- Влязох в актьорската професия като празен лист хартия, това ми причиняваше огромна болка
- Треперех, когато се кача на сцената - за да се преборя, започнах да анализирам собствения си характер.
- Играех централни роли в 24-25 представления месечно, не знаех кой съм самият аз.
- 30 очи ме гледаха изпитателно по време на първия ми час като преподавател във ВИТИЗ.
След десетки часове, прекарани в проучване на биография, журналистите често си мислим, че сме опознали до най-малък детайл своя събеседник. Срещнеш ли проф. Атанас Атанасов обаче разбираш, че никоя справка не може да улови човека, който стои зад легендата в артистичните среди. Името му днес свързваме с безспорна класа, завладяващо сценично присъствие и забележителен преподавателски подход, чрез който формира следващото поколение таланти на България. Той изглежда тих и сдържан, но с дълбокия си поглед успява да „прониже” публиката от сцената и екрана. Трудно ми беше да повярвам, че артист от неговия ранг многократно е бил напът да се откаже от актьорството при това не защото е усетил, че мястото му не е в сектора, а заради собствената си неувереност.
Началото на творческия път на проф. Атанасов не е никак цветно, щастливо и артистично.
Болка, нерешителност и колебания обземат цялото му същество, предизвиквайки ожесточена битка между човека и твореца в него. За щастие на всички нас, авантюристичната му природа надделява. Той се превръща в архитект на собствения си успех. Извайва го, като превръща себеотрицанието на младото си аз в стимул за едно по-различно бъдеще, изпълнено с потенциал, успехи и сбъднати мечти. Как го постига? - Разказва самият той в интервю за Art Portal News.
Снимка: Драматичен театър - Габрово
- Здравейте, проф. Атанасов. Разговаряме в края на театралния сезон, затова няма как да не Ви попитам къде Ви намират въпросите ни? Настъпи ли моментът за заслужена почивка?
- Да, може да се каже, че този момент вече дойде. У дома съм си, а понякога ходя и на разходка в планината, за да избягам от жегата в града.
- До момента 2025 г. е особено ползотворна за Вас в професионален план. Наскоро участвахте в пиесата на Театър 199 - „Последната нощ на Сократ”, която е сред най-поставяните представления на Стефан Цанев в чужбина. Как станахте част от проекта?
- Получих покана лично от мениджъра на театъра в края на миналата година. С останалите колеги се стиковахме на база свободното си време. Как се е стигнало до нашето избиране обаче не мога да кажа.
- Постановката „разхожда” публиката между Стара Гърция и България, загатвайки за бъдещето. Как според Вас ще изглежда светът утре?
- Пиесата е доста стара, играна е в Театър 199 „Валентин Стойчев” още преди 1989 г. Спомням си я, беше много добра. Тя касае важни въпроси като това до каква степен демокрацията може да доведе до позитивни резултати в битието ни. Когато отново я прочетох и проведох разговор със зрители, осъзнах колко съвременно всъщност звучи. Това означава, че
нещата или много трудно се променят, или не се променят изобщо.
Това ме накара да се запитам защо се получава по този начин. Уж вървим към по-добро, а всъщност в същината продължава да има много проблеми, с които или не знаем как да се справим, или демагогстваме и си играем с думите за сметка на действията. Демокрацията би могла да бъде разгледана от няколко посоки. В своята същност обаче е като тънък лед, върху който трябва да внимаваме как стъпваме.
Снимка: Стефан Н. Щерев
- Неотдавна в Театър „Българска армия” беше поставена и друга класика с Ваше участие - „Хамлет”. В нея си партнирате със своя син Ясен Атанасов, който е в главната роля. Преди години самият Вие се превъплъщавате в Шекспировия герой. Ако трябва да направите съпоставка - с какво днешният Хамлет се различава от тогавашния? А по какво си приличат?
- Приличат си най-вече по текста (бел.ред. смее се). Нашето представление беше поставено в едно друго време и режисьорската визия не беше сходна с настоящата. Днес се твори в период, в който обществените процеси са много по-различни и технологиите са много по-развити. Бих определил новия прочит на „Хамлет” като не толкова натоварена с драматизъм и трагика пиеса. Като че ли всичко се случва за добро на героите.
Стоян Радев разказва една приказка, в която всеки един от тях е добър
и всичко онова, което прави, е за добро. Въпросът е, че нашите добри намерения невинаги се увенчават с позитивни резултати. Беше вълнуващо да работя по постановката, защото въпреки че са минали толкова години, продължавах да си спомням отделни моменти от работата ни преди. Любопитно е да наблюдаваш как нещо, което си играл, се връща на сцената и живее нов живот. Партньорството с Ясен беше интересно, защото отношенията ни на сцената са много по-различни от тези, които са в действителността.
Снимка: Театър „Българска армия”
- Актьорското майсторство е една много изискваща професия. Какво казахте на децата си - Ясен и Алиса, когато Ви споделиха, че искат да се занимават с това?
- Съгласен съм с твърдението за сложността на професията и емоционалния ѝ разход. Преживял съм го и продължавам да го преживявам през тези повече от 40 години в театъра. Никога не съм опитвал да налагам собственото си мнение, когато става въпрос за избор на децата ми. Израстването на един млад човек преминава именно през това да стигне сам до най-верния за себе си избор. И Алиса, и Ясен минаха през моменти на колебания и различни специалности. Живеейки в актьорска среда, професията в началото вероятно ги е отблъсквала, защото не могат да видят своите родители.
Оказва се, че съм прекарвал повече време със своите студенти, отколкото с децата си.
В даден момент обаче те заживяха с всичко, което вълнува нас. Никога не съм си поставял за цел да говоря за професията си като нещо изключително. Гледам на нея по-скоро като труд. Заради това и никога не съм ги напътствал да изберат кариера в сферата на изкуството, не съм и забранявал. Съвременните младежи узряват бързо и рано се ориентират какво би им било полезно и любопитно. Склонен съм да адмирирам всеки опит за проверка на личните качества, данни и интереси.
- Виждате ли частица от своя творчески плам у тях, или по-скоро са наследили артистичните черти на своята майка Десислава Стойчева?
- И двамата са много различни от нас. На възрастта на Ясен аз все още бях в Сливенския театър и „опипвах почвата”. Бях доста неуверен и колеблив. Стигнах до ръба на това да се откажа от професията. Отне ми много дълго време да осъзная къде съм и искам ли да правя това. Отчайвах се много лесно. За възрастта си е много по-успешен от мен на същите години. И Алиса, и Ясен са с оформен характер за битки. Това ме прави много щастлив. Моята кариера е в своя залез, но те са в една много силна творческа възраст. С тях си говорим за работа, но никога не съм си позволявал да им казвам как да правят определени неща, за да бъдат по-успешни.
Не съм режисьор в семейството си.
Всеки опит от моя страна да дам съвет би могъл да изиграе лоша шега, защото потенциално е в противоречие с това, което им изискват за конкретен проект.
Снимка: bTV
- Споменахте, че е имало моменти, в които сте искали да се откажете от актьорството по една или друга причина. Какво Ви разубеди?
- Вероятно това, че трябваше да проява достатъчно характер, за да се адаптирам към професията. В моето семейство никога не е имало хора, които се занимават с театър. Влязох в тази сфера като празен лист хартия, тепърва трябваше да натрупвам познания за света на изкуството. Това понякога ми причиняваше огромна болка. Не разбирах много неща и си казвах, че първо трябва да се опитам да ги проумея и докажа, че мога. Колкото повече се опитвах да надхвърля представите на самия себе си - докъде имам потенциал, толкова повече се освобождавах и добивах самочувствие, че мога да поема тази тежест в живота си. Може би това, че имам сили да надмогна всякакви колебания, ме е накарало да продължа въпреки неуспехите, които съм имал и в житейски, и в професионален план.
- Кои свои проекти определяте като провали? Защо и каква поука си взехте от тях?
- Определям за провал в професията си не това, което казват зрителите и професионалистите, а
моментите, в които не съм успял да се идентифицирам с персонажа.
Моят професор в Академията казваше, че нищо в нашата професия не е окончателно - нито провалът, нито успехът. В този смисъл през годините съм се убедил, че невинаги ако отстрани казват, че съм направил страхотна роля, това ми е носило удовлетворение, защото самият аз съм бил наясно, че не съм успял да се докосна до психологията на своя персонаж. Всичко в изкуството е строго субективно, в това число и провалът. Много е вредно актьорът да се самонаблюдава. Това е една от причините за неуспехите.
Снимка: Владимир Карамазов
- След около 20 години, прекарани в различни театри, преминавате на свободна практика. От какво беше продиктувано това Ваше решение - стремеж към свобода или огорчение?
- Не бих казал, че съм си мислел за по-голяма творческа свобода в началото. Излезеш ли на свободна практика, оставаш без работа. Ако в момента ти се случи подобно нещо, имаш хиляди възможности да се занимаваш с друго, за да си финансово обезпечен. Онова обаче бяха години, в които беше много трудно това да се случи. Бях психически съсипан, защото играех централни роли в 24-25 представления месечно, което се превърна в непосилно за мен. В даден момент не знаех кой съм самият аз. Случвало се е в пиеса да казвам думи на друг герой от различно произведение, защото
изпаднах в една ситуация на тотално изразходване и изчерпване.
Бях станал 58 кг и усещах една невероятна умора. Освен това - работих 14 години с едни и същи режисьори и колеги в театъра. Усетих пренасищане. Тогава реших да напусна и да потърся нещо друго, с което да се занимавам, за да се почувствам жив. Останах 1 година без работа, а след това ме поканиха в Народния театър. Отидох, но бързо се разколебах и си казах, че каквото и да става - вече няма да съм в щатна трупа. Умората от това, че приемах всяка една роля, какт и невъзможността да се срещам с други екипи ме подтикна да се замисля за по-голяма творческа свобода. Имах шанса и късмета след напускането на Народния театър да бъде канен от режисьори и да работя с други екипи, които ме зареждаха с енергия. Беше ми трудно, но не съжалявам. Така се чувствам по-спокоен и дисциплиниран. Не искам това, което работя, да ми бъде скучно. Заради това се определям като авантюрист.
Снимка: ЕПА/БГНЕС
- Спомняте ли си режисьорския си дебют? А предизвикателствата, през които се е наложило да преминете, за да стигнете до премиерата?
- Не съм потеглял умишлено по пътя на режисурата. Поканиха ме от Театър „Възраждане”. Изненадах се, но ми стана и любопитно, защото преди това започнах да преподавам в Академията и да работя със студенти. Запитах се дали имам сили и възможност да се справям не само с една роля, а да мисля за всички. Така лека-полека навлязох и в тази дейност. Постановката беше успешна и ме поканиха и на други места. Да си режисьор е огромна отговорност, а аз обичам да поемам такива и реализирам идеите си. Аз самият съм актьор, което ми помага да разбирам психиката на колегите, които трябва да режисирам. На първо място ги обичам, вслушвам се и в предложенията, които ми дават. Никога не съм имал проблеми с тях, по-скоро ми се е налагало да се уча на правилна комуникация с композитори и сценографи, докато стигнем до конкретен резултат.
- Доколкото ми е известно, не обичате да споделяте чувствата си със света. Актьорското майсторство обаче се основава на умелото боравене с емоции. Това ли е единственият аспект, по който се различава актьорът от човека Атанас Атанасов?
- Не съм социален тип човек,
страня от колективни мероприятие и не обичам големите и шумни компании.
Скучен съм (бел.ред. смее се). Стоя по-далеч от съсловието и вероятно това ги кара да смятат, че съм по-студен и егоцентричен. На сцената е различно. Тогава трябва да отговаряш на изискванията на режисьора и да се опитваш да се сдвоиш с персонажа си. Там съм способен на всичко онова, от което бягам в живота си. За да присъстваш в тази професия, до голяма степен трябва да промениш собствените си характер и възгледи.
Снимка: Facebook
- Докато сме на темата за чувствата, бихте ли ми разказали за първите си срещи с театъра и киното. Двоумите се между различни професии, сред които и журналист. Защо в крайна сметка избирате пътя на изкуството?
- Първата ми среща с театъра беше в едно читалище, където видях позната личност, известна в града. Стори ми се различна. Запитах се това същият човек ли е? - Да, просто играеше роля.
Тогава не харесвах себе си, до известен смисъл и сега не се за доста неща.
Осъзнах, че сцената дава възможност да бъдеш по-различен от това, което си в живота. Заинтригувах се сериозно и започнах да посещавам постановки, за да разбера как се случва всичко това. Разбрах, че е въпрос на талант и на онази освободеност, която би накарала човек да преживее един друг живот на сцената. Никога не си бях представял, че мога да вляза във ВИТИЗ. Не намирах смелост, защото всички ми казваха, че това е място само за избрани със сериозен талант и връзки. Кандидатствах филология и ме приеха. Бях в казармата, когато ми хрумна, че въпреки че това, мога все пак да опитам и в Академията. Изпратиха ми книги и започнах да чета. Когато отидох на изпита и видях, че кандидатите за моята специалност са 4500, почти не получих удар.
Преживях един ужасен период, който остави следа в 4-те години на обучението ми.
Този страх, който изпитвах, ме подтикваше постоянно да се питам „Как попаднах тук? ”, „Имам ли талант изобщо?”, „Какво правя там?”. Аз се изчервявах, когато се кача на сцената, треперех. За да се преборя с това, първо започнах да анализирам собствения си характер. Осъзнах, че много комплекси и задръжки трябва да отпаднат и да залича всичко онова, което е вредно за професията. Едно момче, което е живяло и учило извън столицата, трябваше някак да си каже „Мога да бъда равен на хората, израснали в София”. В продължение на 2-3 години съжалявах, че кандидатствах. Интересното беше, че по време на кандидатстудентските си изпити трябваше да мина преглед при лекар и си спомням, че ми
казаха, че имам порок на сърцето и че това е противопоказно за тази професия.
Не знам какво беше чула тази жена в слушалките, но явно стресът, който преживях, беше оказал влияние до сериозна степен. След 3-4 месеца отидох да се прегледам и бях готов да се откажа, да се прибера, където ми е мястото. Посетих Студентската поликлиника, където напълно опровергаха казаното от първия лекар. Трудно е човек да приеме, че има качества за нещо. Съмненията са препъникамъка за всяка една професия. Въпросът е в един момент да се опиташ да ги преодолееш и да докажеш, че не е точно така. За тази професия са необходими 90% характер и 10% талант.
Снимка: Драматичен театър - Варна
- Имало е много напрежение, но предполагам и забавни моменти. Приет сте с класа на проф. Александър Стоянов заедно с Ивайло Христов и Пламен Марков. Какви бяха те като студенти? А вие?
- С още няколко колеги, които бяха дошли от казармата, стояхме отзад на столчетата и се възхищавахме колко бяха добри Ивайло Христов, Пламен Сираков и Кирил Варийски. Бяхме страшно ангажирани - от 9 сутринта до 10 вечерта. Имаше сериозна умора, но не сме ходили и по купони, макар да не съм много по тази част. Студентските години минаха като секунди, но през тях не съм си спестявал нищо. С колегите карахме ски в планината, пътувахме до морето.
- Малко след завършването си самият Вие започвате да преподавате. Кое е основното умение, което искате да предадете на своите студенти?
- Получих покана от Академията през 91-ва година и в първия момент се възпротивих, защото имах много неща за вършене. Все пак не отхвърлих напълно предложението, а отивах да гледам как се случват нещата и да се запозная с младежите. Разликата във възрастта ни не беше много голяма. Това беше първият клас, в който преподавах. В него влизаха днес вече утвърдени актьори като Малин Кръстев и Симеон Лютаков. Гледах ги и осъзнах, че нямам представа какво ги вълнува и именно това събуди любопитството ми и се съгласих. Никога няма да забравя първия си самостоятелен час с тях. Бяха 15 човека, 30 очи бяха вперени в мен и си казах „А сега, Атанасе, да те видим”. Тогава играех много сериозни роли, но всички те ме гледаха изпитателно. Усещането беше особено, но полека започнах да усвоявам процеса по разбиране на младите хора. Още по време на изпитите, а после и в 1 и 2 курс се
опитвам да провокирам студентите си да разберат каква дарба крият в себе си.
Една от най-важните задачи за преподавателя е да успее да се сближи с тези хора, да ги подтикне да му повярват и да знаят, че дори когато е строг или жесток с тях - това е за тяхно добро. Невинаги на тази възраст знаеш какво носиш в себе си. Поради тази причина на изпитите аз не се вълнувам от това как ще си кажат монолога и ще изрецитират стихотворението. По-скоро се опитвам да ги разбера като личности. Така разкривам как работи въображението им, имат ли чувство за хумор, какви са интересите им. Това е най-прекият път да се докоснеш до тяхната душа и дарбата, която притежават.
- Говорейки за уроци - наскоро имах удоволствието да гледам „Басейнът”. По брилянтен начин пиесата ни припомня, че възрастта е само цифра, а не състояние на духа. В тази връзка искам да Ви попитам планирате ли ново авантюристично приключение за предстоящия си юбилей след скоковете с бънджи и парашут?
- Юбилеите не са големи събития за мен, защото някой обикновен ден може да бъде много по-ценен от тях. Въпреки това за 60-тата ми годишнина ме изненадаха чудесно.
Целият салон в Академията беше пълен и ме въведоха в залата с вързани очи,
без да знам къде отивам. Изведнъж прожекторите светнаха и видях всички, щях да припадна от вълнение. На този юбилей вероятно ще работя, но пък такива неща също се запомнят. Не държа някой да прави специални планове за празника ми. Опитвам се да живея по-кротко и да ценя миговете, случващи се и в делничните дни.
- А какво Ви очаква в професионален план? Къде ще Ви виждаме по-често през новия сезон на режисьорския стол или на сцената?
- Отдавна не приемам всички актьорски предложения, които получавам. Играл съм твърде много роли, че трябва да се появи нещо, което да ми е изключително любопитно. Има 2-3 постановки, в които със сигурност ще играя. Вероятно ще направя и една пиеса във Варненския театър. Има и още няколко проекта, но все още не мога да разкрия нищо за тях.
