- Искам да издам нов албум с песните, които представих на живо за първи път в зала „България“ преди месец.
- Емил Димитров е най-добрият човек, когото някога съм срещала.
- Много пъти съм излизала на сцената с висока температура и силно главоболие.
- Ако имах възможност да изживея живота си отново, бих го направила по същия начин.
Снимка: Жулиета Маринова
Прави първия си концерт едва на 15 години и оттогава не слиза от сцената, превръщайки се в един от най-запомнящите се гласове на българската музикална сцена. Наричат я „кралицата на шансона“ или певицата, която приветства „до всяко добро същество да застане още едно“. Тя е творец, истинско вдъхновение – неповторимата Богдана Карадочева.
Срещата ни бих описала като пътешествие през безброй красиви пейзажи – изпълнено с музика, блясък и неподражаема класа, което запали в душата ми искрена възхита. Докато ми разказваше, сякаш чувах бурята от аплодисменти, ехтяща в концертните зали, и виждах просълзените очи на развълнуваната публика. C’était magnifique – „беше великолепно“,както биха казали французите.
„Наскоро отворих YouTube и се оказа, че имам над 500 песни. Признавам си – някои от тях дори не помня, че съм записала“, призна ми тя, разказвайки ми за съвместната си работа с някои от най-талантливите български композитори и поети. Те не просто ѝ подаряват текстове, а истински истории, които се предават от поколения на поколения.
Тя вдъхва живот на всички тях по начин, по който само тя може – с неподражаема емоция, носеща ѝ безброй признания и покани за международни сцени. За съжаление, много от тези възможности така и не се осъществяват, защото времето, в което е родена, не ѝ е дало свободата да ги сграбчи.
За най-голямата ѝ професионална борба, промените, компромисите и хората ни разказва една от най-забележителните изпълнителки на българската музикална сцена – Богдана Карадочева, часове след като отпразнува 76-ия си рожден ден.
- Здравейте, госпожо Карадочева! Срещаме се месец след концерта ви със Стефан Димитров – „Неизпетите песни“ в зала „България“. Кой момент от това бляскаво музикално събитие, в което излязохте на сцената заедно с много ваши талантливи приятели, ще остане най-трайно в съзнанието ви?
Снимка: Nataliya Pavlova Photography
- Начинът, по който ме посрещна публиката, беше незабравим момент – вълнувам се дори само като си спомня. Залата е изключително специална за мен – толкова респектираща и в същото време уютна, единствената в София, построена специално за концерти. Изключително щастлива съм, че всички места бяха заети, дори имаше правостоящи. За съжаление, някои желаещи не успяха да влязат поради изискванията за сигурност.
- Казвате, че сте получили покани за още концерти из България тази година. Кога публиката може да ги очаква и обмисляте ли идеята да издадете албум с всички тези песни, които представихте за първи път през юни?
- Все още не мога да посоча точни дати, тъй като не се занимавам лично с организацията. Що се отнася до албума – искам да издам такъв с поне десет от новите песни, които изпълних за първи път на живо. Още по време на концерта разбрах, че много хора са искали да си купят дискове, така че планирам скоро да ги запиша. Ще трябва и да реша на какъв носител да излязат, тъй като, доколкото съм запозната, CD плейърите вече почти не се използват.
- Кариерата ви започва, когато сте едва на 14 години и печелите конкурс, организиран от Вили Казасян, който открива големия ви талант. Помните ли какви напътствия ви даваше той?
- Като че ли беше вчера, когато той ми избра първата песен, която записах – „Тази вечер аз съм хубава“, или оригиналът ѝ на френски от Силви Вартан – La plus belle pour aller danser, сигурно сте я чували. Той винаги ме подкрепяше и непрестанно ми напомняше да вярвам в себе си, независимо какво се случва – безкрайно съм му благодарна. Преди няколко дни беше годишнина от смъртта му и ми стана мъчно… Толкова деликатни и възпитани хора като него се срещат изключително рядко!
- Тази година бяхте наградена с отличието „БГ Вдъхновение – Ана Мария Тонкова“. Кои бяха онези изпълнители, на които сте искали да приличате, още преди да стъпите на голямата сцена?
Снимка: БГ Радио
- Приех тази награда като голямо признание – с благодарност и отговорност. Аз съм франкофонка и още от малка и до днес слушам Шарл Азнавур, Едит Пиаф и Жилбер Беко. Тяхната музика е елегантна и красива, а текстовете на песните им са изключителни. Те са моите идоли. Въпреки че вече ги няма на този свят, творчеството, което са оставили след себе си, ги прави вечни.
- Пели сте почти навсякъде по света и сте спечелили безброй международни награди. Кое пътуване през годините ви е повлияло най-силно – онова, което бихте определили като едно от най-значимите събития в живота си?
- Да излезеш пред публика е събитие. Винаги съм казвала, че сцената е бездна, защото никога не знаеш какво ще се случи на нея. Много години работих в Париж и там имам едни от най-хубавите си спомени. Жалко е, че атмосферата както по улиците, така и на сцената – вече няма нищо общо с това, което беше. Елегантността в живота и в музиката вече я няма. Хората днес търсят и се хранят с материалното, а духовното остава на заден план. Това много ме дразни.
- Голяма част от тези пътувания сте споделяли с Емил Димитров. Приятелството и работата ви с него – за когото казвате, че „такава звезда, каквато беше той, никога не е имало и никога няма да има“ – какво ви дадоха?
- Да, 20 дни без почивка правихме концерти заедно в Париж – невероятно преживяване. Емил е най-добрият човек, когото някога съм срещала. Никога не е казал и дума срещу другиго. Изключително талантлив, той носеше музиката в очите, душата и сърцето си – беше невероятен. Учехме се един от друг и освен че работехме заедно, прекарвахме часове в разговори. Такива хора като него и Вили – без тях нито градът, нито страната, нито животът са същите.
- През годините сте получавали не едно предложение за международна кариера, но заради обстоятелствата и ограниченията на тогавашния режим в България сте била принудена да ги откажете. Коя е най-голямата професионална и лична битка, която сте водили ,,напук на света и напук на времето“?
- Когато собственикът на зала „Олимпия“ дойде при мен и ме покани да бъда сред певците, които откриват концертите малко преди големите имена като Азнавур и Дасен да излязат на сцената, това беше огромен шанс както за мен като певица, така и за България. За съжаление, обаче не ме пуснаха.
- В наши дни по-лесно ли е за един млад и талантлив изпълнител да бъде забелязан и оценен според вас?
- Разбира се, нашето поколение артисти трябваше постоянно да пътува, за да бъде открито, докато днешните изпълнители са постоянно на екран и в социалните мрежи. Могат да бъдат разпознати без толкова много усилия. Това, че си си млад обаче не означава, че си даровит – талантът няма възраст. С годините си проличава кой го носи наистина и кой просто изгражда добър пиар, печелейки популярност най-вече чрез демонстрация на личния си живот в публичното пространство.
- Работили сте през годините с едни от най-големите български композитори – Маргарита Петкова, Георги Борисов, Тончо Русев, Найден Андреев, Миряна Башева, Александър Йосифов, Александър Бръзицов. С какво трябва да ви докосне един текст, за да го почувствате като „свой“?
- Имала съм привилегията да работя с истински поети и затова винаги казвам на младите, които сами пишат текстовете си, да четат повече поезия. Текстът е послание – той първо трябва да докосне изпълнителя, за когото е написан, а след това да бъде изпян така, че думите да се чуват и да бъдат разбрани. Не е задължително да бъде съпреживян от изпълнителя. Навремето много се смеех, когато ме питаха в интервюта кой е този „Иван“, за когото пея, а аз им отговарях: „Питайте Маргарита Петкова“. Знаем, че една песен става хит заради добрата комбинация между музика и силен текст. Както хората, така и песните имат своя късмет – никога не знаеш дали ще се харесат на публиката, колкото и добри да ти се струват.
- „17 участия за един ден“ – това е вашият личен рекорд. Имало ли е момент, в който ви е било наистина трудно да излезете на сцената, но въпреки всичко сте намерили сили, преглътнали сте болката и сте го направили?
- Много пъти съм излизала на сцената с висока температура и силно главоболие. Странното е, че щом започна да пея, всички болки сякаш изчезват и забравям за тях.
- Казвате, че сте имунизирана и не познавате чувството на завист. А какво място заема тя според вас в българската музикална среда?
- Като цяло, българинът днес не е научен от родителите си да премисля думите си. Говори срещу всеки без страх от Бога и без да осъзнава, че лошото винаги се връща като бумеранг – рано или късно.
- „И така се обърка животът ми - възел във възел, скъсани нишки, изпуснати бримки от бързане“, пеете в песента „Моята изповед“. Какво ви отне времето? Има ли нещо, което чувствате, че сте пропуснали, или бихте искали да му се насладите толкова, колкото ви се е искало?
- Не съжалявам за нищо. Ако имах възможност да изживея живота си отново, бих го направила по същия начин. Благодарна съм за всеки миг, прекаран на сцената, и за това, че Господ ме е дарил с умен и интелигентен син и двама прекрасни внуци. Какво повече би могъл да иска човек – освен здраве, за да остарява по-бавно.
- Вие сте възпели всички етапи на любовта – от първата до последната. Коя дума се изрича най-лесно пред човека, когото обичаш, и коя – най-трудно?
- Най-лесно е да се каже „Обичам те“, а в любовта няма трудни думи - стига подбудите ти да са чисти и да можеш да простиш дори когато не можеш да забравиш.
- С вашия спътник в живота и на сцената – Стефан Димитров, сте заедно вече повече от 40 години. Как животът с него ви промени?
Снимка: Nataliya Pavlova Photography
- Не ме е променил. Ние сме такива, каквито сме – две различни личности, но винаги сме правили компромиси, искали сме си и сме си давали прошка.
- През 2021 г. излиза автобиографичната ви книга „Безнадежден случай“. Ако получите предложение, бихте ли се съгласили да бъде заснет игрален филм по живота ви?
- Получавала съм такова предложение, но то някак си остана да виси във въздуха. Мисля, че още ми е рано за такъв филм, а и имам немалко документални, които могат да се гледат.
- Отпразнувахте рождения си ден преди часове. Кое е това пожелание, което най-ярко ви е останало в съзнанието и често си припомняте?
- Покойният ми баща винаги ми казваше и ми пожелаваше: „Пей, момиче мое, пей“.
- Виждаме колко бързо се развиват технологиите – ако ви се отдаде възможност да се върнете назад и да срещнете 20-годишната Богдана, бихте ли я предупредили за нещо?
- Бих ѝ казала да живее, както си иска.
- Земните ни пътища накъде лъкатушат и къде искате да ни отведат?
- Към смирение.
