Името му означава „пратеник“ – той наистина сякаш е изпратен от едно вълшебно небесно място, за да озари с таланта и усмивката си земята, макар само за кратките 50 години. Посланик е на изкуството, което живее вечно.
Днес, когато отбелязваме 102 години от рождението на Апостол Карамитев, с усмивка и носталгия си спомняме за вдъхновяващия му път, забележителните роли и личността му.
Началото
Големият актьор, какъвто го познават поколения наред, идва от много скромно семейство в Бургас. Баща му е транспортен работник на пристанището в града. Въпреки това след известни ходатайства, успяват да го запишат в италиански лицей, където учи и латински. Още там актьорските му заложби се проявяват – той бързо става звездата на лицея, където непрекъснато играе.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Всички го наричат Чочо.
Първоначално фамилията на семейството му е била Апостолови,
но по-късно е променена на Карамитеви.
След казармата се премества в София да учи право, но влечението му към театъра го тласка към Държавна театрална школа, която през 1948 г. става Висше театрално училище. Завършва актьорско майсторство при проф. Б. Дановски през 1951 г., но още през 1947 г. дебютира в ролята на Сергей Левашов от „Млада гвардия“ на Ал. Фадеев в Народния театър в постановката на своя учител.
Апостол Карамитев е част от третото професионално актьорско поколение в Народния театър, където играе до края на живота си.
Всенароден любимец обаче той става благодарение на ролите си в киното.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Борислав Гърдев пише за него: „Именно в киното той пръв от поколението си получи възможност за пробив в схемата на соцреализма и създаде витални и жизненоправдиви герои, с които приятно изненада в „Това се случи на улицата“ и „Двама под небето“, в привидно непретенциозни комедии, където
демонстрира неповторимото си чувство за хумор –
„Любимец 13“ и „Специалист по всичко“… остават в нашите спомени върховите му постижения в „Рицар без броня“, „Бялата стая“ и „Сватбите на Йоан Асен“… С тези роли Апостол Карамитев трасира пътя към модерната, интелектуално задълбочена и проникновена интерпретация на филмовия персонаж, с тях той направи блестяща нагледна лекция за висше актьорско майсторство, доказвайки безапелационно, че има неизползван потенциал за още по-отговорни и сложни изяви“.
Повече от актьор
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Карамитев е всестранно развит – участва в първото цирково вариете у нас, изявява се като рецитатор на народни песни и приказки от Каралийчев, режисира „Машиннописци“, „Аз, баба, Илико и Иларион“, прави записи в радиото на постановки като „Майка на своите деца“, „Майстори“, „Женитба“, „Обикновено чудо“, чете приказки за деца в рубриката „Весел ранобудник“.
Той е един от първите златни гласове на българския дублаж
в различни роли във сериала „Форсайтови“ от 1971 г. на Доналд Уилсън.
Характерно за актьорския натюрел на Карамитев е неговата енергичност, действеност, вглъбеност, съчетанието между наивното жизнелюбие и трагично-философската зрелост на човешкия дух, самотно извисен, но свързан с обществото, с останалите хора.
Борислав Гърдев – негов съвременник пише: „Той и като чувствителност, и като натюрел, и като характер, отразяваше в най-пълна степен квинтесенцията на българския интелигент, на най-доброто и забележителното в националния ни дух, покриващо се с романтичния уклон, скептицизма, горчивата ирония и ярко изявената гражданска целеустременост“.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Преувеличаването и хиперболизирането не са му чужди. Навлякъл маската на магьосника и чародееца, Карамитев има превъплъщения както в положителни, така и в отрицателни, но винаги очарователни и харизматични герои.
Колегите му говорят именно за хамелеонските му умения – да влиза в коренно различни персонажи еднакво умело.
През 1969 г. Карамитев става доцент по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Изключително отдаден е на своите студенти.
Талантът му не може да остане само за него – предава се, не само на децата му, но и на студентите, на които Карамитев преподава. Някои от тях са: Велко Кънев, Искра Радева, Йосиф Сърчаджиев, Филип Трифонов.
Човекът зад ролите
Изключително вдъхновяващо е да надникнеш зад големите таланти и да откриеш, че са и големи хора! Апостол Карамитев е бил точно такъв – отдаден изцяло на професията си, незлоблив или сприхав, добър приятел, посветен съпруг и баща, земен и не високомерен.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Той става всенароден любимец, но не и преди да извърви дълъг път на търпение и постоянство.
„Неговият живот в тази професия не е бил лесен“,
разказва синът му Момчил Карамитев. „Въпреки, че много хора го познават с неговите успехи и достижения, той много добре знаеше цената на тези неща“.
Заради образованието, което получава той говори италиански, немски, френски и руски. Веднага след завършването си му се открива възможност да замине на специализация за Италия, но това се осуетява от завистливи „доброжелатели“ и доносници. Въпреки таланта му на световно ниво, Апостол Карамитев избира да остане у нас. Като млад с кораб се отправя към друга държава, но се връща и разказва, че неговото място е в България. „Тук може да има много неща, които не вървят, но това е моето място, моята култура, моят език“, казва Карамитев.
За свой адрес посочва Народния театър. Казва, че всички роли са му любими, а най-хубавата му е предстоящата. За любими свои актьори посочва Чарли Чаплин и Ана Маняни, а за любими писатели – Достоевски и Хемингуей.
Девизът му е латинският израз: „Dum spiro spero", което означава „Докато дишам, надявам се“.
Усмивката му се запечатва в съзнанието. Необщителен човек става единствено, когато го канят да участва в клюки – страни от всичко подобно в артистичните среди. Организиран и отговорен човек е, увлекателен събеседник, грижовен и нежен баща. Не се интересува от политика и не обича да говори за миналото, за бъдещето – също. „От нищо не се срамувам и за нищо не съжалявам, но миналото си е минало“, казва актьорът.
Въпреки славата и всеобщата възхвала, Апостол Карамитев не се разболява от „звездна болест“ – негови приятели и колеги разказват, че винаги е бил скромен и готов да помогне.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
За времето, когато прохожда в професията, той казва: „Тогава бях млад и колкото и да бях самоуверен, все чаках да ми кажат, че съм талантлив, все чаках да ми кажат, че ме бива“.
За любовта
Освен, че с ролите си участва в различни въображаеми светове на сцената и пред камера, неговият семеен живот също е като от приказка.
Апостол намира любовта на сцената –
жени се (буквално на сцената) за акрисата Маргарита Дупаринова, с която споделя пътя си до края. Двамата имат дъщеря и син – Маргарита и Момчил – тя също е актриса, а той актьор и режисьор, който живее в Италия, а понастоящем в Америка.
Апостол Карамитев (Граф Лестър) и Маргарита Дупаринова (Елисавета) в „Мария Стюарт”; Снимка: архив музей Народен театър
Въпреки че актьорската професия е много уморителна и Апостол е постоянно зает, той винаги се е отнасял към децата си с необикновена отговорност. „Никога не е казвал: „Хайде оставете ме сега, много съм уморен“, разказва съпругата му. И допълва: „Децата ми, когато не бяха разположени, нощем викаха не „мамо“, а „татко“. За всичко – той. И за училище, и за танци /не ги спираше да учат модерните западни танци/. Помагаше им за домашните и по математика дори“.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Апостол и Маргарита се срещнали за първи път на репетициите на „Фуенте Овехуна“. Една от знаковите пиеси в репертоара му е „Ромео и Жулиета“ в Народния театър, където той и Маргарита играят двете главни роли.
Апостол е донесъл тънки сребърни пръстенчета и е предупредил режисьора. Когато Ромео и Жулиета се срещат при отец Лоренцо, той ги венчава. Салонът е пълен. Апостол взема Маргарита на ръце и след аплодисментите я отнася в гримьорната. Там има голям букет от бели карамфили. Това е тяхната истинска сватба, защото за официалната двамата не успяват дори да си направят други пръстени.
Спомени през чуждите очи
„Той вечно бързаше за някъде, леко прегърбен, с големи крачки. Но винаги знаеше къде отива, какво прави като артист. И защо го прави. Той никога нямаше време – вечно бързаше, защото знаеше колко много трябва да свърши още“, казва Николай Николаев, с когото си партнират в пиесата „Мигове от живота“.
За процеса на работа Николаев си спомня още:
„За репетиции идваше в театъра винаги час по-рано“.
Именно за точността в професията, на която се е научила благодарение на Апостол Карамитев говори и голямата актриса Гинка Станчева. „Той беше изключителен в това отношение, много голям професионалист. Винаги идваше готов със сцената, с научен текст, имаше предложение за нещо ново и различно, което би могло да се направи. Това са много важни неща за един актьор“. Тя разказва, че е изпитвала огромно страхопочитание и възхищение към него, а всички ученички са били влюбени в актьора.
За последната му роля
Апостол Карамитев умира едва 50-годишен на 9 ноември 1973 г. от рак по време на снимките на филма „Сватбите на Йоан Асен“, където играе главната роля. Лентата се снима в голяма жега, а актьорът е с 45-килограмов костюм от метал. „Под каската са слагали лед, за да го свестяват“, разказва съпругата му. Апостол е вече тежко болен, но само режисьорът Вили Цанков е запознат с диагнозата му.
Снимка: Личен архив/apostol-karamitev.com
Когато Карамитев почива, Коста Цонев е избран да продължи ролята, въпреки че и той играе във филма. Ето какво разказва той за реакцията си след като разбира, че ще замести големия актьор: „Смаза ме. Не можах да мигна, в ужас изпаднах. Добре, че в снимките на другия ден нямаше текст. Трябваше да играя едновременно двете роли.
На другия ден се явих в киноцентъра, облякох костюма на Апостол Карамитев, гримираха ме и отидох в павилиона. Много народ се беше струпал, включително шефовете на кинематографията. Всички смълчани, все едно присъстваха на погребение или литургия. Застанах с неговите дрехи и неговата корона пред камерата и от очите ми рукнаха сълзи. Обърнах се и видях, че абсолютно всички плачат. Плачеше операторът, плачеше помощник-режисьорът, плачеха всички артисти, всички плачеха за Апостол Карамитев“.
„Погребението на Апостол Карамитев беше като на държавен глава.
Имах чувството, че цялата столица, цяла България се е стекла по улиците, за да види своя любимец, онзи, който години наред я е радвал, изтръгвал е смях и сълзи“, спомня си Коста Цонев, с когото ги свързва и приятелство.
„За да останеш,
за да си потребен,
за да те има
и след теб дори“
Тези редове от стихотворението на Веселин Ханчев „Посвещение“ цитира Апостол Карамитев в интервю само месец преди да си тръгне от този свят. Напуска го, но по някакъв начин всъщност остава – има го, дори и след него.
