В снимка от 1957 г. на София Лорен и Джейн Мансфийлд има повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Това я превръща в един от най-бляскавите и прочутите фотоси в шоубизнеса.
В нощта на вечерята „Добре дошли в Холивуд“ на София Лорен през април 1957 г. Джейн Мансфийлд влиза в ексклузивния ресторант Romanoff's в Бевърли Хилс с план. На луксозното парти, организирано от студио Paramount, присъстват някои от най-големите холивудски звезди на епохата - от Барбара Стануик и Монтгомъри Клифт, до Гари Купър и Шели Уинтърс. Една откровена снимка на Мансфийлд и Лорен ще осигури на вечерта незаличимо място в историята на Холивуд.
Снимка: Alamy
Според Ив Голдън, автор на книгата „Jayne Mansfield: The Girl Couldn't Help It“,
Мансфийлд е искала да се увери, че всички погледи са насочени към нея.
Подписала седемгодишен договор с Warner Bros. през февруари 1955 г., 24-годишната тогава блондинка, бивша плеймейтка на Playboy, е смятана за съперница на Мерилин Монро, която „създава проблеми“ на 20th Century Fox, разказва Голдън пред BBC. Излезли само в период от осем месеца, огромният успех на филмите „The Girl Can't Help It“ (1956 г.) и „Will Success Spoil Rock Hunter?“ (1957 г.) бързо утвърждава Мансфийлд като звезда.
София Лорен е само на 22 години, когато пристига в Холивуд. Родена и израснала в Италия по време на фашисткия режим на Мусолини, майката на Лорен е имала „собствени театрални амбиции“, казва Мери Ан Макдоналд Каролан, автор на книгата „The Transatlantic Gaze: Italian Cinema, American Film“.
Снимка: Getty Images
Като тийнейджърка Лорен участва в конкурси за красота, където се запознава с бъдещия си съпруг - филмовия продуцент Карло Понти, преди да се запише в националното филмово училище на Италия. Понти продуцира много от ранните ѝ филми. След Втората световна война Италия също е залята от холивудски продукции, тъй като студиата се възползват от по-ниските производствени разходи в страната. „По онова време между Италия и Америка е имало изключителен артистичен, икономически, бизнес и кинематографичен обмен“, изтъква Каролан пред BBC.
След успеха на филмите „Аида“ от 1953 г. и „Златото на Неапол“ от 1954 г., показани на тогавашния филмов фестивал в Кан, Paramount подписва договор с Лорен, залагайки, че тя може да тръгне по стъпките на европейските си колежки Лесли Карон, Ингрид Бергман и Марлене Дитрих.
През април 1957 г. е време Лорен да дебютира сред холивудския елит в ресторант Romanoff's, където Мансфийлд пристига като последен гост. Тя влиза, покрита с „голямо кожено палто“, казва Голдън. Когато го свалила, била облечена в сатенена рокля без гръб и с изключително дълбоко деколте, за която знаела, че ще привлече вниманието на всички в залата, особено на фотографите. „Тя се запъти и се настани точно до София Лорен“, подчертава Голдън.
„Това определено беше планирано. Джейн знаеше точно какво прави“.
Фотографите Делмар Уотсън и Джо Шер снимат Лорен и Мансфийлд една до друга. Но докато Мансфийлд гледа директно в обектива, Лорен е уловена да хвърля най-известния страничен поглед в историята на Холивуд, втренчена в деколтето на колежката си на масата.
Снимка: Getty Images
Шестдесет и осем години по-късно това все още е една от най-емблематичните снимки в историята на Холивуд. Хайди Клум, Анна Никол Смит, Сидни Суини и Мод Апатоу, София Вергара и Джули Боуен са я копирали. Снимката се е запазила, защото представя Лорен и Мансфийлд като полярни противоположности, а изображението символизира елегантност срещу бомбастичност. Европа срещу Америка. Брюнетка срещу блондинка. „Сякаш са се облекли нарочно като контраст“, изтъква Каролан.
Дългогодишното наследство на снимката
Продължителното разпространение на снимката обаче има и тревожни последици. То подчертава склонността на медиите да преувеличават женското съперничество, като прокарват вредния стереотип, че жените винаги се съревновават. В действителност това е единствената им среща и Лорен може би се е притеснявала, че Мансфийлд ще се провали с гардероба си пред пресата. В интервю за Entertainment Weekly от 2014 г. италианката си спомня: „Погледнете снимката. Къде са ми очите? Взирам се в зърната ѝ, защото се страхувам, че те ще се появят в чинията ми.
В лицето ми можете да видите страха.
Толкова се страхувам, че всичко в роклята ѝ ще се взриви - бум! - и ще се разлее по цялата маса“.
В новия си документален филм „Моята майка Джейн“ дъщерята на Мансфийлд - Маришка Харгитай, която е била на три години, когато тя умира, изследва кариерата на актрисата, за да открие майката, която едва е познавала. В разговор с Vanity Fair Харгитай признава, че като млада се е борила с фотографията.
„Това беше трудна снимка. Да видиш друга жена да гледа майка ти по този начин беше мъчително за мен като малко момиче“. Когато пораства, тя развива скромен стил, който е противоположен на бляскавия публичен образ на Мансфийлд. В документалния филм Харгитай признава, че е решила да стане друг тип актриса с имидж, различен от този на майка ѝ, чиито кариерни борби е искала да избегне.
Снимка: Getty Images
Сега, на 61 години, актрисата от „Закон и ред: Специални разследвания“ казва за Мансфийлд: В крайна сметка това е жена, която е можела да свири на цигулка и пиано, говорела е три езика и която списание Life нарича „най-умната глупава блондинка на Бродуей“.
Този момент е единственият, в който кариерите на двете жени се пресичат,
защото докато звездата на Лорен е във възход, тази на Мансфийлд е на път да залезе. През 1960 г. Лорен печели „Оскар“ за най-добра актриса за „Two Women“, с което става първата актриса, отличена от Академоията за чуждоезична роля. Междувременно изцепката на Мансфийлд на партито на Лорен е посрещната сурово от 20th Century Fox. „Тогава те разбраха, че са подписали договор със свободен човек“, казва Голдън. „Мисля, че това е моментът, в който Fox наистина престанаха да се интересуват от развитието на кариерата ѝ“.
През 1962 г., малко след смъртта на Монро, Мансфийлд е изоставена от Fox, след три години на слаби касови резултати. Изведнъж, казва Голдън, с „огромна къща, която трябва да плаща, и три деца“, Мансфийлд започва да работи в супермаркети и бензиностанции, за да „издържа семейството си“. Голдън смята, че амбициите на Мансфийлд за кариера са били провалени, защото „макар да е знаела къде иска да отиде, не е имала и най-бегла представа как да стигне дотам. Тя наистина се нуждаеше от силен, умен мениджър“.
Междувременно Лорен може да се обърне за съвет към продуцента Понти, носител на „Оскар“. „Тя има невероятни познания от вътрешността на филмовата индустрия“, подчертава Каролан.
„Тя имаше добър усет за това как да се държи в медийния цирк.
Тя не можеше да бъде манипулирана от пресата или от мениджърите“.
Снимка: Getty Images
Лорен е била толкова проницателна в ориентирането на филмовата си кариера, че е успяла да съчетае холивудски и италиански филми. Същевременно с това е останала популярна в продължение на почти 70 години.
Славата на Мансфийлд не само угасва, но и животът ѝ завършва с трагедия. Когато загива в автомобилна катастрофа на 29 юни 1967 г. на 34-годишна възраст, тя шофира от нощна изява в клуб в Мисисипи към обедно радиоинтервю в Ню Орлиънс. Но пътуването не е било необичайно за човек, който се стреми да оцени всяка капка от славата си, откакто е станал звезда. „Тя обичаше да е в светлината на прожекторите. Обичаше феновете си. Тя се превърна в своя екранна персона“, казва Голдън. „Може да я наречем първата риалити звезда, защото тя живееше публично. Независимо какво правеше, с нея бяха фотографи и репортери“.
Каролан признава, че Мансфийлд е помогнала да се „проправи път на актриси като София Лорен, Бриджит Бардо и Клаудия Кардинале“, тъй като е разрушила бариерите в доминираната от мъже индустрия, гордо притежавайки своята красота и сексуалност. И макар пътищата им да са се пресичали само мимолетно, Лорен споделя пред Entertainment Weekly, че все още многократно я молят да се подпише на прочутата снимка. Тя обаче винаги отказва. „Не искам да имам нищо общо с това. А също и от уважение към Джейн Мансфийлд, защото тя вече не е сред нас“.
