- В „Рожден ден“ ми хареса, че няма толкова комедийни елементи и Ивайло Пенчев ни караше да играем сериозно през цялото време.
- Ако един актьор вижда предизвикателствата като компромис, по-добре да не се занимава с тази професия.
- Българинът прощава твърде бързо и винаги се надява, че ще дойдат по-добри дни, без дори да опита да положи някакво усилие
- Съвременният човек, имайки достъп до целия свят, става все по-ненаситен и все по-малко селективен.
„Кой е този луд?“ – този въпрос отекнал като ехо по коридорите след края на кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ през 1993 г. Тогава едно момче било прието в специалност „Драматичен театър“ в класа на големите Крикор Азарян и Тодор Колев, но отказало, за да изучава куклено изкуство. Причината била, че му се струвало „сякаш по-голямо предизвикателство“.
Това негово любопитство, в комбинация с неподправения му талант и искреност, го прави разпознаваем бързо както сред гилдията, така и сред широката публика. Вече повече от 30 години той не само подарява усмивки на децата в театъра, но и се нарежда сред най-високо оценяваните комедийни актьори у нас – Станимир Гъмов.
Снимка: Драматичен театър „Гео Милев“
Като възпитаник на езиковата гимназия в Стара Загора, която също Гъмов е завършил, съм чувала многократно неговото име – с повод и без повод. Няколко пъти съм го засичала в фоайето на Драматичен театър „Гео Милев“, малко преди да се превъплати в Рандолф Патрик Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо“ и да изправи публиката на крака за дълго. Тази негова роля – мога смело да кажа – е една от онези, които истински запалиха интереса ми към театралното изкуство още като ученичка и ме подтикнаха след това да го изучавам в по-голяма дълбочина.
„Културоведът Гъмов“ така го нарича българската публика в продължение на дълги години, гледайки с интерес всяко негово „свободно размишление“ в предаването „Сблъсък“. Малко по-късно актьорът отново влиза в домовете им с ролята на погребалния и сватбен агент Живко Здравков в ситкома „Етажна собственост“ и не след дълго – в киносалоните с филмите на Ивайло Пенчев - „Летовници“, „Като за последно“.
„Не подценявам нито една среща, която животът ми поднася – всяка е важна за мен“, сподели той по време на нашия видеоразговор, проведен часове след премиерата на новия проект на Пенчев – „Рожден ден“. Специално за Art Portal NEWS той открехна завесата и разказа малко „зад кулисите“ на филма, който обещава да завладее сърцата на малки и големи и да напомни, че доброто винаги може да победи. За смелостта да се изправиш срещу пошлостта, за най-смелата форма на изкуство и за това да бъдеш мечтател в днешните не толкова „красиви“ времена – разказва Станимир Гъмов.
- Здравейте, г-н Гъмов. Разговаряме малко след премиерата на филма с Ваше участие – „Рожден ден“, в който заедно със Свежен Младенов, Стефан Денолюбов, Меглена Караламбова и покойния вече Васил Банов се впускате в предизвикателството да осъществите един нестандартен план за обир. Само преди няколко часа филмът излезе на голям екран – как Ви се струва, след като го видяхте завършен?
- Ивайло винаги успява да разкаже история от начало до край в своите филми – без да добавя излишни кадри, в които чуруликат врабчета, или клиширани комедийни образи от ромски произход, напълно остарели за развитото общество, в което живеем. Именно затова с удоволствие се включвам във всеки негов проект.
Хората, с които съм работил досега, знаят, че когато започваме репетиции в театъра или снимки в киното, аз никога не чета сценария до края – водя се по разказа на режисьора. Това, което ми хареса в „Рожден ден“, е, че няма толкова комедийни елементи и Ивайло ни караше да играем сериозно през цялото време. А за да изглежда на екрана или на сцената нещо наистина смешно, то трябва да бъде изиграно сериозно. Определено очакванията ми се оправдаха. Съжалявам само за едно – че Васил Банов, помощник-режисьорът и художникът на тази чудесна продукция не успяха да видят филма завършен и да бъдат с нас тук на премиерата.
- Ивайло Пенчев споделя всъщност, че с този проект се е опитал да даде на целия екип възможност да изиграе нещо различно от досегашните на всички ви дотук превъплъщения. В този контекст – с какво ви провокира и накара да се замислите този път той?
- Той не само ни провокира, но и поставяйки ни в тези образи, провокира и самия себе си. Ивайло много държи на точната реплика, буква по буква, което ни изнервя страшно, и не знам как успяват нервите му да понесат всичките ни опити да му се противопоставим. Случвало се е да стигнем до 20 дубъла, но в крайна сметка той винаги печели „битката“ и всичко се получава по неговия начин. Не знам как го прави – има желязно търпение, което много искам да притежавам, защото винаги ми е липсвало. Той успява не само да ни „превъзпита“, но и да ни накара истински да обикнем образите си, още преди да сме ги изследвали в дълбочина – и все още нямам отговор как го постига. Май, май е нещо като китайска капка.
- Една от централните теми, които засяга „Рожден ден“, е смелостта да се изправиш срещу пошлостта и бездушието в обществото. През годините как се справяте с тях и каква е цената, която плащате като разпознаваема личност?
Снимка: Key Events
- Имам малко успехи в тази сфера. Моята лична борба е чрез изявите ми в киното и театъра. С колегите се опитваме да внесем малко човечност и вкус, но според мен не успяваме особено, предвид това, което виждам по новините и около себе си – битката изглежда нереална. Вината е на всички нас – от възпитанието вкъщи до законите в държавата. Никой не поема отговорност за действията си, всеки се оправдава с другия, и когато бъде настъпен, отвръща веднага, без да изчака дори за секунда извинение. Не трябва да се примиряваме и, както в съседна Румъния, поне за малко трябва да се изправим срещу корупцията, пошлостта и простотията и да действаме, каквото и да ни коства. Българинът прощава твърде бързо и винаги се надява, че ще дойдат по-добри дни, без дори да опита да положи някакво усилие. Той иска всичко да идва готово, смляно като съдържание – само да гледа сеир, без да вкара мисъл. Той си плаща, за да наблюдава „как тея ще се изложат“, а не за да му хареса един филм или представление. Според мен първо трябва да променим нагласата – да върнем усмивката на мода – и промяната ще дойде.
- Казвате, че в „изкуството няма правила и имаме цялата свобода на този свят“. В този контекст, коя е най-смелата форма на изкуство в наши дни според вас?
- За мен това е музиката – винаги е била и ще бъде. Затова преди време имаше идея да я изкарат от седемте изкуства, тъй като тя сякаш идва свише и въздейства най-силно от всички останали. Ако ме питате за киното и театъра – не смятам, че с помощта на технологиите могат да се създадат революции или чрез тях да се прояви каквато и да е форма на истинска смелост. Теодий Тедосиев, когото уважавам много, казва, че изкуственият интелект ще пребори естествения, само ако самият човек му позволи. В изкуството, както добре знаем, няма правила и рамки, така че може би най-голямата смелост, на която сме способни ние, артистите, често дори не подозираме, че можем да реализираме – и то без помощта на който и да е робот или фототапет.
- Спомням си ясно първата си среща с вашия талант, когато гледах представлението „Полет над кукувиче гнездо“ на сцената на Драматичен театър „Гео Милев“ с ваше участие, което към днешна дата е играно повече от 60 пъти. Каква е формулата едно театрално представление да бъде успешно и променила ли се е публиката оттогава досега според вас?
Снимка: Драматичен театър „Гео Милев“
- Формулата на успеха се дължи на екипната работа – от заглавието и текста, през режисурата, до сценичния работник и чистачите на сцената. Всички трябва да бъдат на мястото си, защото иначе нещата просто не се получават. Защо нямаме футбол в България? – липсва точно това. А защо имаме волейбол? – защото там има сплотен екип.
Пак ще се върна към Ивайло – той има практиката да работи с едни и същи актьори в своите проекти. Познава ги, застава зад тях, а и те зад него. Така се изгражда доверие – а именно то е основата, без която не може да се създаде онази успешна формула, способна да спечели вниманието на зрителя.
Ако ме питаш за реакциите на публиката – не откривам разлика между преди десет години и сега. Като куклен актьор съм изучавал детска психология и знам, че едно подрастващо момче или момиче, независимо дали е родено през XVIII или XXI век, възприема формите по един и същи начин – и именно в това е красотата на съзнанието. Днес е нужно просто детето да остави телефона настрана, за да позволи на въображението си да работи на пълни обороти.
- А в контекста на телевизията - имайки предвид, че имате богат опит и множество участия в различни риалити предавания - как с годините се възприема масовото присъствие на артистите в подобни продукции и какво ви носят тези проекти лично на вас?
Снимка: Рожден Ден - Филмът/Facebook
- Съвременният човек, имайки достъп до целия свят, става все по-ненаситен и все по-малко селективен. Гледа едновременно по три риалити формата и дори не изчаква да свършат, за да превключи на четвърто. Така постепенно се пренасища – и все по-трудно може да си отговори сам на себе си защо точно този формат е избрал да гледа.
Лично за мен, като участник, няма да ви лъжа – на първо място това носи финансови облаги, което никак не е за подценяване. Все пак не можем просто да се разхождаме с табелки „артисти“ и да не правим нищо. На второ място е самото предизвикателство – изолацията, на която си подложен, е истинско изпитание за характера. Но като актьор не бих казал, че ми носи нещо, от което да се уча или да „открадна“ за сцената.
В „Трейтърс“ мога смело да кажа, че това беше едно от най-интересните преживявания в живота ми. Но най-голямата награда за мен не е самата игра, а приятелството, което завързахме с Владо Николов и поддържаме до днес. Като зрител днес наистина се забавлявам, наблюдавайки как се развива всичко – въпреки слуховете, че съм се разсърдил, защото ме изгониха рано. Много хора не осъзнават, че това не е реалният живот – там всеки изпълнява своята роля и няма място за компромиси.
- Тази година се състоя премиерата на продължението на суперкомедията „Баща ми се казва Мария“, към която, както и към първата част, има голям интерес от българската публика. В представлението е засегната темата за фалшивия морал, който сякаш става все по-„модерен“ с развитието на технологиите. Какво е вашето мнение по този въпрос?
Снимка: Sofia Summer Fest
- В социалните мрежи днес има повече анонимни профили, отколкото реални. Те пишат и коментират без филтър. Българинът открай време обича и мрази силно – както е казал Ботев – и рядко признава, когато не разбира нещо, предпочитайки да замълчи. Толерантността се възпитава. Вместо да упрекваме учителите, нека обърнем повече внимание на децата си – да разговаряме с тях, вместо просто да им запушваме устите с поредния нов модел телефон. Прекарвайки дните си пред екрана, те все повече живеят в заблуда и им става по-трудно да се справят със заобикалящия ги свят. За мен не е нормално днес да ги водим на психолози, без дори първо да се опитаме да ги погледнем в очите и просто да се прегърнем.
- Завършили сте ВИТИЗ в класа на не кого да е, а на проф. Боньо Лунгов — доайен на висшето образование по куклено изкуство у нас. Казвате, че Стефан Вълдобрев е този, който ви е посочил пътя към актьорското майсторство, и че след неговото „Дерзай“, когато вече сте били приет в академията, сте се отказали да следвате драма. Кои други артисти са имали важна роля в развитието ви като актьор и бихте нарекли смело свои „вдъхновители“?
- Всеки, с когото съм се сблъсквал – било то за добро или за лошо – мога да нарека свой вдъхновител. Не подценявам нито една среща, която животът ми поднася – всяка е важна за мен. Общуването е това, което ни движи напред и ни изгражда – няма значение дали ще си тръгнеш по средата на разговора или ще говориш с някого с часове, без да ти омръзне.
- В първата ви роля в киното се превъплъщавате в образа на гол труп, лежащ в много студен басейн. Кой всъщност определяте като най-големия компромис, който сте правили за дадена роля, и бихте ли се подложили на пълна трансформация в бъдеще?
- Ако един актьор го вижда като компромис, по-добре да не се занимава с тази професия, според мен. На пълна трансформация бих се подложил, но за целта, както Робърт Де Ниро и Крисчън Бейл, трябва да не правя нищо друго през периода, в който трябва да се подготвя и изиграя този образ – тоест минимум половин година. А това някак си не си го представям да ми се случи, защото няма кой да ме обезпечи за толкова дълъг период в България.
- „Няма трудно в този живот – продължавам“, казвате често. Това ли е вашето основно верую и какво ви кара най-силно да мечтаете?
Снимка:„Жената днес“
- Всичко – от събуждането до заспиването. Трудно е това, което прави един спортист – изпитвам силно страхопочитание към всеки един, подлагайки се на какви ли не жертви всеки ден. Зная, че не мога да вдигна щангата на Карлос Насар, но това не пречи да си мечтая и да си представям, че го правя, повдигайки по-лека. Мечтата е най-хубавото нещо. Като малък, когато четях детски романи, мечтаех да имам детството на Том Сойер и Хъкълбери Фин... Влизах в съвсем различен свят и сега ме яд, че все по-малко деца разбират за какво говоря.
- Вие сте голям почитател на рок музиката и холивудското кино. Кои от срещите ви с международни артисти са били най-запомнящи се за вас до момента?
Снимка: BTA
- Последната, която ме разтърси, беше с Роби Уилямс – огромен е. Преди това съм бил на концерти и на AC/DC, Елтън Джон, Red Hot Chili Peppers, Queen. Имам немалко ярки спомени през годините и от концерти на FC, Щурците и Акага – много ги обичам.
- Зимата е вече тук, а слънчевите дни стават все по-малко. Какво бихте искали да ви донесе тя и какви нови проекти подготвяте?
- За Театрална формация „Мелпомена“ 2025 е годината на юбилеите: „Вражалец“ отбелязва 20 години, „Жена ми се казва Борис“ достига 400 представления и т.н. Надявам се зимата да ми донесе още един юбилей и да свърши малко по-бързо, защото не е моят сезон.
- Ако сега ви бъде поверена ролята на арт експериментатор, каква инсталация бихте създали, за да изобразите съвременния хумор?
- Бих вързал един политик за един стълб и бих дал боички на децата да рисуват върху него каквото си поискат.
- Вашият дядо е бил на мач заедно с Георги Парцалев, Георги Калоянчев и Нейчо Попов. Ако сега можете да се срещнете с тях, само за миг, какво бихте им казали или попитали?
Снимка: БТА
- Ще ги срещна някой ден и тогава ще му мисля. Помня първия път, когато видях Велко Кънев – лека му пръст. Бях първи курс студент и той седна до мен на 8 декември, докато празнувахме с моя клас. Тогава се вцепених и си глътнах граматиката.
