„Quo Vadis” (бел.ред. къде отиваш), когато скръбта превземе цялото ти същество? Универсален отговор на този въпрос няма, както не съществува и механизъм, който да притъпява болката от загубата достатъчно бързо. В такива моменти може би единственото спасение е да се отдадем на собствените си спомени - да потънем в миналото, което ни е носило толкова щастие и спокойствие, без дори да подозираме. Така неусетно се впускаме в една надпревара с времето, което не спира да тече, колкото и силно да се съпротивляваме. Годините отминават, обстоятелствата се променят, а с тях и ние като индивиди, макар понякога да отказваме да го признаем.
Снимка: Иван Дончев
В търсене на онова радостно „аз” от детските години се впуска и Одри Уолтърс (Койна Русева) в пиесата „Албион” на Младежки театър „Николай Бинев”. Тя е бизнесдама, която изоставя успешния си магазин в Лондон, за да се премести в провинциална къща със семейството си. На пръв поглед изглежда, че просто е поредният човек, уморил се от забързания темп на града. Под „фасадата” ѝ обаче се крие дълбок емоционален катарзис, който счита, че може да превъзмогне, връщайки се в дома, където е играла като дете. За нея Албион и по-специално
градината на къщата се превръща в спасителен пояс –
способ да се задържи над повърхността, когато най-свидното ѝ вече е на метри под земята.
Снимка: Иван Дончев
Темата за отпечатъка, който оставят смъртта и скръбта, се появява някак мимолетно. Минават няколко сцени в суетене около новия дом, докато най-накрая разберем, че Одри някога е имала син – Джеймс (Мартин Емануилов), който загива по време на война. Разбирайки това, определено започнах да гледам на персонажа с други очи. Тя вече не беше жена, влагаща огромни средства в една най-обикновена градина, за да поддържа статута на предходни собственици. Одри се превърна в майка, която просто се опитва да намери свой собствен начин да продължи с живота си, напук на болката.
Красивите спомени, оказва се, понякога могат да бъдат и лъжовни. Вглъбена в градината и миналото си, тя
изпуска нишката на действителността, а с нея и връзката с околните.
На моменти откровено се чудех дали изобщо бихме могли да я виним за всичко това. Моралният парадокс се загнезди в създанието ми и не ме напусна до края на постановката. Оправдани ли са действията ни, ако са продиктувани от негативни емоции?
Снимка: Иван Дончев
Според дъщерята на Одри – Зара (Елеонора Иванова) – не. Младо момиче с изявен интерес към литературата, тя е бунтарката на семейството и просто търси своето място на света, преправяйки си път през болката и любовните трепети. Не същото обаче важи за съпруга на Одри – Пол (Кирил Недков). Доста пасивен персонаж, помислих си в началото. Многократно ставахме свидетели на одобрително кимане и избягване на конфронтации в моменти, в които очевидно бяха крайно необходими. Всичко това до един момент ми се струваше толкова грешно. По-късно обаче ме осени, че тази липса на действия и реакции всъщност вероятно е неговият начин да покаже емпатия – да съхрани и предпази съпругата си.
Снимка: Иван Дончев
След тази моя грешка отново потънах в размисли. Хората все по-често си вадим заключения за другите на база действията и думите им, без да вникваме в същината на случващото се и да потърсим причините. Ана – приятелката на починалия Джеймс (Рая Пеева), например преминава през почти всички етапи на скръбта. Пред очите на публиката се разкрива лицето на депресията, която преминава в гняв и отрицание, „договорки” за бъдещето, докато най-накрая достигне до етапа на приемането. По време на този нелек път поведението ѝ често е определяно като налудничаво от околните. А според мен то просто може да бъде определено като
несъвършена система за приемане на неизбежното – загубата на любим човек.
И тук отново удобно се настанява темата за човешката индивидуалност. И главните, и второстепенните като Катрин (Станка Калчева), Едуард (Георги Гоцин), Кристина (Моника Иванова), Шерил (Ангелина Славова), Матю (Кънчо Кънев) и Гейбриъл (Божидар Йорданов) живеят в свой собствен „балон”. В нечии пространството е изпълнено с мъка, в други – с въпросителни, над трети е надвиснала сянката на болестта, а в четвърти – излъганите надежди. Какво е общото между всички тях тогава? Не, не е местоообитанието, а крайната цел – да поддържат „растенията в градината” на живота си живи - въпреки бурите, буквални и метафорични.
Снимка: Иван Дончев
„Албион” е спектакъл, в който режисьорът Зафир Раджаб не изневерява себе си и отново поставя героите си в кутия. И все пак
персонажите са достатъчно добре развити, че публиката може да види истинската им същност,
дори и зад стъклото. Може би именно фактът, че са притиснати между четири стени, макар и в майсторски изградената градина от сценографа Елис Вели, прави проблемите и терзанията им още по-близки до хората в публиката, голяма част от които също понякога се чувстват като в „капан”.
До болка истинска, музикално (Ян Руменин), сценографски и режисьорски изпипана, адаптацията на пиесата на Майк Бартлет определено заслужава вашето внимание. Тя ще ви подтикне да погледнете по друг начин на идеята за скръбта, спомените си и времето, отредено ни на земята. Следващите дати, на която можете да гледате „Албион” е 19 февруари и 25 март.
