Всичко започва, когато като ученик Доньо Донев казва на баща си, че ако иска да стане отличник, трябва да му купи акордеон. „Това беше преломния момент, в който започнах да имам отношение към изкуството. Макар тогава да не съм знаел, че свиренето на акордеон е изкуство“, споделя той. Но Донев не става музикант, макар да свири по забави, тържества и сватби. Влязъл в Художествената академия, преподавателят му Илия Бешков му поставя ултиматум – „Или четката, или акордеона“. И след една Хамлетова душевна борба, както казва самият Доньо Донев, той избира пътя на художествено майсторство, така че днес го познаваме като един от най-популярните български карикатуристи, аниматори и режисьори от миналия век.
Доньо Донев е роден на днешната дата – 27 юни, през 1929 г. в Берковица.
Той записва името си със златни букви в българската история като бащата на „Тримата глупаци“.
Поколения наред израстват с неговото творчество.
Снимка: Архив БНР
„Често си мисля, че една от любимите грешки в моя живот е анимацията. Като дете мечтаех да стана моряк, но вместо това, сякаш на шега, завърших Художествената академия в класа на Илия Бешков. После по случайност, благодарение на Тодор Динов, попаднах в анимационното кино“, споделя художникът в интервю през 1988 г.
Първите си карикатури създава още като ученик, а след завършването на висшето си образование започва работа като художник на хумористичната страница във в. „Вечерни новини“.
През дългата си кариера Донев е художник, сценарист и режисьор на над 120 филма. Ръководител е на творчески колектив в Студия за игрални филми „София“ в периода 1970 – 1993 г.
Освен всичко друго - Донев се занимава и с вестникарство – заедно с Димитър Бежански, Манол Манов и Виктор Самуилов създават вестник „Тримата глупаци“. А до края на живота си сътрудничи с карикатури и рисунки на различни издания.
Емблематичните му филми от 60-те са „Опашката“, „Шега“, „Стрелци“ и уж детският „Приятелите на Гошо Слона“. „Тримата глупаци“ обаче го правят всенароден любимец.
Снимка: Архив БНР
Доньо Донев е особен феномен в българската култура. Неговите анимационни и карикатурни герои са толкова истински и така вярно напипват същностните черти на нашия национален характер.
Той успя да влезе под кожата на българина,
да напипа и предаде националното чувство за хумор с неговия скепсис и недоверие, предизвиквайки буен и спонтанен смях у зрителите.
Един от парадоксите в кариерата си, за който Доньо Донев разказва, е, че Художественият съвет не харесва първия му филм. „Даже съжалявам, че нямам протокола оттогава, който завърши така: „Да се посъветва Доньо Донев повече да не прави такива филми“. След три месеца продукцията получи златна награда в Испания“.
Въпреки всичко Доньо Донев е носител на толкова много награди – национални и от световен ранг, че само да ги изброим би отнело много време. Има множество изложби в България и чужбина.
Днес, на рождения му ден, му отдаваме почит, поглеждайки назад към богатата му кариера и наследството, което оставя за поколения.
За „Тримата глупаци“
Първият му анимационен филм като художник е „Грух и Грушка“ (1957), а с „Дует“ (1961) дебютира като сценарист и режисьор. Върху анимационната поредица „Тримата глупаци“ работи от 1970 г. до 1990 г. Тя се превръща в творческа емблема на живота му. Донев е автор на персонажите и режисьор на филмите.
В произведението са използвани типични за Донев изразни средства: опростен фон и линии, деформирана реч, междуметия, музикален съпровод на тъпан и гайда.
Снимка: Web Stage
Поредицата постига голям успех.
Всеки един от епизодите е удостоен с поне една международна награда.
Макар да са трима – образите са като един, като събирателен образ на глупостта.
Донев разказва, че вдъхновение за създаването на образите е търсенето на анимационен еквивалент на литературните глупаци на Елин Пелин.
„С това се характеризира българската анимация – повече се играе на ситуации, на гегове. Ние разчитахме на това, че ако са трима, по-добре ще можем да покажем действието. Примерно единият ще бъде пасивен, другият по-активен, третият ще бъде например брутално краен. По този начин ги степенуваме – да бъдат като един, но да показват глупостта събирателно“, разказва художникът.
Тримата глупаци продължават българската традиция на сатирата, която започва още от „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов.
Снимка: Web Stage
За стила и приноса му
Всичко започва в ранните му години, когато Донев се среща с майстора на портретната карикатура Александър Добринов.
С минимализъм залага голяма идея. В творчеството му всеки намира нещо за себе си.
Роза Колчагова, аниматор и студент на Доньо Донев, разказва още за силата на преподавателя си и като режисьор: „Той вкарва масовка в анимацията си, която не беше позната дотогава. Повече се работи с до два героя – като в „Ну Пагади“, „Мечо Пух“. Той прави сериала „Тримата глупаци“ с трима герои, а изведнъж филмите като „Дефакто“ и „Умно село“ имат неспирно движение и масовка, което е доста трудоемко за анимацията. Точно това се изучава в американските университети за анимация и Доньо се записва като баща на този пит анимация“.
„Доньо беше страхотен майстор на шаржа. В онези години той беше един от най-добрите майстори. А според мен най-хубавото на неговите шаржове беше, че той не правеше човека красив. Той правеше шаржове и карикатури, в които умееше да изведе на преден план един или два детайла от образа на човека и след това, виждайки ги, да си кажеш: „А, това е еди кой си..“, това споделя Весел Цанков, отговорен редактор в програма „Христо Ботев“.
За художника най-важното в портрета е да се усетят моралът, манталитетът и психиката на човека.
Затова обича да си краде моменти, наблюдавайки хората, а не карайки ги да му позират.
В карикатурните му портрети рядко ще видите образи на жени. Попитан за причината художникът казва: „Правил съм много портретни карикатури на жени, но не съм ги излагал, защото съм стигнал до убеждението, че те са малко суетни и не се виждат много деформирани. Въпреки, че и те подлежат на хумор“.
Все пак сатирата на Донев е с любов към човека и неговите слабости.
Снимка: Web Stage
С таланта си Доньо Донев печели много награди на фестивали в чужбина, но заради режима, който не му разрешава да пътува и да ги получи лично, голяма част от тях така и не стигат до художника. Мечтае да пътува, да стигне до Испания и Австралия, но това така и не се случва. Тъжи за това, че българската анимационна школа има много добри кадри, които впоследствие работят в чужбина.
За Човека зад художника
Като човек, създаващ много ведра и особена атмосфера на свежест, която носи забава и лекота на душата – така го определят хората, които са го познавали.
Роза Колчагова разказва за първата си среща с него: „Казаха ми: При Доньо има само две възможности – или безкрайно много те харесва и ще учиш във ВИТИЗ, или още щом те види като човек - казва „не“ и е това, няма следващо класиране“. След като влязох в НАТФИЗ разбрах защо е така –
Доньо подбираше студентите си не само да са много талантливи, но и да станат негови приятели“.
Професорът не се опитва да променя стила на студентите си, а се старае да запази характерното за тях и да им даде силата да творят по този начин.
Той е майстор на импровизираните смешки. Човек, увлечен в работа си, който разбира как да представи нещо, взето от живота, така че да бъде смешно, гротескно и въздействащо.
Художникът обича много природата и е запален по риболова. Това си личи и в творчеството му.
Снимка: БТА
Доньо Донев и неговите герои са свързани по още един особен начин с Алеко Константинов и неговия Бай Ганьо. Точно както след смъртта на писателя Илия Бешков създава карикатурата „Бай Ганьо убива автора си“, така след инцидент, в който пребиват Доньо Донев, поетът Димитър Арабаджиев пише стихотворение. То се превръща в песен през 1992 г., изпята от Кирил Варийски.
„И пребиха до смърт баща си…
Българи, българи, българи,
послеписно ви реквам:
и след век и след век
ще ги има в нашата нация
убийците на Алеко,
убийците на Алеко и Доньодоневските глупаци“
При откриването на 25-та му изложба през 1994 г. бащата на „Тримата глупаци“ Доньо Донев е обявен от колегите си за пожизнен носител на титлата – „Главен глупак на републиката“. Той приема това определение за себе си само поради една-единствена причина – глупостта е присъща на човека, уточнява самият той.
Доньо Донев умира на 28 ноември 2007 г. в София. Думите и творчеството му завинаги ще останат, с тези, които помнят.
В интервю от 1980 г. той споделя:
„Единствената истина, която съм искал да докажа, е, че простакът е голямото обществено зло, а не глупакът“.
„Човечеството най-много се нуждае от смях. Повече са хората, които искат да се смеят, отколкото да плачат. И затова се повишиха и изискванията към хумориста. Хората все по-трудно се смеят, но все повече искат да се смеят…“.
