Бутилката с вино е отворена, телефонът – също. Нощната лампа драматично премигва. На леглото лежи жена – не е ясно дали е мъртва или просто спи. Коридорът и салонът са в червена светлина – точно като яркото червено червило на Мерилин. По стените са закачени нейни портрети, напомнящи серията на Анди Уорхол. Цигуларят Жорж Паликарски посреща зрителите с нежните звуци на своя инструмент. Когато представлението започва музиката сякаш звучи наобратно,
сякаш филмовата лента се превърта и ни връща във времето…
към последния час на Мерилин Монро.
Снимка: Стефан Здравески
Представлението на сцена „Апостол Карамитев“ е първата премиера за новия сезон в Народния театър.
Сюжетът ни представя двама герои – световноизвестната филмова икона, в чиято роля влиза Анна Кошко, и д-р Ралф Грийнсън – нейният психотерапевт, изигран от Деян Донков, с когото Мерилин се вижда малко преди да почине на 4 август 1962 г. Донков е и режисьор на представлението.
Времевите линии се преплитат, хронологията се изкривява, фактите са поставени под въпрос. На сцената не са Мерилин Монро и Ралф Грийнсън, а Норма Джийн и Ромео Грийншпун – двама човека, криещи се зад маски и търсещи себе си. Пиесата по особен начин успява да намери паралели между двата образа.
Снимка: Стефан Здравески
Мерилин Монро е актрисата, за която всички сме чували и си мислим, че знаем много. Тя е представена като ураган от емоции и човек, в който едновременно се крие съблазнителната жена, която знае колко обожавана е и как може да се възползва от това и непорасналото дете, което мечтае за баща, за уюта на дома и да бъде обичана и оценена заради това, което е. Флегматична и откъслечна (надявам се това да е по сценарий) и в същото време избухваща, раздразнителна и изкусителна. Макар да осъзнава, че за публиката тя е „просто шоу“, Монро продължава да дава на хората „това, което искат“.
Снимка: Стефан Здравески
Като малко дете, което има нужда да бъде осиновено, я вижда д-р Грийнсън и решава да направи точно това. Прекрачва всякакви професионални граници,
за да се опита да извади потъващата Мерилин от блатото, в което тя постепенно затъва.
И той обаче има своите тъмни страни. Сам се представя като „сивия кардинал“ сред психотерапевтите и егото му гони това на пациентката му. „Мерилин беше моят горящ нефтен кладенец и моето огледало“, казва той. За нея той говори ту в минало време, ту се впуска в диалог, преплитайки минало, сегашно и бъдеще.
Снимка: Стефан Здравески
Почти постоянно двамата всъщност не са един срещу друг, което прави актьорската им работа още по-предизвикателна. Разделени са от екран или от времето.
„Последният час на Мерилин Монро“ представя и интересни режисьорски решения. Смесването на киното с театъра е едно от тях. Изкуственият интелект оставя своя отпечатък и тук. Автор на видеодизайна е Мая Вселенска, а видеозаснемането е дело на Стефан Здравески. За сценографията и костюмите е отговорна Цецка Ивайлова, а музиката е на Петя Диманова. В представлението участва още Думисан Карамански.
Снимка: Стефан Здравески
Друг интересен детайл, който Деян Донков умишлено вкарва е
стилистиката на Дейвид Линч.
Като почитател на големия режисьор, Донков споделя, че много харесва сериала „Туин Пийкс“, който пък се оказва частично вдъхновен именно от смъртта на Мерилин Монро.
В момента, в който екранът се вдига и Мерилин за първи път застава пред него, тя чупи четвъртата стена, обръщайки се директно към публиката. Всички в живота ѝ я „зарязват след като са я имали“, Грийнсън също си тръгва. „Няма ли и вие да си тръгнете?“, пита тя публиката.
Снимка: Стефан Здравески
В постановката няма положителни и отрицателни герои.
Не се занимава със спекулации и не дава отговори на незададени въпроси. Текстът, на Вивиан Праматароф-Хамбургер и Андреас Хамбургер, е изключително богат – включва много препратки към исторически личности и събития и цитира от Библията до Уилям Шекспир. Макар, че приликата между Анна Кошко и Монро е постигната, няма значение колко достоверна е пиесата, все пак това е театър, не документалистика. Достатъчно е да запали любопитството на зрителите да разберат повече за истинските хора и съдбите им – както направи с мен.
Снимка: Стефан Здравески
Говорейки за клишето, за изоставянето, за идентичността, за влиянието на славата и счупеността на душите, постановката става близка до всеки.
И както първоначално лентата се връща назад, по време на спектакъла невидим часовникът сякаш отброява оставащото време, в ужасяващо и смъртоносно обратно броене. „Свърши ли времето?“, пита Мерилин. „Утре ще започнем с психоанализата“, е последната реплика на Грийнсън към нея. „Всичко е наред. И утре е ден“, успокоява се тя. Само че „утре“ никога не идва…
