- Във филма „Почти цял човек” емоциите не се обясняват с думи, а се преживяват.
- С новата организация в НАТФИЗ се губи непосредствената връзка между преподаватели и студенти.
- Доброто кино не дава готови отговори.
- Още като дете имах досег до изкуството – избрах монтажа, защото е една от най-креативните професии в киното.
Зад всеки голям филм стоят не само визията на режисьора и играта на актьорите, но и невидимата, а понякога решаваща „ръка” на онези, които сглобяват различните парчета на историята и я превръщат в едно цяло преди излизането ѝ на екран. Сред тях е продуцентката и монтажист Веселка Кирякова - един от най-ярките представители на съвременното българско кино. Разговарях с нея едва няколко дни, след като филмът „Почти цял човек”, чийто копродуцент е, спечели отличието за режисура на Международния филмов фестивал в Карлови Вари. Тя ми сподели повече не само за емоцията от международния успех, но и за невидимия труд зад кулисите — онзи прецизен процес, в който
ритъмът, кадърът и мълчанието се подреждат, за да вдъхнат живот на историята.
Според Веселка Кирякова няма конкретна рецепта за успешен филм и все пак проектите, по които работи, подсказват нещо съвсем друго. Червени килими, награди, световно признание…Всичко това звучи сякаш тя и екипът ѝ са успели да открият именно онова, от което зрителите отчаяно се нуждаят –
начин да ги подтикнат да преоткрият емоционалната си страна.
В този забързан, изпълнен с проблеми и фалшиво онлайн съдържание свят е някак отрезвяващо да срещнеш човек, който продължава да се стреми да разкрива, че това да покажеш страха си, да бъде съпричастен или да простиш не те прави слаб, а точно обратното.
Темите във филмите на Веселка Кирякова казват много повече за нея, отколкото бихме могли да опишем с думи. Затова Ви съветваме просто да отделите време да прочетете повече за творческия ѝ път, а защо не и след това да се отправите към киносалона.
- Здравейте, г-жо Кирякова. Поздравления за отличието за най-добър режисьор от конкурсната програма Proxima на Фестивала в Карлови Вари за филма „Почти цял човек”, на който сте копродуцент. С какво Ви привлече той още на етап сценарий и бяхте ли изправени пред конкретни предизвикателства, имайки предвид, че в продукцията участват още представители на Гърция, Германия, Кипър и Румъния?
- Още на етап сценарий ме привлякоха темите на филма – истинските човешки отношения и емоции, любовта, близостта и начинът, по който хората се опитват да намерят път един към друг. Това са мотиви, които ме вълнуват и като зрител, и като продуцент. Бях силно впечатлена не само от сценария, но и от предишните късометражни филми на режисьора. Те имат
много разпознаваем авторски почерк
и ми дадоха увереност, че тази история ще бъде разказана по деликатен и много личен начин. Въпреки че филмът е копродукция между Гърция, Германия, Кипър, Румъния и България, процесът протече изключително спокойно. Основният продуцент Йоргос Цургианис ръководеше проекта много уверено и успя да координира работата между всички партньори без сериозни затруднения. За мен беше особено приятно, че в проекта участва и силен български екип. Работихме с Магдалена Бояджиева като гримьор, Борис Траянов като звукорежисьор на терен, Александър Траянов като бум оператор, Явор Захариев като главен осветител, Николай Михайлов като осветител, Петър Минчев като координатор на каскадите, Мирослав Петров и Димитриос Каломирис в каскадьорския екип, а визуалните ефекти бяха реализирани от BUBU Studio. Международните ни колеги останаха много впечатлени от професионализма на българския екип и бяха истински щастливи да работят с тях.
- Какви похвати са използвани в продукцията, за да съумеете да покажете на зрителя еволюцията на главния герой, който първо трябва да се пречупи под тежестта на семейното „наследство”, за да може в крайна сметка да се почувства цял отново?
- Филмът не търси тази промяна чрез големи драматични обрати, а чрез много внимателно изградена атмосфера и постепенното развитие на героя. Това, което много ме впечатли още в сценария, беше, че емоциите не се обясняват с думи, а се преживяват. Връзката с природата, физическото присъствие на героите,
допирът между хората, светлината и самото пространство се превръщат в част от разказа.
Всички тези елементи постепенно изграждат усещането за вътрешната промяна на главния герой.
Мисля, че голямата сила на филма е именно в това, че не дава еднозначни отговори. Зрителят постепенно открива героя заедно с него самия. Пътуването към острова е едновременно реално, но и същевременно с това вътрешно - към собствената му идентичност. Той трябва да се изправи срещу наследството, което носи, срещу собствените си страхове и неспособността си да бъде близък с другите, за да стигне до едно по-дълбоко усещане за принадлежност и цялост. Именно тази деликатност в разказването и доверието към зрителя според мен правят филма толкова въздействащ.
Снимка: Институт по астрономия с Национална Астрономическа Обсерватория, БАН - Официална Fcebook страница
- Наскоро в Обсерваторията в Рожен са приключили снимките на новия филм на Павел Веснаков – „Деконструкция”, чийто продуцент сте. Издайте ни малко повече за проекта.
- През тази пролет завършихме снимките на „Деконструкция“ в Националната астрономическа обсерватория „Рожен“. Това беше едно много специално преживяване, което нямаше да бъде възможно без изключителното съдействие на ръководството на обсерваторията и лично на нейния директор в Рожен Никола Петров. В момента филмът е в етап на постпродукция.
„Деконструкция“ разказва историята на двама астрофизици – Ангел и Марина, които от години живеят в изолация в обсерваторията, неспособни да преодолеят загубата на своя син. За мен това е
много човешка история за скръбта, прошката и възможността да намериш покой,
без да изгубиш спомена за човека, когото обичаш.
Филмът е международна копродукция между Ред Карпет (България) и dispàrte (Италия) и се реализира с подкрепата на ИА „Национален филмов център“, Българската национална телевизия, Министерството на културата на Италия, програма „Творческа Европа – МЕДИА“ и фонд Евроимаж. В главната роля е Захари Бахаров. Ако всичко върви по план, очакваме да излезе на екран най-рано през есента на следващата година.
Снимка: Veselka Kiryakova, Facebook - официален профил
- Работите с него и по „Безветрие”. Как съумяхте да „скриете” толкова много смисъл, болка и вътрешни конфликти в тишината, символизираща на недоизказаното между героите?
- Павел никога не търси лесните обяснения или големите драматични сцени. Напротив – оставя пространство, в което зрителят сам да усети болката, липсата и недоизказаното. Именно тишината се превръща в език между героите.
Още от самото начало знаехме, че формата на филма ще бъде много минималистична. Статичната камера, квадратният формат на изображението и спокойният ритъм не са само визуално решение, а начин да насочат вниманието към вътрешния свят на героите. Всичко, което остава неизречено, постепенно се натрупва и придобива много по-голяма емоционална тежест.
В основата на филма стои темата за липсата –
за отсъствието на човек, с когото вече не можеш да проведеш най-важния разговор. Именно затова паметта, мълчанието и спомените стават основните носители на емоцията. Според мен това е и една от причините продукцията да докосва публиката – защото всеки може да разпознае собствените си неизказани думи и непреживени загуби в тази история.
Снимка: Veselka Kiryakova, Facebook - официален профил
- Режисьор, изиграл важна роля в кариерата Ви, е Милко Лазаров, с когото, ако не бъркам, последно си сътрудничите по „Стадото”. Филмът постига сериозни успехи на различни фестивали и наградни церемонии. А какъв беше отзвукът сред публиката?
- С Милко Лазаров работим заедно още от „Отчуждение“, а след това и по „Áга“ и „Стадото“. Аз съм продуцент и режисьор на монтажа на неговите филми, така че през годините изградихме много силно творческо доверие. „Стадото“ започна своя фестивален път със световната си премиера на BFI London Film Festival – един от най-старите и престижни в света. След това продукцията беше показана на множество международни фестивали и получи редица отличия, сред които и наградата за най-добър филм на Международния кинофестивал в Калкута. Това, разбира се, беше много важно признание за целия екип. Срещите с публиката винаги са много интересни. Различните зрители по света преживяват филма по различен начин и откриват в него различни теми. „Стадото“ не заема морална позиция вместо зрителя. Въпреки тежките събития, през които преминава главната героиня,
финалът носи усещане за нравствена победа на доброто над страха
и разрушителната сила на тълпата. Мисля, че когато един филм продължава да поражда разговори и различни прочити след края на прожекцията, той е постигнал най-важното.
- Както „Стадото”, така и „Триумф” – друг филм, по който работите като продуцент, стават българското предложение за „Оскар”. Промени ли това начина, по който гледате на всеки следващ проект и добихте ли вече ясно усещане какви истории могат да говорят еднакво силно и на българската, и на международната публика?
- Не мисля, че има рецепта за успешен филм. Тенденциите в киното се променят толкова бързо, че според мен не бива да се правят филми с идеята да отговарят на моментните очаквания на публиката или на пазара. За мен най-важното е историята да бъде искрена и да ме вълнува. Само тогава мога да се ангажирам с един проект за годините, които са необходими, за да бъде реализиран. Вярвам, че именно универсалността на темите прави един филм разбираем за международната публика. Колкото по-дълбоко и честно разказваш за човешките отношения, любовта, загубата, страха или надеждата, толкова по-лесно историята достига до зрители от различни държави и култури. Не мисля, че трябва да се затваряме единствено в теми, свързани с българската действителност. Напротив – важно е да търсим истории, които
стъпват на нашата среда, но поставят въпроси с универсално значение.
Участието ми в множество международни копродуцентски форуми ми дава възможност да следя отблизо какви проекти се развиват в различни държави и какви теми вълнуват авторите по света. Това е много ценен обмен на идеи и опит, но не променя начина, по който избирам проектите си. В крайна сметка винаги се доверявам на собствената си интуиция и на историите, в които вярвам.
Снимка: Veselka Kiryakova, Facebook - официален профил
- Бих искала да се върна за момент към сътрудничеството с Милко Лазаров. Снимките на филма „Ага” се оказват истинско предизвикателство за силата и духа на екипа - езикова бариера, снимки на лента върху замръзнала река. Как се случи „магията” с цялостната организация и логистика?
- „Áга“ беше истинска авантюра за целия екип. Когато започнахме работа по филма, едва ли някой от нас си даваше реална сметка колко голямо предизвикателство ни очаква. Днес, поглеждайки назад, осъзнавам, че именно всички тези трудности превърнаха снимките в едно незабравимо преживяване и по свой начин помогнаха за магията, която се усеща във филма. Снимахме в Якутия, върху замръзналата река Лена - при екстремни температури и с международен екип, който общуваше на английски, руски, немски и якутски. В началото координацията не беше лесна, но с времето всички започнахме да работим като един екип. Общата цел беше много по-важна от езиковите различия. Едно от най-големите предизвикателства беше, че снимахме на 35-милиметрова лента. Заснетият материал се изпращаше три пъти седмично до лаборатория във Франция, където се проявяваше и сканираше. Реално виждахме резултата едва след седмица, понякога и след две. Това означаваше, че работехме почти изцяло на доверие – към оператора, към лабораторията и към целия екип. Ако се беше появил технически проблем,
практически нямахме възможност да презаснемем сцените.
Допълнително напрежение създаваше фактът, че снимахме върху замръзналата река Лена. Знаехме, че с настъпването на пролетта движението по реката ще бъде забранено и разполагахме с много ограничено време, за да заснемем най-важните сцени. Всичко това изискваше изключително добра организация, но и спокойствие в ситуации, в които невинаги можеш да контролираш обстоятелствата. В крайна сметка именно тези ограничения ни направиха по-концентрирани и по-смели в решенията ни. „Áга“ ми показа, че киното е истинска колективна работа и че когато всички вярват в една история, могат да преодолеят и най-неочакваните препятствия.
Снимка: Veselka Kiryakova, Facebook - официален профил
- Преди да станете продуцент на всички тези успешни заглавия сте се изявявали и като монтажист. Какво Ви насочи към Академията?
- Още като дете имах досег до изкуството благодарение на леля ми, която работеше в Народния театър „Иван Вазов“. Със сестра ми прекарвахме много време там и атмосферата зад кулисите много ни впечатляваше. Именно тогава се зароди интересът ми към изкуството и към начина, по който се създават спектакли и филми. Когато дойде моментът да избера с какво да се занимавам, монтажът беше естественият ми избор. И до днес го смятам за една от най-креативните професии в киното. Той не е просто подреждане на кадри в правилната последователност. Именно там се изграждат драматургията, ритъмът и емоционалното въздействие на филма. Това е
етапът, в който историята окончателно намира своята форма.
И до днес продължавам да работя като монтажист, защото това ми носи различен тип удовлетворение от продуцентската работа. Монтажът ми дава възможност заедно с режисьора отново да преосмислим заснетия материал и да намерим най-точния начин историята да достигне до зрителя. За мен двете професии не си противоречат, а се допълват и ми помагат да гледам на всеки филм едновременно творчески и като цялостен процес.
Снимка: IMDb
- В тази връзка няма как да не Ви попитам за протеста на студентите от НАТФИЗ срещу ръководството на Академията. Как бихте коментирали случващото се през призмата си на преподавател в „Киноклас”?
- Съвсем наскоро завърших магистратура в НАТФИЗ и съм искрено благодарна на преподавателите си за времето, знанията и отношението, които получих по време на обучението. Именно затова следя случващото се с голямо внимание. Смятам, че
студентите имат пълното право да защитават позициите си
и подкрепям правото им да бъдат чути. Дори мисля, че този разговор е трябвало да започне много по-рано. Като човек, който е учил и по старата система, а след това премина и през модулната, мога да направя сравнение между двата модела. Според мен с новата организация до голяма степен се губи непосредствената връзка между преподаватели и студенти, а именно тя е една от най-ценните части на обучението по изкуства. НАТФИЗ е институция с огромна история и авторитет. Вярвам, че Академията има нужда от ръководство, което не само да управлява добре административните процеси, но и да бъде силен професионален и творчески авторитет в киното и театъра. Работата на администрацията би трябвало да създава условия студентите да развиват потенциала си, а не да ги затруднява с излишни административни пречки. В крайна сметка най-важното е Академията да остане място, което насърчава таланта, свободното мислене и творческото развитие на младите хора.
Снимка: БТА
- Споделяли сте, че според Вас „киното е много голямо отражение на времето, в което живеем”. В тази връзка, ако сега тепърва трябва да започнете работа по нов проект – какво според Вас трябва да включва задължително той?
- Вярвам, че киното винаги е отражение на времето, в което живеем. Днес живеем в свят, в който технологиите се развиват с изключителна скорост и все повече определят начина, по който общуваме, работим и възприемаме света. Парадоксът е, че въпреки всички улеснения, които ни дават, сякаш все по-малко ни остава време за истинските човешки отношения – за семейството, приятелите и за самите нас. Затова бих искала да работя върху истории, които ни връщат към човека като емоционално същество.
Истории за любовта, страха, състраданието, емпатията, прошката
и способността ни да изграждаме истински връзки помежду си. Струва ми се, че именно тези теми стават все по-важни в свят, в който непрекъснато бързаме и често забравяме какво всъщност има значение. За мен доброто кино не дава готови отговори, а ни кара да се спрем за момент и да погледнем по-внимателно към себе си и към хората около нас. Ако един филм успее да направи точно това, значи е изпълнил най-важната си задача.
Снимка: Getty Images/Guliver Photos
- Твърдите в свое интервю, че „високият боксофис е явление, което ще се случва все по-рядко в нашето кино”. Това означава ли, че сте по-скоро по-песимистично настроена към бъдещето на сектора, или все пак таите надежда, че смелите идеи ще възтържествуват?
- Средата наистина се промени много след пандемията. Хората ходят все по-рядко на кино, а посещението на киносалон постепенно се превръща в специално преживяване, а не в обичайна форма на развлечение. Освен това цената на билетите също оказва влияние върху избора на зрителите. В същото време
навлизането на VOD (бел.ред. видео по заявка) платформите промени изцяло бизнес модела
на филмовата индустрия и начина, по който публиката потребява филмово съдържание. Не бих казала, че съм песимист. По-скоро смятам, че индустрията е в период на сериозна трансформация и трябва да намерим нови модели за достигане до зрителите. Старият модел на разпространение вече не работи по начина, по който работеше допреди десетина години. Това се вижда дори при големите холивудски продукции, които все по-трудно постигат резултатите, с които бяхме свикнали.
Все пак вярвам, че добрите филми винаги ще намират своята публика.
Предизвикателството днес не е толкова в създаването на качествено кино, колкото в това да открием най-подходящия начин то да достигне до зрителите. Именно затова мисля, че през следващите години ще се говори все повече за нови форми на разпространение и за различни начини киното да общува със своята публика
