- Продължаваме да живеем с дълбок, ужасяващ и абсолютно безпочвен комплекс за малоценност.
- Над 50 издателства кандидатстват за подкрепа от Национален фонд „Култура” всяка година, само 30-40 от тях получават такава.
- Купуването на книги все още е въпрос на лукс.
- В библиотеките не влизат достатъчно книги, а финансирането им е на ръба на оцеляването.
24 май е празник така светъл и специален, някак по-тих и по-дълбок от всички останали. Това е денят, в който честваме силата на буквите, знанието, културата и паметта. Той е и един от моментите, в който отново си припомняме едно позабравено чувство – това да се гордеем със собствените си език и национална идентичност.
За да го отбележим подобаващо, от Art Portal News си избрахме събеседник с богата експертиза по отношение на литературата, а именно директора на Националния център за книгата Светлозар Желев. Разговорът ни успя да обхване широк спектър теми - от книгоиздаването и успехите на българските писатели до символичното значение на българския език като убежище на един цял народ във времена на омраза, войни, AI и клишета. Не пропуснахме, разбира се, да обсъдим и
чуждите думи, които ни спасяват от собствените ни комплекси,
както и защо четенето и грамотността днес не са просто въпрос на обща култура, а на национално оцеляване.
Светлозар Желев е категоричен, че развитието на литературния сектор изисква постоянни усилия и устойчивост. Те обаче не бива да идват единствено от пазителите на словото, а от цялото общество. Ако само за момент забавим бързия ход, с който препускаме през живота, ще осъзнаем, че едно от скритите послания на 24 май всъщност е отговорността, която всеки от нас има към езика.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- Здравейте, г-н Желев. Отбелязваме един от най-обичаните и светли български празници – 24 май. Днес обаче сякаш живеем във време, в което думите се обезценяват бързо – заливат ни език на омразата и AI. В този контекст, писмеността ни днес оръжие за защита на българската идентичност ли е, или е последното убежище, където можем да се подслоним?
- Писмеността, литературата, думите и езика са нещо, което формира всяка култура. Те са в основата ѝ. Хората не се делят на нации единствено и само на база територията или историята си. Тяхното обитание всъщност е точно езикът. Той ни формира и ни прави българи. От тази гледна точка 24 май наистина е най-светлият български празник, защото чества нашия дом, единственото ни сигурно убежище. За съжаление, около самия ден все още битуват много необмислени или по-скоро клиширани изказвания, което продължава да бъде сериозен проблем. Дори на 24 май ние не говорим истини. Това е ден на българските писменост, култура и литература, но със сигурност ще чуем много хора, особено политици, да говорят за Кирил и Методий, които са ни дали кирилицата. Всеки човек, поне малко запознат с историческите факти, знае, че това няма нищо общо с реалността. Те създават глаголицата, която е първата ни азбука, а по-късно в Охридската и Преславската школа се създава кирилицата, която ни обединява и употребяваме и до днес. Казвам това, защото много често,
когато се говори за култура, литература и история продължаваме да не бъдем докрай достоверни.
Езикът, културата и писмеността са нещата, които дават възможност да изчистим всички натрупани през годините неправилни тълкувания и познавания, които са налични дори и в учебниците ни. Много е важно на 24 май да си припомним това. Това е празникът, който трябва да ни обедини. Има едно еднозначно нещо в това време на разделение и то е, че българският език е нашият дом. Него трябва да пазим от омразата и злоупотребата. Надявам се, че благодарение на хората на думите - писателите, преводачите от български на чужди езици, да го постигнем. На 24 май следва да отбележим тяхната изключителна работа. Разбира се, в това число влизат още библиотекарите, книжарите, преподаватели - всички хора, които работят с езика.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- През тази седмица имаше и друго вълнуващо събитие за литературния свят – церемонията по връчването на наградата Международен „Букър”, за която беше номинирана и „Остайница” на Рене Карабаш в превод на Изидора Анжел. Защо според Вас много хора у нас имат склонността да проявяват по-силен интерес или подкрепят артистични проекти едва след като получат номинации или награди?
- И Георги Господинов беше голям писател преди да получи „Букър”, и Рене Карабаш беше изключително ценена като творец преди своята номинация. Самата „Остайница” беше приета много добре в България и от страна на критиката, и от страна на читателите. Масовостта на интереса е нещо по-различно. Защо винаги е необходимо да привнасяме гордост отвън? Защото по някакъв ние продължаваме да живеем с нашия дълбок, ужасяващ и абсолютно
безпочвен комплекс за малоценност, който ни беше импрегниран в ДНК-то
в продължение на поколения през последните 70-80 години. Нито българският е малък език, нито българският народ, нито българската държава - да мислим по този начин е една от най-важните битки, които трябва да спечелим. Именно заради стереотипите продължаваме да пречупваме собствената си гордост през очите на другите. Едва когато те ни оценят, успяваме да погледнем на сътвореното от нас и постигнатото от други българи по различен начин и да му се насладим истински. Това е национален комплекс, който е въпрос на десетилетия и поколения. Борбата с него е много трудна. Самият Алеко Константинов го атакува в „Бай Ганьо”, персонифицирайки, хиберболизирайки и създайки образа на едноименния си герой като пример за какви не трябва да бъдем. Това продължава по-късно и с Райко Алексиев, Иван Хаджийски и неговите „Оптимистична теория за нашия народ” и „Бит и душевност на нашия народ”, Тончо Жечев и още много други. Единственото, което смятам, че
до голяма степен ни липсва, е любопитството,
дори и към нашата собствена литература, към изкуството в цялост и постиженията на хората в България. Само през последните няколко дни се случиха толкова много изключителни неща за България - медалите ни от европейското първенство по математика и информатика, момче от Софийската математическа гимназия спечели един от най-големите конкурси за инженерство в света, Рут Колева е поканена в първата делегация на ЕС в САЩ за културна дипломация, номинацията на Рене Карабаш, успеха на DARA на „Евровизия”, както и постоянните ми победи в сферата на спорта. Бих цитирал Георги Господинов, който казва „Не искам да се гордея, че съм българин, нито искам да се срамувам, че съм българин. Искам да изпитвам спокойствието да съм българин”. Смятам, че всички изброени успехи са стъпки по пътя към това да изпитваме спокойствието да бъдем българи.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- В началото на месеца се проведе и Международният панаир на книгата в Солун. В свое интервю казвате, че това да сме почетни гости на подобен голям литературен фестивал всъщност се случва за първи път от 1999 г. насам. Каква е причината?
- Причината е комплексна. Може би се корени най-вече в неразбирането и липсата на последователна държавна политика по отношение на културата и популяризирането ѝ в чужбина, както и на непознаването на механизмите, по които се случва културната дипломация, в частност литературната такава. Тя всъщност е едно от най-важните неща не само когато става въпрос за изкуство, но и за политика и икономика. Създателят на културния департамент на САЩ Ричард Арънт например я нарича първото убежище на кралете (бел.ред. препратка към древноримската мисъл, че войната е последното убежище на кралете). Това обаче е детайл, който политиците рядко обмислят. В културата няма пари за крадене, няма и резултат, който да покажеш, а
депутатите имат краткосрочна визия с максимално 4-годишен период.
Заради това и не ѝ се обръща никакво внимание. Много е важно, когато говорим за сектора, да става ясно, че развитието му е въпрос на постоянно усилие и устойчивост. Сигурен съм, че догодина ще направим една прекрасна „Евровизия”, благодарение на DARA и нейния екип. Да бъде културата подкрепяна и България да бъде място, където да се случват големи музикални събития, е нещо, по което се работи ежедневно. От тази гледна точка - присъствието ни на по големите литературни фестивали през годините беше спорадично. В последните няколко все пак успяхме да участваме на четирите най-големи книжни форума в света - Световния панаир на книгата във Франкфурт, Световния панаир на детската книга в Болоня, както и на тези в Лайпциг и Лондон. Съседна Румъния например всяка година има над 15 такива участия на различни форуми или е почетен гост. Ако ви кажа колко трябва да се инвестира, за да се случва същото и у нас, ще ви стане смешно през сълзи. Да бъдем почетем гост на панаира на книгата в Солун и малкo след това да сме такива на Панаира на книгата в Букурещ е нещо, за което до преди няколко години само можехме да мечтаем. Както вече споменах, от една страна, това се дължи на факта, че
никога не сме имали проактивна политика
в тази посока от страна на Министерството на културата или други организации. От друга, не е имало и достатъчен интерес от различните държави и големите форуми да поканят България да бъде почетен гост. Това все пак се промени. Наричам този интерес към родната литература българският феномен. Случващото се през последните 5 години всъщност е един процес, който започна много по-рано. Говоря за огромните успехи на Георги Господинов преди „Букър” - наградите „Ян Михалски”, „Ангелос” в Полша, „Стрега” в Италия, присъствието, преводите му, изключителните рецензии в почти всички големи медии по света. Разбира се, в това число трябва да включим и успехите на автори като Алек Попов, Теодора Димова, Владимир Зарев, Елена Алексиева, дори не мога да изброя всички и преводите им в чужбина.
Снимка: Светлозар Желев
Нека не се лъжем - българската литература не е най-великата в света. Всяка нация си има блестящи писатели и изключителни книги, но да привлечеш вниманието към своята литература и да накараш издателите от чужбина, литературните критици и чуждестранните читатели да ги прочетат - вече е един дълъг и много труден процес, който е плод на тази литературна дипломация. Тук идва ролята и на неправителствените организации като фондация „Елизабет Костова”. Учредена преди 18 години, тя се занимава със създаване (в началото), а вече и с развиване на контактите между българския и англоезичния литературен свят. Тези покани, които получаваме от чужди издатели и литературни медии създадоха една среда, позволяваща на българските автори да се присъединят към световната литературна сцена. Преди това единствено нашите преводачи осъществяваха тази функция.
Над 4 млн. нови заглавия излизат всяка година по света.
Как един издател да избере точно един автор или книга от България? Именно тук се намесва и литературната дипломация, която има нужда от много играчи и лични усилия. Едно от най-важните неща, случили се през последните години, е създаването на Литературна агенция „София” и работата на Гергана Панчева като неин изпълнителен директор. Тя представлява 30 български писатели, един от които е и Рене Карабаш. Много рядко говорим за този културен мениджмънт, който седи зад успеха на много писатели. „Остайница” беше преведена на 15 езика преди номинацията за „Букър”. В рамките на година те вероятно ще станат 26, ако не и повече. Не бива да пропускаме и значението на националните институции в България, които подкрепят преводите. Преминахме през ужасяващ период, в който финансовата помощ за превод на автори в чужбина беше нулева. После стана 10-15 000 лева., 30 или 50 000 лева. Достигна до 330 000 лв., а в годината, в която Георги Господинов получи „Букър”, тя падна от 330 на 75 000 лв. Слава Богу, в
момента отново е около 300 000 лв., което обаче е крайно недостатъчно
да отговори на големия интерес, който има към българската литература. Над 50 издателства кандидатстват за подкрепа от Национален фонд „Култура” всяка година. За съжаление, само 30-40 от тях получават такава. Екосистемата, която описах, е изключително важна. Съчетанието между таланта на авторите, работата на неправителствения сектор и организации като Литературна агенция „София”, личен принос, държавна подкрепа и създаването на тази среда в крайна сметка правят възможно чуждите читатели да избират български книги. В момента виждаме едно що-годе успешно случване на това, което наричам български феномен. За първи път чуждите издателства прочетоха българските автори и видяха техния талант.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- Къде всъщност стои България на картата на литературния пазар в света? Предпочитан пазар ли сме за разпространение на чуждестранни заглавия?
- В момента мястото ни на световния пазар е стабилно. Все пaк има още много какво да се направи. В случая не мога да пропусна да спомена, че в Националния център за книгата към НДК вече 15 години създаваме каталози на английски език, които представяме на най-големите литературни форуми. В тях се съдържат най-добрите книги от България - нашата визитна картичка. Колкото до втората част от въпроса -
у нас винаги са излизали повече преводни, отколкото български книги.
Това битува от 90-те години, когато нихилизмът по отношение на родната литература беше ужасяващ. Стигаше до степен, в която главни редактори на медии забраняваха на подчинените си да пишат за български книги, защото според тях читателите нямало да се интересуват. Така много български писатели започнаха да създават произведения под английски псевдоними, просто нямаше издания, които да работят за излизането на български книги на пазара. В тези тежки времена издателство „Жанет 45” и лично Божана Апостолова, успя да съхрани жива тъканта на литературата ни, както и самите автори.
В момента пазарът у нас не прави изключение спрямо световните тенденции. Англоезичната литература шества навсякъде, тя е най-превежданата.
Над 70% от преводните ни творби са от английски език,
а над 50% от книгите, които излизат у нас на годишна база, дори бих казал повече 60%, са преводни. Ако на първо място по преводи е английският език, на второ се нареждат немски, френски, италиански, испански, шведски, норвежки, датски, исландски, японски. Чак след това идват езиците на по-близките ни държави - сръбски, гръцки, турски, румънски.
Когато преди 12 години станах директор на Националния център за книгата, един от първите въпроси, които ми задаваха, беше какви са вашите цели. Едната беше, когато човек влезе, в която и да е голяма книжарница по света, да намира книги на български автори. Не можехме дори и да мечтаем за това преди 12 години, а днес можете да ги откриете дори в най-малките населени места из цяла Европа и Щатите Преди години, докато моя позната пътува из Родопите със семейството си, се запознава с възрастна двойка от Албърта, Канада. Попитали ги как са стигнали до Родопите, а те обяснили, че прочели книгата на Капка Касабова „Граница” и се влюбили в мястото, затова решили да дойдат и да го видят. Трябва да се опитаме да открием у себе си любопитството към собствената ни литература, да излезем извън комплексите си и в крайна сметка да осмислим, че тя е на много високо ниво. Това вече е признато по света, но не е необходимо да чакаме да ни го покажат.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- Какви са наблюденията Ви върху българския читател през последните години – променил ли е своите литературни интереси, по-малко или повече книги чете?
- Според последната ужасяваща статистика 38% от българите не са прочели нито една книга през последната година. Все пак смея да твърдя, че българинът чете, но не купува книги. Казвам го, защото у нас купуването на книги все още е въпрос на лукс.
Хората не могат да си позволят да си закупят толкова книги, колкото биха искали.
Тук идва ролята на библиотеките. Те са инструментът, чрез който държавата до осигури полагащото се изконно право на хората за достъп до знания и книги, заложено в точка 1 на Лисабонския договор, който България подписва, присъединявайки се към Европейския съюз. Идеята е страната да осигурява средства, за да могат в библиотеките да влизат всички най-нови книги и да хората, които не могат да си позволят да си ги купят, все пак да могат да ги прочетат. В България имаме нормативен акт, в който изрично се посочва колко нови книги трябва да влизат всяка година в библиотеките - 0,3 на глава от населението. За справка - България има около 6,6 млн. души, което значи, че творбите, които трябва ежегодно да влизат в библиотеките, са около 2 млн. Това е подписан нормативен акт, който българската държава не спазва. В библиотеките не влизат достатъчно книги, а финансирането им е на ръба на оцеляването.
Държавата напълно е абдикирала от това свое задължение.
Колкото до това какво чете българинът, когато отива в библиотеката или си го купува - ние сме част от глобалния свят и у нас се чете точно каквото и навсякъде другаде. Това касае и българските автори Те постигнаха тези успехи, защото осмислиха, че конкуренцията не е тук - в България сред техните колеги, а сред чуждестранните писатели и поети. Читателите у нас предпочитат жанрова литература - криминална, любовни романи, книги са самопомощ, история, мемоаристика, както и модерното в цял свят роментъзи, фантастика и фентъзи, детски книги. Всички тези жанрове са добре познати на различните пазари, но просто в конкретните страни имат различни традиции в дадена област. Във Франция, Белгия, Германия, Хърватия, Гърция и Словения комиксите са много силни. У нас не е така, нямаме тази традиция, защото по времето на комунизма те се смятат за несериозно четиво. В Полша например над 30% от пазара е на т.нар. литературни репортажи - специфичен жанр нехудожествена литература. Същото важи за Чехия и Украйна до голяма степен.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- Възможно ли е според Вас в това забързано и технологично време, в което живеем, литературните творци да възпитат в аудиторията афинитет към бавното и дълбоко четене?
- Като човек, автор и съставител на книгата „За бавното живеене и насладата от живота” мога да кажа, че е трудна задача. Това е битката за времето на читателите, която водим всички ние - хората на думите, с останалите забавления и удоволствия от съвременността ни. Най-честият отговор на въпроса „Защо не четеш” обикновено е „Защото нямам време”. Сега именно времето е най-ценната, но и най-ограничената валута. Все пак смятам, че българинът е изключително образован читател. За онази дълбока литература, която ни кара да се замислим, да анализираме, да се променим и сами да си отговорим на най-важните въпроси, има най-малко време, защото е най-изискваща. Налага се да четем и препрочитаме, да мислим, да се справяме с емоции - понякога позитивни, а друг път негативни. Тази дълбока литература, която обсъждаме, е като операта. Изисква възпитание, образование и натрупване, за да достигнеш до нея. Класическата музика и джаза също са такива, до голяма степен и концептуалното изкуство. То изисква не първичност, а подготовка, която да му отдадеш, за да достигнеш до нивото, при което да можеш да оцениш неговите най-големи и най-добри представители. Когато започнем да говорим за този тип образование, трябва да става ясно, че то няма как да бъде получено от хората от литературната екосистема. Тук идва и ролята на държавата, образователната система, семейство, общество, медии и всичко останало. За мое огромно щастие, в работата си се срещам с млади хора, които толкова много ме изненадват с избора си на книга, че това ме зарежда да продължавам да се опитвам.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- Самият Вие можете да се похвалите със съставянето на няколко сборника, които се фокусират върху насладата от живота, пътуванията и храната. Защо избирате именно тях и как съумявате да постигнете синхрон между различните автори?
- Тези книги са част от мен и всичко в живота ми, заради това ще отговоря като много други писатели на този въпрос - „Не намерих каква книга да прочета, затова трябваше да я напиша”. Избрах лекия път. Всички, които ме познават, са наясно, че съм мързелив. Мой приятел дори се пошегува с мен, че пиша, но през други писатели. Това не е само така - повече от ⅔ от първата ми книга „За бавното живеене и насладата от живота” е с мои текстове. Едно от посланията ѝ е , че няма конкретна формула, по която да постигнем хармонията и баланса на бавното живеене. Поканих няколко приятели - някои писатели, но и други, които нямат общо с писането, да създадат текстове относно какво представлява то за тях. Радослав Бимбалов, който дотогава имаше само една издадена книга преди повече от 20 години - „Аз маниакът”, участва в един от разказите, превърнали се в емблема на тази книга. По-късно текстът „Татко” влезе и в сборника му „Млък”, а сега виждаме още 3 прекрасни романа от него. До някаква степен се гордея, че му дадох стимул да продължи с литературата. Събрах толкова различни хора, защото отговорът на въпроса варира спрямо гледната точка. Имаме огромна нужда да постигнем хармония, да забавим. Самият аз съм преживявал 2 много тежки бърнаута заради работата, отдаването и външния натиск, който светът ми оказва. Книгата беше изключително успешна със своите 7000 тираж и много хора продължават да ме питат дали няма да има продължение. В момента
фокусът ми е поставен върху това какво мога да направя за българската литература,
за да можем да се възползваме от тази вълна, която се случва. По-късно дойдоха и няколко други теми, които смятам за важни. Втората ми книга се казва „България за напреднали”. Тя се появи на базата на едно желание в парламента от някои крайно десни националистични формации, които искаха забрана за гласуването на българи в чужбина. Това всъщност е сборник, който съдържа текстове на българи, живеещи в чужбина, и на чужденци, свързани със страната ни. Те показват онази България, която аз искам да обичам, която живее вътре в нас и за която самите ние можем да отговорим на въпроса не какво ни дава тя, а какво можем да ѝ дадем ние. Да чета тези текстове ми вдъхна страшно много сила да мога да продължа да съществувам в толкова разделената и към момента страна. Там всъщност се роди и прекрасната метафора на една от нашите преводачки от български на хърватски език Ксения Банович, която говореше за уюта на езика. „Храната начин на употреба” се превърна в едно продължение на „За бавното живеене и насладата на живота”, защото в нея не влизаше храната, а тя нещо изключително важно за удоволствието. После дойде и „Опитай това”, защото много хора отбелязаха, че консервативното небце на българина. Обичаме си традиционните неща и не изпитваме любопитство да опитваме различни. Така е и в литературата, и в кулинарията и на много други места. Това не е книга само за кулинарията, а въобще за интереса към пътуванията и срещите с различни култури. В нея има текстове на 9 студенти българисти от Китай, които на чист български език написаха текстове за своите любими храни от различни региони на родината им.
След това се появи и може би най-важната за мен книга - „Любовта за напреднали”, в която освен темата за обичта към другия, е засегната и тази към литературата.
Това е моето лично обяснение в любов към литературата.
В 2 книжки тела са събрани 88 текста на съвременни български поети и писатели. Тя беше покана хората да се запознаят с български автори. Дори самите писатели успяваха да открият свои колеги, които все още не са срещали.
Последната книга се казва „За книгите и четенето от авторите и читателите” и е едно обяснение в любов към литературата от страна на различни хора. Когато бяха писани текстовете най-младият участник беше на 9, а най-възрастният на 71. Книгата проследява как всеки един от нас е намерил своя път към книгите.
Снимка: Светлозар Желев/ Facebook
- Пътят Ви до издател и директор на Националния център на книгата е доста любопитен. Завършвате гимназия с математическа насоченост, по-късно и магистратура по история, а днес професията Ви е свързана с литература. Как „съжителстват” тези различни светове у Вас?
- В литературата помага всичко. Едни от най-големите световни писатели са математици. Луис Карол, създателят на „Алиса в страната на чудесата” е бил професор в „Оксфорд”. За историците да не говорим - там е огромно море от писателите, защото историята сама по себе си е изкуство и дори има своя собствена муза - Клио. Казано по друг начин - сблъсък у мен няма. Литературата не си я избрах аз, а тя избра мен. Истината е, че винаги е била навсякъде - майка ми е пенсионирана учителка по литература, а вуйчо ми беше професор по литература. Читател съм от 4-годишна възраст и съм израснал, заобиколен от книги. Четох по 2 на ден, докато бях малък. За мен книгите са неделима част от ДНК-то ми. На по-късен етап завърших история, излязох от казарма, върнах се в София и трябваше да си търся работа. Правих различни неща и тогава всъщност ме поканиха да започна работа като продавач на сергия за книги на площад „Славейков”. През 1998 г. почти нямаше книжарници, а малкото издателство, което ме беше наело, издаваше само юридическа литература. Имаше буквално 70 заглавия и се казваше „Сиела”. Така започнах работа там, след 1 година отворихме първата си книжарница, поканиха ме да стана редактор на икономическата литература, а 12 месеца след това и получих предложението да стана директор на издателството. Работих като такъв в продължение на 9 години. При постъпването ми на поста „Сиела” имаше 300 заглавия на пазара, а при напускането ми - 2200 и верига книжарници в почти всички молове. Спомням си тези времена с огромно удоволствие и чест - „Сиела” винаги ще бъде част от сърцето и ума ми.
- Обичам последният ми въпрос да е свързан с бъдещето, а Вашето съвсем обозримо такова включва поредното издание на Черноморския международен литературен фестивал. Бихте ли ни разказали малко повече за програмата и гостите?
- Фестивалът е едно от любимите ми „деца”. Той обединява писатели, издатели, преводачи, литературни професионалисти от България, Турция, Грузия, Украйна и Румъния. Всяка година в началото на юни в Бургас се събираме над 60 души, има професионална програма, литературни четения и специални срещи с автори. Идеята на фестивала на първо място е да се опознаем. Тези културни и литературни връзки са изключително важни особено във времената, в които живеем. Не е случайно, че слоганът на фестивала е „Черно море говори езика на свободата”, защото тя е заплашена в различни степени във всяка една от страните ни. Вече изминаха 2 изключително успешни издания, сега ще бъде третото, на което ще има много силни автори. От българите ще присъстват Рене Карабаш, Теодора Димова, Мария Касимова-Моасе, Николай Терзийски, Владимир Полеганов, Галин Никофоров. От друга страна, ще има и много чужди писатели. Сред тях е Ахмед Юмит, който най-известният турски писател след Орхан Памук. Преведен е на над 40 езика и има милионни тиражи по цял свят. Само в България той има 15 преведени книги. У нас ще бъде и най-известният украински писател - Андрей Курков, номиниран два пъти за Международен „Букър”. На място ще присъстват прекрасната румънската писателка Елена Владаряну, изключителната грузинска писателка Екатерина Тогонидзе.
За първи път ще имаме и специални гости, пристигащи отвън Черноморския регион. Поканили сме специалисти от различни страни - световни имена на литературната сцена. Едната от тях е Катерина Раве, редактор в издателство „Зуркампф” в Германия. Тя е легенда в книгоиздателския бранш и един от най-изявените специалисти по литературите на Източна Европа. На фестивала ще бъде и създателката на Лондонската литературна скаутска агенция Кукла Макълхос.
Литературен скаут е нещо, което нямаме в България, а ни е изключително необходимо.
Това всъщност е човек, който познава различни пазари и препоръчва на издателите книги, защото никой не може да се информира за всичко, което се случва по света. Тя е един от първите литературни скаути в света - още от 70-те години, а в момента заедно със съпруга си Кристофър Макълхос (бел.ред. откривател на много писатели от англоезичния свят) имат издателство, което се казва Оpen Borders Publishing. Ще дойде и една от най-големите специалистки по авторско право в световен мащаб - Джесика Зангър, която е от Германската асоциация на книгоиздателите и президент на Комитета за свобода на публикуване (част от Световната асоциация на книгоиздателите). Към гостите ще се присъединят и Ане Бергман Тахум - изпълнителната директорка на Федерацията на европейските издатели, Елизабет Костова - основателката на фондацията, за която говорих. Приносът ѝ за това българската литература да бъде да мястото, където се намира в момента, е наистина неоценим.
Ще бъде много интересно.Чететенията ще се случват в библиотеката и в Дома на писателите в Бургас. Ще бъдем и на остров „Св. Анастасия” за два професионални панела. На 5,6,7юни Бургас ще бъде литература. Всеки е добре дошъл, а ние обещаваме, че ще бъде страхотно.
