Според д-р Елизабет Кюблер-Рос – един от „100-те най-важни мислители“ на XX век според списание „Тайм“ и пионер в изследванията на преживяванията близо до смъртта – при кардинални промени в живота ни често се сблъскваме с „Петте етапа на скръбта“, които тя определя като отричане, гняв, преговори, депресия и приемане, като уточнява, че не всеки преминава през всички от тях или задължително в този ред. През годините теорията на популярната психиатърка е потвърдена от редица експерти и изследвания, които сочат, че осъзнаването на сблъсъка с тези фази действително ни помага да разберем, подредим и разпознаем емоциите, които изпитваме.
Снимка: Quasar Studio/ Иван Дончев
Бойко Кръстанов и Юлиан Вергов поставят под лупа този процес на „изцеление“, разрушаващ нееднократно представите ни за правилно и грешно до основи, в най-новото заглавие на „Квазар Студио“ – представлението „Петата стъпка“. „Колко често съзнателно си поставяме граници? Кой и какво управлява живота ни и докъде можем да се намесваме в чуждия? И какво е нужно, за да стигнем до духовно израстване?“ – тези въпроси летяха като шпаги между двамата герои на сцената на „Театро отсам канала“ по време на премиерата преди броени дни. Те отвориха една огромна бездна от безброй нерешени човешки екзистенциални „уравнения“, чийто метод за решаване съвременният човек непрекъснато търси в миналото, настоящето и бъдещето – грешейки, учейки се и така отново и отново, докато не изгуби напълно или преоткрие за първи път „чувството си за реалност“.
Онова, което според големия драматург Ингмар Бергман е истинско дарование, притежавано само от малка част от нас.
Пиесата „Петата стъпка“ на ирландския драматург Дейвид Айрланд, базирана на собствената му борба с алкохола и периода, прекаран в програмата на Анонимните алкохолици, е една от най-обсъжданите във Великобритания през последната година. Както бързо може да се предположи, централната тема в нея е зависимостта, но и всички психологически, духовни и социални процеси, през които човек преминава, сблъсквайки се с нея и опитвайки се да се отърве от нея. Режисьорът Весела Василева (поставила „Блажени са блажените“ в Театър 199 през 2023 г. и „О(б)вързан“ в Театър „Възраждане“ през 2024 г.) се фокусира върху втората част, като се впуска в безкомпромисна аутопсия на пъстрата палитра от копнежите и страховете на човешката душа.
Снимка: Quasar Studio/ Иван Дончев
Тя ни запознава с Джеймс (Юлиан Вергов) – мъж на средна възраст, който след години в програмата от 12 стъпки на Анонимните алкохолици заменя опиянението със зависимост към самоконтрола. С вярата, че е достигнал достатъчно целомъдрие, той се съгласява да стане ментор на новодошлия Лука (Бойко Кръстанов) – силно импулсивен и чувствителен младеж с богато въображение. Двамата, със сходна съдба, но на коренно различен етап от живота си, се впускат в пъстър словесен сблъсък за правилното и грешното, логичното и нелогичното, християнското и нехристиянското, осъзнатото и неосъзнатото. Седнали очи в очи почти през цялото време, те не оставят и за миг тишината да надделее между тях, позволявайки всяка изречена шега да се превърне в провокация. С всяка следваща тяхна среща думите и празните погледи стават все повече, а емпатията и доверието – все по-малко. Вергов и Кръстанов изграждат впечатляваща сценична динамика, която бе посрещната от публиката с оглушителен смях и силни аплодисменти – от първата до последната реплика.
„Пази се от изкушенията, все пак живеем в държава, в която пиенето се свързва с мъжественост“
Снимка: Quasar Studio/ Иван Дончев
– предупреждава менторът младото момче, което все повече започва да се колебае: „Алкохолизмът заболяване ли е, наследено по рождение, или по-скоро е въпрос на среда?“. Образът на Лука е олицетворение на младия, лутащ се човек, който непрестанно търси чуждото одобрение. Той добре познава своите травми и страхове на теория, но на практика не смее да се изправи срещу тях лице в лице и да си позволи да бъде уязвим – или, както гласи програмата, да премине през „петата стъпка“ – изповедта. Да откриеш собствената си истина и да не се страхуваш да я отстояваш, колкото и „неудобна“ да е тя за обществото, което непрестанно лепи етикети за правилно и грешно, е нещо, което не всеки има смелостта да си позволи. Онези, които са успели да го постигнат – чрез разговори с Бога, чрез ритуали, чрез потискане на първичните пориви или чрез нова форма на зависимост – наистина ли са намерили свобода?
Съдейки по всички теории за „приемането на същността ни“ – от това до кой човек съзнателно решаваш да заспиш нощем, до религията, която припознаваш като своя, обсъдени от двамата герои – търсенето никога не спира. Особено когато не намираш съмишленик, който да има твоето ниво на „лудост“ или по-правилно казано на себеосъзнатост. Техните изострени до краен предел в много моменти дискусии – често твърде секуларизирани и с голяма доза самоирония, зад които се опитват да се скрият от реалността – ми напомниха, че колкото и човек да си мисли, че е стигнал до „последната стъпка“ от приемането ѝ,
самият живот точно в този момент му показва, че това не е достатъчно и винаги трябва да бъде готов за нова порция голяма промяна.
Снимка: Quasar Studio/ Иван Дончев
Спектакълът на Весела Василева проследява последиците от синдрома „какво ще кажат хората“, който се оказва предшественик на голяма част от видовете зависимости по света. Героите на Вергов и Кръстанов влизат в обувките на двама мъже, които търсят формулата на духовното пробуждане, интимността, болката и способността да не изпитваш страх. Техните категорични превъплъщения, които оживяват на фона на семплата, но доста добре адаптирана сценография на Елена Иванова – между маса за разпити и операционна, поставят под лупа всички нас, бързащите да сложим нашите маски, зад които крием различните си бивши или настоящи диагнози. В края на деня ги сваляме, за да се потопим в ритъма на музиката, както Кръстанов прави в една от сцените. Така просто за миг забравяме за миналото и бъдещето и живеем, вярваме и даваме любов тук и сега, защото без нея всяко парченце от действителността ни губи смисъл.
