Не един или двама са били излъгани от американската мечта през годините. Милионите долари в сметката, красивата съпруга, хубавата къща с бяла ограда отпред и голдън ретривър в двора – всичко това е само на една ръка разстояние, протегни се и ще го стигнеш. Нали така? Опитът показва, че американската мечта много често се оказва само химера, но тези, тръгнали по следите ѝ, го разбират по трудния начин.
Тони Кирицис (Бил Скарсгард) – главният герой във вдъхновения от реални събития трилър „Мъртва хватка“, също е един от онези, повярвали в неограничените възможности на Америка. Мечтата на Кирицис е да превърне закупеното от него парче земя в търговски център. На пътя му обаче се изпречва „голямата, лоша“ ипотечна компания, която се опитва да го саботира (бел.ред. поне според неговата версия). Тогава на Кирицис му хрумва налудничавата идея да отвлече ипотечния си брокер Ричард Хол (Дейкър Монтгомъри) и да изнудва корпорацията.
Филмът започва със събитията от сутринта на 8 февруари 1977 г., когато героят на Скарсгард посещава офиса на брокера си уж, за да обсъдят бъдещите планове. Вместо това той взима Хол за заложник в дома си и затяга около врата му примка, прикрепена към спусъка на късоцевна пушка. Кирицис увива другия край на телта около себе си така, че ако някой се опита да му навреди, пушката да гръмне в тила на брокера. Именно от този механизъм, наричан dead man’s wire в оригинала, идва и заглавието на филма. Куриозният случай бързо привлича вниманието на медиите, а психически нестабилният Кирицис излага своите изисквания, включващи 5 милиона долара, имунитет пред закона и най-вече официално извинение от М. Л. Хол (Ал Пачино) – собственика на ипотечната компания и баща на заложника.
Движейки се на границата между вълнуващ криминален трилър и черна комедия, „Мъртва хватка“ не пуска вниманието на зрителите нито за миг.
Абсурдът на цялата ситуация се подчертава от постоянното редуване на напрегнати сцени със забавни, разведряващи моменти. Атмосферата на 70-те години е предадена изключително убедително – от визуалния стил до саундтрака, включващ парчета на Дона Съмър и Роберта Флак. С почти документалния си подход операторът Арно Потие създава усещането, че наблюдаваме драматичните събития на живо през телевизионните екрани. Вложено е огромно внимание към детайлите – например за сегментите, пресъздаващи новинарски емисии, са използвани реставрирани телевизионни камери от периода.
Снимка: Stefania Rosini SMPSP
Режисьор на лентата е Гас Ван Сант – автор на култови филми като „Добрият Уил Хънтинг“ (1997), „Моят личен Айдахо“ (1991) и „Милк“ (2008). Макар и „Мъртва хватка“ да разказва за събития отпреди пет десетилетия, Гас Ван Сант умело вплита в сюжета политически и социални теми, които продължават да са на дневен ред и сега. На преден план е изведена темата за обикновения човек, борещ се срещу несправедливата система, създадена, за да го експлоатира и печели на негов гръб. Става ясно, че именно чувството за онеправданост е онова, което подтиква Кирицис към поредицата от лоши решения. Отчаяният и гневен мъж е напълно убеден, че той е жертвата, той е бил подмамен и унижен от алчната корпорация и затова действията му са съвсем нормална ответна реакция. Така „Мъртва хватка“ поставя моралния казус:
можем ли да оправдаем саморазправата и насилието, към които прибягва главният протагонист (или антагонист, в зависимост от гледната точка)?
Филмът не натрапва определено послание, но през някои от творческите решения на режисьора прозират усилията му да ни накара поне малко да симпатизираме на Кирицис. Например художественият персонаж е една идея по-разумен и по-симпатичен в сравнение с реалната личност, която виждаме за кратко в архивните кадри на финала. Някои биха разчели това като опит да се оправдаят действията на Кирицис. Според мен обаче Гас Ван Сант по-скоро отправя провокация към зрителите – ако тезите на един изгубил разсъдъка си човек започват да ни звучат разумно на фона на случващото се,
какво казва това за обществото и света, в който живеем?
Снимка: Row K Entertainment
Случаят с отвличането веднага става водеща новина в местните медии и Кирицис попада под светлината на прожекторите. Така е въведена и още една от основните теми на „Мъртва хватка“ – ролята на журналистиката. От една страна, виждаме младата и отдадена репортерка Линда Пейдж (Myha'la), търсеща истината отвъд сензацията. Тя обаче е по-скоро изключение на фона на всички останали журналисти, превръщащи човешката трагедия в зрелище, което да запълни праймтайма. Излишно е да отбелязвам, че този проблем е актуален и днес – всички можем да го забележим, особено в контекста на последните събития в страната ни. Филмът показва колко лесно се манипулира общественото мнение и е
добро напомняне винаги да се отнасяме критично към информацията, която ни се предоставя.
Журналистическата нишка присъства в „Мъртва хватка“ и в лицето на Фред Темпъл (Колман Доминго) – любимия радиоводещ на Кирицис. Той е нещо средно между „поет и философ“, както го описва главният герой, а аз бих добавила и терапевт. Макар никога да не са се срещали или дори да са разговаряли, Кирицис вижда Темпъл като човек, на когото може да има пълно доверие. Той е сигурен, че радиоводещият ще го разбере и подкрепи, и затова се съгласява да говори само с него.
В съвремието ни спокойно можем да определим това като парасоциална връзка
– феномен, който се задълбочава все повече през последните години вследствие на социалните мрежи и достъпността на популярните личности. Сюжетната линия с Темпъл се превърна в любимата ми част от филма – не само заради начина, по който разглежда проблема с парасоциалните отношения, но и заради неповторимата атмосфера, създадена от неговите разкази и музикални селекции. Всичко това е допълнено от блестящото изпълнение на Колман Доминго в ролята на радиоводещия.
Снимка: Row K Entertainment
Очевидно вдъхновение за „Мъртва хватка“ е великолепният криминален трилър на Сидни Лъмет от 1975 г. Dog Day Afternoon. Сходствата далеч надхвърлят това, че Ал Пачино участва и в двата филма, а действието се развива през 70-те години. Много от темите, заложени в ядрото на „Мъртва хватка“, се припокриват с тези в Dog Day Afternoon – например борбата на малкия човек срещу системата и склонността на масовите медии да принизяват човешката история до обикновена сензация. Аз лично не успях изцяло да се абстрахирам от приликите и непрекъснато се улавях, че мислено сравнявам двата филма. „Мъртва хватка“ определено бледнее, поставена до шедьовър като лентата на Лъмет. След финалните надписи останах с усещането,
че филмът на Гас Ван Сант е имал потенциала да бъде значително по-завладяващ, но му липсва известна доза енергичност и хумор.
Снимка: Dog Day Afternoon
Малко не достига на „Мъртва хватка“, за да го наречем филм „като от едно време“. Въпреки това в киносалона ви очакват над час и половина, изпълнени с напрегнати събития, екшън, морални дилеми, но и забавление. Безпогрешен във визуално отношение и задвижван от прекрасна актьорска игра, филмът ви държи в хватката на доброто кино.
