- Не съм виждала нито едно нещо в България, което да има сто процента позитивно мнение.
- Работим и доста бързо заедно с Денис Попстоев, така че няма да се учудя, ако успеем да изкараме дори албум.
- Мечтаех да уча висше образование в чужбина.
- Заражда се едно много агресивно общество и ако не направим нещо сега, това може да има пагубни последици.
- С удоволствие бих водила „Евровизия“.
- Музиката винаги ще бъде едно от най-важните неща в моя живот.
Снимка: Ива Димчева
Преди 25 години тя си построява дворец, в който да скрие мечтите си, и приковава всички погледи със своя запомнящ се тембър и харизматичното си присъствие на сцената. Тя е „Момичето с кафявите очи“, чиито текстове звучат еднакво добре както в топлите летни вечери, така и в студените зимни нощи с чаша вино край камината. Тя е „женското сърце“ на обичаната от поколения българи група „Мастило“, което не спира да тупти в ритъма на хубавата, изпълнена с послания музика – Вики Терзийска.
Тази седмица, в един горещ следобед, проведох дълъг телефонен разговор с нея, който ми се стори като няколко секунди. Тя ми позволи да надникна в нейните малки светове, изградени старателно с много внимание и любов – този на певицата, вдъхновена да твори повече от всякога; на майката и създателката на детски песнички и книжки, която се стреми да покаже на дъщерите си и на всички български деца, че няма нищо по-хубаво от пълния с безброй „Памуковите облаци“ живот; и на жената, която обича да танцува до зори и подтиква хиляди други дами да се присъединят към нея на дансинга и да забравят за всяка грижа, която ще ги чака в утрешния ден.
„Чувствам се много жива и днес просто се радвам на всичко, което ми се случва – точно такова, каквото е“, сподели ми изпълнителката, докато разговаряхме за началото на кариерата ѝ, когато са били само тя и музиката, която е финансирала с много труд и желание заедно със своите колеги от „Мастило“, докато е работила и като журналист. Днес тя започва своя „втори първи музикален път“ – с много любопитство, готова да се впусне стремглаво в нови и все по-големи предизвикателства.
През топлия август, докато се разхожда по нашето Черноморие, през съзнанието ѝ минават хиляди идеи как да ни предизвика да облечем топлите си палта през есента и да си позволим „едно красиво падане, което избираме сами – падане в момента“. В този слънчев, топъл неделен ден ви потапяме в палитрата от цветове в душата на един от най-откровените изпълнители на българската музикална сцена – Вики Терзийска.
- Здравейте, г-жо Терзийска. Благодаря Ви сърдечно, че приехте нашата покана. Поводът за нашата лятна среща е дългоочакваното Ви завръщане на музикалната сцена с първия самостоятелен сингъл „Като за последно“, който в момента звучи буквално от всеки ъгъл и заема челни позиции в българските класации. Очаквахте ли този успех и как публиката ви споделя, че усеща и разбира песента?
- О, харесва ми определението „дългоочаквано“. Като взех решението пак да правя музика, реших, че този път няма да имам никакви очаквания. В такъв етап от живота си съм, в който осъзнах ужасно много неща, които, ако знаех на 20, когато прохождах в музиката, може би кариерата на „Мастило“ можеше да стигне още по-напред. Но тогава, заради всичките тийнейджърски, любовни и всякакви други неща, които ми се случваха, от време на време затварях книгата „Музика“ и се отправях в друга посока.
Въпреки това работата ми с групата си вървеше – имаме четири албума, обичани от хората. Тогава очаквах и анализирах оценките на публиката, а сега просто не ми идва отвътре. Не знам дали сте гледали сериала „Малкълм“, но в един от епизодите най-малкият брат, Дюи, казва: „Ох, понякога нямам никакви очаквания и пак съм разочарован.“ (Смее се.)
Но в моя случай не е така – по-голямата част от обратната връзка, която стига до мен след премиерата на „Като за последно“, е позитивна. Естествено, има хора, които не ме харесват и пишат хейт коментари, но аз отдавна не им обръщам внимание. Истината е, че не съм виждала нито едно нещо в България, което да има сто процента позитивно мнение. Това, за съжаление, не говори никак добре за нашата нация, тъй като според мен именно това всеобщо негативно мислене оформя облика ни като българи.
- Всъщност това ново начало за Вас, с което поставяте себе си на фокус като артист, е било планирано от доста време. Споделяте, че в момента работите и по още проекти, като някои от тях вече са записани. Сред тях е „Ела си вкъщи“ – песен, посветена на Вашите дъщери. Бихте ли ни разкрили малко повече за нея и за останалите проекти?
Снимка: Ива Димчева
- Всъщност моите приятелки, на които съм пускала „Ела си вкъщи“, ми казваха, че това трябва да е първото ми парче, тъй като го намират за изключително искрено и красиво. То разказва истинска история – текстът и музиката са мои и смятам, че наистина ще докосне сърцата на много родители. Само че аз много вярвах в „Като за последно“ и исках да стартирам с нещо, което да не е в стилистиката на всичко, което съм правила досега – така да се каже да ме изкара по някакъв начин от собствената ми рамка, която съм си поставяла.
До края на годината планирам да изкарам още една песен – може би това ще е едно парче в същата стилистика,
по което ще започнем работа с Денис през септември. То се казва „Половин легло“. Но да не се заричам, защото може да ми хрумне нещо друго, което да е като естествено продължение на „Като за последно“. Аз нямам конкретен план, който следвам – в момента ми хрумват много различни идеи, докато почивам. Може да се появи нещо съвсем ново още утре, кой знае?
Така да ви кажа, имаме много музика – и записана, и още в главите ни с Денис.
Работим и доста бързо заедно, така че няма да се учудя, ако успеем да изкараме дори албум. А като поприключим, ми се иска малко да съживим и „Мастило“. Имаме няколко песни, които не са стигнали до бял свят. Записани са като демо версии. Мисля да ги завършим с Десо и да ги пуснем, защото са доста готини и според мен хората ще ги харесат.
- За поредно лято обикаляте Българското Черноморие с партитата „Still Dirty Over Thirty“, с които призовавате всички да оставят мобилните си телефони и да танцуват до зори – едно все по-рядко срещано явление за съжаление в наши дни. От известно време все по-често се говори за чувството на носталгия по време или място, които човек никога не е познавал, или „анемоя“, което сякаш все по-често ни завладява през тази година. Какво е Вашето мнение по този въпрос?
Снимка: Dirty Over 30 Bulgaria/Facebook
- Аз имам чувството, че те имат нужда от тази обикновена и най-искрена любов и близост, които бяха някак на мода през 80-те и 90-те години. Сега всички екрани и социални мрежи ни отнемат ужасно много от нормалния човешки контакт. Именно затова почти не давам достъп до мобилни телефони на моите деца. Те все още са фенове на детските филмчета, които са изпълнени с много и различни послания, а това много ме радва.
Успехът на нашите партита според мен идва от това, че подтикваме хората да се отпуснат и да забравят, че някой ги гледа или обсъжда.
Всъщност това е смисълът им – да отидеш с компания или дори сам, да се оставиш на ритъма и да забравиш за проблемите си за една вечер. Ако за новите поколения днес е нормално да прекарват часове в общуване през социалните мрежи, за мен това са дългите разговори на чаша чай или вино, в които се гледаме в очите и усещаме човека до себе си. Искрено се надявам всичко „на живо“ отново да се превърне в тренд.
- Казвате, че в момента започва нова глава за българския шоубизнес след победата на DARA на „Евровизия“. Вие сте били част от националната селекция за конкурса заедно с група „Мастило“ преди години и познавате отблизо целия процес около него. Какви са очакванията Ви за големия спектакъл през май и как си представяте бъдещето на музикалната индустрия в световен мащаб в дългосрочен план?
- Много се надявам всички хора, замесени в организацията на този конкурс, да дадат максимума от себе си, за да покажем най-доброто лице на България, защото този конкурс показва и нашата държава пред целия европейски свят. Това е един огромен механизъм, който работи във всяка държава победител. Нашата страна няма да се различава по нищо. Задачата ни е да вплетем националните си особености в него, както и самата DARA го направи със своето парче „Бангаранга“. Тя стигна до първото място благодарение на чара си, дисциплината си, изключителната си подготовка и огромния си професионализъм. Според мен със спокойствие, самочувствие и с много слушане към всички професионалисти, които ще дойдат и ще ни покажат как се прави, можем да се справим отлично.
Относно музикалния бизнес – за мен той става все по-капсулиран. Давам за пример любимеца ми Хари Стайлс, когото, за съжаление, не успях да отида да гледам на живо тази година. Забелязвам, че той и други изпълнители с неговия мащаб наемат голяма зала или стадион за множество последователни концерти на едно място, вместо да обикалят различни локации в продължение на два-три дни. За мен музикалният бизнес се движи именно към този модел. Определено е трудоемък, но мисля, че е работещ и рентабилен. Колкото и да е съвършено прост, според мен е гениален. Избягвайки тази тегоба, в която понякога се превръща пътят, мисля, че това ще помогне на изпълнителите да бъдат в най-добрата си форма на сцената. Смятам дори, че този модел може да направи концертната дейност по-успешна от всякога.
- От фурора на „Моите кафяви очи“ и „В двореца съм сама“ през годините на майчинството до днес, когато започвате своя „втори първи музикален път“ – кой беше периодът, в който Ви беше най-лесно да оценяте „Малките неща“, и кой – този, в който е било най-трудно?
- Най-лесно ми беше, когато още нямах собствено семейство, въпреки че мечтаех за такова. Впоследствие разбрах колко трудно е осъществяването на целия този житейски проект, защото това е един огромен етап от живота ти, който започва и няма как да го спреш. Децата ти се появяват на бял свят и ти трябва да полагаш усилия да са добре, да растат спокойно и щастливо. Те не знаят какво си бил и какво си правил – това не ги интересува. За тях ти си просто мама.
Най-трудно ми беше, когато и двете бяха много малки – всяка жена ще го каже. Когато понякога помощта не стига и не можеш да се наспиш, животът ти изобщо не изглежда весел. Но пък този период бързо минава. Днес тъкмо си говорихме с Петър, моя съпруг, колко бързо са минали годините и как не можем да повярваме, че утре малката ни дъщеря ще стане на седем.
Всъщност сега, когато отново се връщам към музиката след 10 години пауза, като се замисля, го правя, защото имам огромното желание да кажа нещо, а не защото искам непременно някой да ме чуе и разбере.
- Всъщност в този период, в който сте били само вие и музиката, сте написали десетки песни, които се пеят от поколения. Кое е най-необичайното място, на което ви е идвало вдъхновението?
- В три през нощта се събудих с желанието да напиша текста на „Лека нощ“ на един лист, след което отново си легнах и заспах. Това е може би най-странният и необясним начин, по който съм писала песен. Мисля, че в музиката най-запомнящите се хитове често се появяват именно така – с лекота. Онзи ден с една приятелка си говорихме колко лесно за нея е да зашие копче на тениската на детето си, докато за мен е много по-лесно да напиша песен. Просто ми идва отвътре, не мога да го обясня. Смятам, че обучението ми по журналистика също много е развило начина ми на писане. Всъщност истината е, че мечтаех да уча в чужбина, но тогава пътищата извън България не бяха толкова отворени, колкото са сега, нямахме толкова лесен достъп до чуждестранните университети. В крайна сметка обаче имах страхотни години във факултета и прекрасни преподаватели, на които съм изключително благодарна. Беше много свободна, дори бих казала артистична среда там по мое време. Голяма част от колегите ми в момента работят във водещи медии в страната.
- Вече повече от 10 години работите по проекта „Маргаритка“, с който съживявате най-известните български детски песнички в съвременен аранжимент и така учите хиляди деца в България на важни ежедневни и житейски уроци. Разговаряйки ежедневно с много родители, както и въз основа на Вашия опит като родител, според Вас кое е най-голямото предизвикателство относно възпитанието на децата днес?
- Да ги запазим встрани от екраните – не защото не искам да им ги давам, а защото те занапред ще бъдат още по-голяма част от техния свят, особено при нас. Просто искам да им покажем и другата страна на живота, която е в пъти по-хубава и по-полезна за тяхното въображение и развитието на социалните им умения.
Снимка: Яна Липованска и Вики Терзийска/ „Маргаритка“
„Маргаритка“ се роди, защото открих, че няма достатъчно качествено съдържание за деца, което аз бих пуснала на своето дете. Така, по неволя, се научихме как да създаваме хубава детска музика и съдържание. В момента работим по три нови книжки, които имат за цел да обяснят на детски език някои доста тежки теми – загубата на родител, раздялата между родители. Докато разглеждаме различни текстове на приказки с Яна, осъзнавам, че има огромни пропуски в емоционалното обяснение дори на много елементарни неща за малките деца. Оттам идва и агресията в училище. Вижте какво се случи в Пловдив преди няколко дни – потръпвам само като си помисля. Заражда се едно много агресивно общество и ако не направим нещо сега, това може да има пагубни последици. Нека да отделяме малко повече време на децата си – с малки послания за доброто и лошото всеки ден, с разбиране и спокоен тон.
- Имали сте възможност да се изявявате и в други сфери, освен музикалната – били сте водеща на телевизионни предавания и сте участвали с малка роля в телевизионен сериал. Има ли нещо ново, в което все още не сте се впускали, но бихте искали да опитате?
- Ами, с удоволствие бих водила „Евровизия“ – все пак имам fluent English (бел. ред. говоря английски свободно). Даже си го манифестирам тайничко и ако има кастинг, определено бих се явила. Като цяло ми се прави всичко, свързано с изкуството. Бих се отдала дори на това да правя музика за театър или да участвам в пиеса.
- „Нищо на този свят не е по-трудно от това да се каже истината, нищо не е по-лесно от ласкателството“, казва големият руски писател Фьодор Достоевски. В контекста на изкуството коя истина изисква най-много саможертви и коя считате за своята най-голяма до този момент?
Снимка: Ива Димчева
- Не бих казала, че е саможертва. Това, което съм направила като компромис със себе си, е, че спрях да творя за десет години. Аз съм такава, че не мога да правя няколко неща едновременно – когато се фокусирам върху даден проект, му отдавам цялата си енергия. Смятам, че всичко си има своето време и своя момент, в който трябва да се случи. Всяко едно нещо, което съм създала, се е случило тогава, когато е трябвало и когато съм имала потребност да го сбъдна. Така че всичко следва своя собствен план, начертан от съдбата. Вярвам, че всеки от нас има свой собствен път и той му се случва рано или късно.
- От 2022 г. насам ни разхождате из различни краища на света с Вашата поредица от видеа, посветена на самочувствието на съвременна жена. Кое е следващото пътешествие, на което планирате да ни отведете?
- Имаме една покана за пътуване с лодка по турското крайбрежие. Ако се случи през септември, ще бъде супер! Ще имаме възможността да разгледаме една красива местност с доста живописни гледки, която, мисля, не е толкова известна на българите, а може и да греша. Според мен би била много интересна за опознаване.
- Разглеждайки видеата ви, откриваме, че разкривате и много неща от зад кулисите, както и истории от пътя на „Мастило“. Замисляли ли сте се някога да направите филм, който да събере всичко това?
- Това са изключително много усилия и някак предпочитам да се концентрираме върху правенето на музика. Но ако има добър екип от журналисти, който може да ни следва по концертите – защо не? Много хубава идея е. Това е част от онзи културен живот, който имаше преди – с огромните концерти и репортерите, които пътуваха с изпълнителите и правеха задълбочени статии за големите културни медии. За съжаление, тази практика вече почти не съществува, но ще е страхотно младото поколение журналисти като вас да я възроди по един или друг начин.
- „Пет несъвместими човека, които направиха толкова много песни заедно.“ Така се определиха група „Остава“ в интервю за Art Portal News малко след съвместния ви концерт „Only Best Hits Live Band Concert“. Как Вие бихте определили „Мастило“ с няколко изречения и какво, според Вас, публиката все още не знае за групата?
- Може би като едно женско сърце, заобиколено от момчета. Наистина го мисля, колкото и нескромно да звучи. Някак си ще ми е странно, ако някой изпее на мое място „Моите кафеви очи“ заедно с тях. Не съм сигурна и дали самите те някога биха го поискали. Мисля, че публиката не знае, че ние сме си много близки приятели – като едно семейство, което прекарва много време заедно. Сега малко се разделихме, откакто започнах да работя с други хора. Но това всъщност беше и моята идея – всеки да остане насаме, да прави различни неща, а после отново да се съберем и да имаме нови посоки, по които да поемем.
- И за финал - Кои са трите неща, които много бихте искали да се сбъднат до края на 2026 г. ?
- В личен план бих искала да превъзмогна тази хаотична неувереност, която притежавам още от дествотото си и която непрекъснато се появява като една малка буболечка и започва да рови из мозъка ми. Искам да я премахна и да вярвам повече в нещата, които правя. А с музиката си занапред ми се иска да нося някакъв скрит смисъл за всеки човек, който я слуша, защото именно това е най-ключовото послание на музиката за мен. Тя е един величествен наркотик – може да те прекара през всякакви емоции за секунди. Тя ни дава живот. За мен музиката винаги ще бъде едно от най-важните неща.
