- Исках да стана като великите Георги Калоянчев и Никола Анастасов.
- Около 90% от историите в „Бивали-небивалици“ са реални – дори го казвам преди началото на представлението, но никой не може да повярва, че такива неща наистина се случват.
- Баба Ванга ми казваше, че трябва да мислим добро и тогава ще се почувстваме по-добре.
- Никъде другаде по света не се шегуват със себе си така, както ние българите.
Снимка: 24 часа
Срещата ми за интервюто с Димитър Туджаров – Шкумбата не започна с типичния официален тон, а с широка усмивка – от онези, които неусетно прерастват в смях. Още от първите минути стана ясно, че разговорът няма да следва строг сценарий, а ще бъде като пътешествие сред спомени и шеговити ситуации, в които на моменти е трудно да повярваш, че наистина са се случили. Не е изненадващо колко забавен е той – това сякаш е естественото му състояние. Хуморът му не изглежда като усилие, а като начин на мислене и общуване. На почти всеки мой въпрос той отговаряше с история – понякога абсурдна, понякога болезнено смешна, но винаги разказана по неговия неподражаем начин.
Въпреки десетилетията, прекарани на сцената, и хилядите срещи с публика, Шкумбата остава изключително сърдечен събеседник – човек, който умее да създава усещане за близост. В думите му се преплитат спомени, наблюдения и онзи фин баланс между сериозното и смешното, който превръща всяка негова реплика в малка самостоятелна история. Така интервюто, което ви очаква в следващите редове, не е просто разговор, а своеобразно пътуване през живота, сцената и случките, които той събира и щедро споделя със света.
- Здравейте, господин Туджаров! Присъединявате се като специален гост към националното турне ,,Голям Праз‘‘. Какво ви мотивира да бъдете част от това вечерно шоу и как ще успеете да се впишете като динамика в него?
- Първо, за мен е невероятно удоволствие с някои от колегите от това турне да работим заедно, защото те са ми приятели от години. Второ, предизвикателство за мен е, че там имам млади колеги. Аз правя 51 години на сцена, нали? Не съм се спирал. Едва през последните десетина години разбрах, че през цялото време съм правил one man show или стендъп, както го наричате. Затова сега
като възрастен ще разнообразя и ще направя sit down show.
Приятно ми е – с това се занимавам, а и да носиш смях на хората изобщо не е шега. Обикновено правя сам комедийни спектакли, но е много по-леко и по-приятно, когато участваш с повече хора.
- Когато бяхте на 7 години и стъпихте за първи път на сцена по повод училищно тържество, усетихте ли още тогава, че това е Вашето място, или просто се забавлявахте?
- Не знам, аз съм такъв още от раждането си. Още като дете така приемах живота. Не съм го осмислял тогава, но си правех шеги в училище, наказваха ме и така. По-късно, като студент, на един 8 декември – това беше през 1974 г. в зала „Универсиада“ – трябваше да има изпълнения от различни учебни заведения. Аз излязох с една счупена китара и един пуловер, защото по принцип си свиря и разсмивам хората. Накрая публиката искаше да излизаме на бис два пъти. А след години, когато си говорех с Кирил Маричков за случката, той ми каза: „Не можехме да излезем на сцената заради теб.“ След изпълнението пък Петър Вучков ми каза: „Много хляб има в теб. Добре си го измислил с това пуловерче и с тази китара.“ А аз просто си бях такъв – това беше моята мечта. Исках да стана като великите Георги Калоянчев и Никола Анастасов, а по-късно дори имах възможността да работя с тях и да станем приятели.
Снимка: Facebook/Димитър Туджаров - Шкумбата
- „Шкумбата“ е прякор, който сте наследил от баща си. Усещате ли го като тежест, която трябва да оправдавате всеки път, или по-скоро като броня, която Ви прави по-силен, когато излизате пред публика?
- Може да се каже и двете, защото баща ми носи прякора си като футболист. Много хора и до днес ме питат какво значи Шкумба и аз им казвам да влязат в интернет, защото вече всичко съм го обяснил там. Даже ще ви разкажа един случай. Водя баща ми – с бомбе и бастун – на мач в София, на стадион „Герена“. По пътя ни засича моят приятел Наско Сираков и ми казва: „Здравей, Шкумба!“ Баща ми го чукна с бастуна и отвърна: „Аз съм Шкумбата.“ А Сираков веднага каза: „О, баща му, извинявайте!“ Та само един негатив носи. Преди ми казваха „малката Шкумба“, а сега си останах „голямата Шкумба“.
- Спектакълът „Бивали-небивалици“ се радва на голям успех. Как се роди идеята за този формат и какъв е балансът между реалните случки от живота Ви и артистичната измислица, която влагате в него?
- Аз черпя вдъхновение най-вече от срещите си с хората, защото постоянно ме спират и ми разказват най-различни истории. Около 90% от историите в „Бивали-небивалици“ са реални – дори го казвам преди началото на представлението, но никой не може да повярва, че такива неща наистина се случват. Разбира се, разказвам ги по моя начин – подреждам диалектите и всичко, както трябва. Затова и направих
втора магистратура по „Реторика“ в Софийския университет – за да бъда още по-добър и по-професионален на сцената.
- Вие сте инженер по образование, хуморът често се определя като математика - с точни паузи и логика. Инженерът във Вас ли структурира скечовете Ви, или артистът?
- Учил съм математика и инженерство, които много ми помогнаха да мисля логично, и по тази логика подреждам нещата. Математиката ми помага, дори и подсъзнателно – тя играе голяма роля в изграждането на моите скечове. Как да започнат, по какъв начин да завършат – това не е шега работа. Написах и книга – „Хумористично селфи“, която е свързана с това какво трябва да направи човек, ако иска да стане комедиант, а не просто смешник или шут. Иво Сиромахов беше прочел книгата, обади ми се и ме поздрави, че съм направил цял учебник за тази професия. Това не е шега, а цяла наука – знание за това как се прави сериозна комедия. Тя е като математическа формула: така трябва да подредиш комедийния си разказ, че едното плюс другото да се равнява на смях.
Снимка: Facebook/Димитър Туджаров - Шкумбата
- Имате хиляди представления на живо, но „Дисонанси“ Ви поставя пред обектива на камерата. Имахте ли някакви притеснения, когато за първи път трябваше да участвате в игрален филм?
- Трябва да благодаря на Сашо Раковски, който когато се прибра от Франция ме откри и ми даде роля във филма, а аз бях просто инженерче тогава. В него играя два образа и много се радвах на себе си, беше ми по-лесно, отколкото на сцена. Казвам го сериозно това. По-леко е да се прави кино, отколкото театрален спектакъл.
- В един момент сте избирали между сцената и футболната игра. Ако бяхте станали футболист, щяхте ли да бъдете доволен или сегашната Ви кариера е по-голямата победа?
- Не мога да гадая, не знам какво би се случило. Но имам приятели, които бяха невероятни футболисти, един от тях е известен в цяла България и по света като голям лекар – доктор Мазнейков. Той беше страхотен като спортист, но избра друга професия. Така че аз не бих се върнал обратно във времето, за да видя какво би се случило с мен, ако бях избрал футбола. То си е като тръпка, все още ходя на мачове, това е нещо, което си е останало с мен, защото ме интересува. Много харесвам и тенис на корт, няколко пъти съм гледал Григор Димитров на живо в Монте Карло. Чували сме се, поздравявал съм го лично. Според мен обаче българите трябва да променим едно нещо в нас самите. Когато подкрепяш някого, подкрепяй го във всички ситуации,
а не когато бие да викаш: ,,Осанна!‘‘, а после: ,,Разпни го!‘‘.
Снимка: Facebook/Димитър Туджаров - Шкумбата
- Сравнявайки 90-те с днешни дни, българинът станал ли е по-труден за разсмиване, или просто са се променили нещата, на които се смее?
- Не, не, станал е по-тъжен и това го казвам от опит. Аз съм на 71 години вече и не мога да повярвам, но поканих един руски актьор у нас, посрещнах го на летището и след 3 часа заедно той ми каза: ,,Дима, очаквах да сте весели, какъвто си и ти, както си ми разказвал, но хората не са такива.‘‘ Казах му, че
времената се промениха и това влияе на хумора, и на нещата, които представяме на сцена.
Марксистите са прави за това, че битието определя съзнанието. Не може сутрин, когато станеш да те заливат с негативни новини за вдигащи се цени, бомбардировки и умиращи деца. Трудни времена са. Най-трудно сега се прави хумор. Подписвам се с двете ръце. Хората влизат в залата с цялата тази негативна информация в главата си и ти трябва да хвърлиш двойно повече труд, за да забравят и да се отпуснат.
- Чувствате ли се притиснат от новите правила за „политическа коректност“, или вярвате, че добрият хумор няма граници и е по-силен от всяка цензура?
- Разбира се, че е по-силен, ако тези, които определят какво е цензура, допуснат тя да бъде прочетена, чута и видяна. Сега има много коректни начини да разказваш смешки, без да обиждаш и без да говориш простотии. Ние, българите, не трябва да се обиждаме толкова един друг, защото това е глупаво и вредно.
Раснах в двора на баба Ванга.
Една гора ни делеше и си говорехме за това колко бързо лети времето, как всички бързаме нанякъде и често не се замисляме за другите. Ако сто човека се съберат на едно място и започнат да мислят лошо за някого, се натрупва негативна енергия и този човек може дори да се разболее. Не трябва да се мислят лоши неща.
Много хора са ми казвали, че нямам проблеми и винаги изглеждам щастлив. Аз обаче смятам, че човек трябва сам да си решава проблемите, а не да мрази и да обвинява другите. Омразата връща омраза, агресията връща агресия. Баба Ванга ми казваше, че трябва да мислим добро и тогава ще се почувстваме по-добре.
Снимка: Личен архив
- Кой е най-странният източник на вдъхновение, който ви е връхлитал – от случаен разговор в таксито до нещо, което сте видели на улицата?
- Има една случка, която ми разказа шофьор на автобус от Перник за местна бабичка, която се качила в него и взела да цитира ,,Илиада‘‘ от Омир, но така сякаш е актриса. Той спрял автобуса, застанали прави всички пътници, бабата свършила, поклонила се, взели да ръкопляскат и тя казала: ,,Ей на, туй го помня, ама за ко се качих ся у рейса?‘‘
- Казват, че най-големите комици са най-тъжните хора, когато светлините на прожекторите угаснат. Има ли момент след вашите представления, когато просто искате пълна тишина?
- Правя го веднага. Свършвам с шоуто, преобличам се и изчезвам. Много натоварва влизането в чужди образи и техните емоции, затова е по-добре да си сам. Иначе би те разрушило това, ако веднага тръгнеш да правиш нещо друго. Поне едно половин час човек трябва да си почине от себе си.
- Кой е бил най-големият риск в кариерата Ви - моментът, в който сте си мислили: „Това може да е краят на Шкумбата“?
- По време на социализма правех шоу и разказвах виц за една крава рекордьорка. Гледам в публиката стои човек с вратовръзка и костюм и само той не се смее. Помислих си, че е чужденец. След края на представлението той дойде при мен и каза: „Вижте, нямате право да говорите за поскъпване на месото, за телешко и за краве.
Друг път, ако ви чуя, край с кариерата ви.“
Снимка: Facebook/Димитър Туджаров - Шкумбата
- Изнасяли сте представления по цял свят. Има ли нещо уникално „българско“ в нашата родна публика, което чужденецът никога няма да разбере?
- Много неща чужденците не могат да разберат. Смехът при всички е различен - това е нормално. Най-близки до нас по чувство за хумор са южните народи, докато немците са съвсем различни, а при англичаните има много фин и бавен хумор. Но никъде другаде по света не се шегуват със себе си така, както ние. Няма „немска му работа“ или „английска му работа“ - има само „българска му работа“.
- Кой е най-важният урок, който бихте оставили на младите хора, които днес тепърва тръгват по стъпките на професията комедиант?
- Никога на сцената, независимо от повода, не трябва да се използват цинизми или да се подиграва на недъзите и заболяванията на хората. Това не бива да се прави - никой не е Господ.
- За финал на нашия разговор, може ли да опишете България през 2026 г. с един кратък виц или история, които да измислите на момента?
- От 1989 г. до днес в България единственото, което се е променило, е купесто-дъждовната облачност.
