- Мъката е неизменна част от живота ни – нещо, от което никой не е защитен и през което всеки човек преминава.
- Когато тя получава своите признания, аз стоя скромно до нея и се гордея, че съм „мъжът“ до актрисата Лили Сучева, и обратното.
- Носталгията е чувство, което често се появява, когато действителността в настоящия момент е непоносима за възприемане.
Снимка: Личен архив/Зафир Раджаб
Зафир Раджаб лесно се нарежда сред най-ярките имена в българските театрални среди и многократно доказва, че сцената не е единствено място за разказване на истории, но и за задаване на предизвикателни, дори понякога трудни за отговаряне – човешки въпроси. Той е част от Народен театър ,,Иван Вазов‘‘ и е режисьор на едни от най-обсъжданите спектакли в последните години, впечатлявайки с умението си да превръща личните страхове, болки и съмнения в силно сценично преживяване. Неслучайно тази година получи престижната награда ,,Аскеер‘‘ за режисурата на постановката ,,Албион‘‘ – спектакъл, който изследва теми като тази за скръбта, носталгията и невъзможността да върнем изгубеното време.
По време на това интервю Зафир Раджаб говори най-откровено за болезненото привличане на миналото, за човешката потребност да разбираме вместо да съдим и за свободата да създава без ограничения. В следващите редове той ми споделя още за режисьорския си път, за отношенията си с актрисата Лили Сучева и разбира се – за спектаклите, белязали неговата кариера. В тази слънчева неделя се насладете на един разговор за театъра, времето и за онези вътрешни битки, които правят човека истински интересен.
- Здравейте! По време на тазгодишното издание на наградите ,,Аскеер‘‘, вие грабнахте наградата за режисура за постановката ,,Албион". В нея съществува едно място, където героите се опитват да съживят миналото, но постоянно се сблъскват с невъзможността да го сбъднат. Според вас живеем ли във време, в което носталгията все по-често измества способността ни да гледаме напред?
- Може да се каже, че носталгията е чувство, което често се появява, когато действителността в настоящия момент е непоносима за възприемане, когато губим почва под краката си и усещаме огромни липси в живота си. Тогава, съзнателно или несъзнателно, търсим запечатани в паметта си моменти –
хубави спомени, които можем сякаш да чуем, да помиришем и да усетим физически,
макар и фантомно. Спомени, които ни карат отново да се чувстваме спокойни и обичани. Спомени за хора, места и дори за цели периоди от живота ни. Желанието да преживееш миналото отново, да потънеш меланхолично в носталгията, често е симптом на дълбока мъка.
- Още една много важна тема в ,,Албион" е тази за скръбта и то не като моментно състояние, а като нещо, което остава дълго време с нас. Защо според вас днешният театър се завръща все по-често към сюжетни линии като тези за загубата?
- Защото това е фундаментална и непреходна тема. Мъката е неизменна част от живота ни – нещо, от което никой не е защитен и през което всеки човек преминава. Но какво се случва с човека в тези моменти ще продължава да бъде повод за театрално изследване, защото вярвам, че човешките проявления са уникални и винаги могат да ни изненадат.
- Работата по ,,Албион" изисква събирането на няколко персонажи, които преживяват скръбта по различен начин. Научи ли ви този спектакъл на нещо ново за човешката природа?
- Разбира се. Работейки върху текста, трябваше и аз самият да вляза в обувките на тези хора, да се опитам да ги разбера, да осмисля поведението им, да намеря оправдание за постъпките им. Налагаше се непрекъснато да си задавам въпроса какво бих направил аз на тяхно място и да се опитам да допусна, дори само във въображението си, че бих постъпил като тях. Всичко е мнoго болезнено и
неминуемо започна да ми влияе и по време на самия работен процес,
а мисля, че се отрази и на актьорите. Срещата с подобни човешки съдби и вътрешни конфликти трудно може да остане само в рамките на репетиционната зала.
- С какво ви привлече ,,Албион" като текст, за да ,,събуди‘‘ желанието у вас да го поставите на сцена?
- Тук ще се повторя, тъй като вече съм го споменавал. Още при първия прочит този текст започна силно да резонира в мен и отключи много мои страхове – страхове, свързани със загубата, с времето, което се стрелка с главоломна скорост, и с преходността на нашите физически обвивки.
Снимка: Личен архив/Зафир Раджаб
- В едно ваше интервю за постановката ,,Мрак в края на града‘‘ споделяте, че спектакълът не съди героите си, а се опитва да ги разбере. Липсва ли ни днес именно това - способността да разбираме хората около нас, а не да ги съдим прибързано?
- Това винаги е липсвало. Често се избира краткият и лесен път, а той е да отсъдиш според предварително изградените си представи. Да се замислиш, да се вгледаш, да се вслушаш и да разбереш изисква усилие, а понякога за това няма нито време, нито сили, а в най-лошия случай, и желание.
- Вие имате доста опит, както в режисьорската, така и в актьорската професия, а днес вече сте сред едни от най-разпознаваемите имена в тази сфера. Кога почувствахте, че именно това е вашият житейски път?
- Желанието ми да се занимавам с режисура се появи отдавна. Основната причина за това е огромният ми стремеж
да има повече изкуство в живота ми,
да притежавам свободата да създавам и да разполагам с трибуна, от която да споделям най-съкровените си мисли и страхове.
- От 2013 г. до този момент вие сте неизменна част от актьорската трупа на Народен театър ,,Иван Вазов‘‘. Кое предпочитате повече – да сте този, който наизустява репликите или този, който следи за тяхното вярно изпълнение?
- Мисля засега да наблегна на второто, докато не срещна истински смислен и подходящ актьорски проект за себе си.
- Какво все още не сте се осмелили да направите като режисьор?
- Моята кариера е още млада - ако мога така, дори малко детински да се изразя. Не съм изпадал в такава ситуация. Не съм си слагал бариери, няма нещо, което да ме е възпирало - дори и само мислено, нито нещо, което да ме е плашило в професията. Именно това състояние на ума, тази свобода, ме кара да правя това.
Снимка: Личен архив/Зафир Раджаб
- Ако можехте да се върнете малко назад във времето, когато все още сте бил студент в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов – какъв съвет бихте дал на тогавашното си аз?
- Задавал съм си този въпрос. Отговорът е: никакъв. Не съжалявам за нищо - всичко се случи така, както е трябвало да се случи. Ако можех да се върна там, бих погледнал тогавашното си аз отдалеч, бих се усмихнал и бих се върнал обратно в моя времеви континуум.
- Наскоро постановката ,,Отмяна" се завърна на сцената на театър ,,Възраждане". Тя поставя въпроса ,,Ще унищожат ли технологиите нашата човешка идентичност?". Вие какво мислите по тази тема?
- Мисля, че „Отмяна“ е предупреждение - поне така си мисля в момента. Нямам отговор на този въпрос и мисля, че никой няма.
- Какво според вас отличава наскоро нашумелия спектакъл ,,Бурята”, в който участвате, от останалите интерпретации на Шекспир?
- Това, което отличава „Бурята“, е нейният режисьор - покойният Робърт Уилсън. Един от големите авангардисти и визуални артисти на 20-ти век. Уникалният и неповторим почерк на този режисьор, който сам по себе си е отделно течение в сценичните изкуства.
Снимка: Личен архив/Зафир Раджаб
- Заедно с вашия партньор в живота Лили Сучева работите в една и съща сфера. Успявате ли да не „носите“ работата си вкъщи и за какво най-често спорите в професионален план?
- Рядко, но винаги сме разграничавали професионалния си живот от личния. Избягваме пресечните точки -
всеки се развива сам и сам носи кръста си.
Радваме се взаимно на успехите си и взаимно преживяваме неуспехите. Когато тя получава своите признания, аз стоя скромно до нея и се гордея, че съм „мъжът“ до актрисата Лили Сучева, и обратното. Не сме работили заедно като режисьор и актриса. Винаги съм вярвал, че такава комбинация може да съществува само при правилните условия. Но и това ще се случи.
- Има ли някой спектакъл от вашата кариера, който днес бихте поставил по коренно различен начин?
- Не мисля. Рядко ревизирам работата си постфактум.
- Кой е следващият голям проект, който публиката може да очаква от Зафир Раджаб.
- Тайна!
