Още от зората на изкуството творческият акт не е просто съзидание, а и избор – понякога болезнен – какво да остане и какво да изчезне. В историята съществува една особена категория артисти, които не просто създават произведения, а съзнателно ги унищожават. Този разрушителен акт е продиктуван от различни фактори. Понякога той може да е знак за протест, друг път – за вътрешна несигурност или опит да се предпазим. Има и ситуации, в които психическото състояние на артиста надделява на разума.
Днес изследваме именно тези крайни жестове и търсим смисъла зад метаморфозата на един творец в разрушител.
Микеланджело
Снимка: Wikimedia Commons
„Пиета“ (1498–99) на Микеланджело, намираща се в базиликата „Свети Петър“, е изключително детайлно и нежно изображение на Дева Мария, която държи безжизненото тяло на Христос, след като то е свалено от кръста. Това е една от най-скъпите за сърцето му творби, изваяна и полирана до съвършенство, когато скулпторът е бил едва на 24 години.
Когато десетилетия по-късно (на 72-годишна възраст) Микеланджело започна работа по „Свалянето от кръста“ (1547–55), което също изобразява тялото на Христос, свалено от кръста, нещата не вървят толкова гладко. Неговият приятел, историкът Джорджо Вазари, разказва, че
Микеланджело се е оплаквал от дефект в мрамора,
който е правел изработването на скулптурата почти невъзможно.
Учените днес посочват възможността, че нещо в самата композиция – може би кракът на Христос, прехвърлен върху скута на Дева Мария, би могло да се тълкува като провокативно и това е накарало
скулптора да се нахвърли върху творбата си с чук след осем години работа.
Въпреки че произведението е било спасено от църковен служител и частично реставрирано, липсващият ляв крак на Христос издава бурния изблик на Микеланджело.
Клод Моне
Моне, който безспорно е най-известният пионер на френското импресионистично движение през 60-те и 70-те години на XIX век, рисува около 250 картини от серията „Водни лилии“ през последните три десетилетия от живота си – творби, които днес са ценно притежание както на големи институции, така и на частни колекционери.
Първоначално обаче те са били повече. Преди изложба на картините през 1908 г. Моне унищожил част от тях, разочарован от качеството им в сравнение с „по-добрите“ платна. Някои учени съобщават, че
около 15 от картините са били изхвърлени, други – над 30.
Ако това ви се струва нелепо, имайки предвид славата на Моне и огромните цени, на които се търгуват неговите творби, помислете за следното: близо до смъртта си, възрастният импресионист е наредил на снаха си Бланш Хошеде-Моне да се отърве от още повече от останалите му творби, загрижен за това как те ще бъдат възприети от бъдещите поколения.
Джон Балдесари
Снимка: John Baldessari
Американският концептуален художник Джон Балдесари има дълга и забележителна кариера, в която с лекота преминава от едно изкуство към друго, от един формат към друг и от един жанр към друг. Той започва да твори в средата на 50-те години на миналия век, експериментирайки с традиционни техники в живописта, хиперреализма и изкуството, основано на текст. През 1970 г. обаче Балдесари събира всичките си досегашни творби и
ги занася в местния крематориум, където изгаря десетки.
Той прави слайдове на някои от унищожените обекти, но нито художникът, нито експертите по неговото изкуство могат да бъдат сигурни колко от тях са загубени. След това Балдесари събира пепелта и пече бисквитки от нея. Той дори ги ги запечатва в буркани с приложена рецепта. Произведението, озаглавено „Проект „Кремация“, се превърна в един от най-известните примери за художествено самоунищожение.
Акцията му символизира вечно обновяващия се цикъл на живота и смъртта и превръщането на материалите един в друг. Това е символичен жест на художествена еволюция, който не отхвърля напълно пепелта от миналото, а с любов я вгражда в новото усещане за света.
Агнес Мартин
Снимка: San Francisco Museum of Modern Art
Абстрактната експресионистка Агнес Мартин винаги е поддържала дистанция от останалата част от света на изкуството. Тя проявява най-голям интерес към изследването на духовната сфера. Започвайки първоначално като пейзажистка, в края на 50-те години на миналия век тя открива абстрактното изкуство и източната философия и решава да унищожи всичките си фигуративни творби. За да изтрие предишната си художествена идентичност,
тя проследява картините, които е продала, изкупува ги обратно и ги унищожава.
В по-късната си практика унищожаването се превръща в неин постоянен спътник. Докато създава минималистичните си композиции, тя е известна с това, че разрушава платното отново и отново, докато резултатът не стане задоволителен.
През годините импулсите на Мартин към унищожаване получават различни интерпретации от страна на изкуствоведите. Някои смятат, че това са единствено
прояви на прогресиращата шизофрения на художничката,
съчетана с нейната нарастваща социална изолация. Други обаче го възприемаха като духовен акт на пречистване . Агнес Мартин прекъсна всякакви връзки с пред-абстрактното си творчество, умишлено изтривайки всякаква възможност да се обръща към повърхностното ниво на заобикалящия я свят, сякаш фигуративната живопис никога не е съществувала в нейния свят.
Джорджия О’Кийф
Снимка: Panhandle-Plains Historical Museum
Според кураторката на Музея „Уитни“ Барбара Хаскел, О’Кийф е искала да унищожи част от творчеството си в навечерието на изложба, планирана в музея през 80-те години. „Тя искала да влезе в склада, за да съсипе някои от картините, които според нея не отговаряли на нивото ѝ. Когато стигна до края на живота си, тя наистина искаше да се отърве от тях, за да запази репутацията си“.
Твърди се, че тя е унищожавала творби през цялата си кариера по същата причина, макар че някои явно са се измъкнали. „Червено и зелено II“ (1916 г.), един от първите ѝ акварели, е отбелязан в бележниците ѝ като унищожен, след като е показан веднъж през 1958 г. в галерията „Даунтаун“ в Ню Йорк. Въпреки това творбата се появи на търг в Christie’s през ноември 2015 г.
О’Кийф унищожава не само свои творби, но и тези на бившия си съпруг Алфред Стиглиц
по негова молба. В интервю от септември 1983 г. с Анди Уорхол и нейния приятел Хуан Хамилтън за списанието „Interview тя признава, че е изхвърлила голям брой фотографски негативи на Стиглиц след смъртта му. Покойният фотограф, който сам отпечатваше всичките си снимки, пожелал негативите да бъдат унищожени, за да не може никой друг да ги отпечата.
Герхард Рихтер, ранни творби на базата на фотографии (60-те години)
Снимка: Gerhard Richter 2019
През 1961 г., няколко месеца преди изграждането на Берлинската стена, Рихтер бяга от Източна в Западна Германия. Отхвърляйки както популярните по онова време абстрактни стилове, така и социалистическия реализъм, на който е обучен в родния си град Дрезден, той постига пробив, когато започва да рисува по фотографии – както такива, които е намерил в печатните медии, така и от личната си колекция.
С развитието на изкуството му и колебанията му между фигуративния и абстрактния стил на рисуване обаче Рихтер започва да унищожава много от творбите си, базирани на фотографии. Считан за един от малкото германски художници след Втората световна война, които се занимават директно с наследството на националсоциализма (в семейството му има както нацисти, така и техни жертви), Рихтер в крайна сметка
унищожава някои творби, които се позовават на натоварената съвременна история на Германия.
Една от тези творби изобразява Адолф Хитлер.
„Разрязването на картините винаги е било акт на освобождение“, казва художникът пред Der Spiegel през 2012 г. Смята се, че той е
използвал ножче за картон и огън, за да унищожи около 60 картини
от този преходен период в кариерата си. За щастие на тези, които се интересуват от развитието му като художник, той е бил достатъчно притеснен от това унищожение, за да фотографира много от творбите предварително – снимки, които все още съществуват в архивите и днес.
Луиз Буржоа
Снимка: Hauser & Wirth Gallery
Луиз Буржоа е била икона в средите на инсталационното изкуство, чиито творби са тясно свързани с феминисткото изкуство. По-голямата част от нейното творчество е автобиографична и се отнася до травматични спомени от детството, дома и по-късния ѝ живот. Като травматизирана, тревожна и емоционална личност Буржоа се чувства в безопасност единствено по време на творческия си процес. Всяко негово прекъсване е можело да бъде последвано от гневен пристъп на разрушение. Ако нещо или някой я спирало да се потопи в работата си, Буржоа ставала прекалено критична, търсейки най-малките недостатъци в завършеното си произведение. Тя
безмилостно унищожавала скулптури и инсталации, разбивайки ги на парчета.
В известен смисъл разрушението стои в сърцевината на творчеството на Буржоа. Майка ѝ, тъкачка на гоблени, представлява творческата и защитна сила на паяк, който тъче паяжината си, но нотките на насилие и разрушение идват от страна на баща ѝ. В детството на Буржоа той представлява заплаха, дискомфорт и нестабилност. Подсъзнателната нужда на художничката от отмъщение се проявява в известното ѝ произведение „Унищожаването на бащата“, където деца, приличащи на капки, поглъщат баща си в обстановка, наподобяваща утроба.
Майкъл Ланди
Снимка: Julian Stallabrass, via Flickr
През 1998 г. Ланди, член на движението „Младите британски художници“, се обръща към лондонската организация „Artangel“ с молба за спонсорство за най-новата си работа, която трябвало да въплъти една проста, макар и доста екстремна идея:
той щял да унищожи всички свои 7227 лични вещи –
каталогизирани в продължение на три години. Операцията, представена като атака срещу консуматорството, щяла да се проведе в универсален магазин, отбелязват от artsy.net.
За създаването на произведението, озаглавено „Break Down“, е необходим екип от асистенти и нещо като обратен конвейерен процес, за да се разглобят всички вещи на Ланди, включително колата му, собствените му творби и тези на редица други художници, сред които колегите му Деймиън Хърст и Трейси Емин.
В крайна сметка Ланди осъзна, че произведението е за много повече от консуматорството. Унищожаването на всичките му вещи в името на изкуството го подтиква да се бори с екзистенциални въпроси за спомените и идентичността си, както и за начина, по който хората се формират от нещата, които притежават.
Банкси
Банкси, уличен художник, се превръща в любимец на галериите. Той използва статуса си в пълна степен, печелейки без усилие милиони от творбите си и поддържайки маска на относителна анонимност и постоянен медиен шум. Основната му стратегия е подигравката с арт-света и капиталистическото общество, съчетана с участието му в тях. Едно от най-известните и скандални произведения на Банкси всъщност не е самата творба, а събитията, които се случват около нея. През 2018 г. картината му „Момичето с балон“, рисувана вариация на популярния му мотив от уличното изкуство, е пусната в продажба в аукционната къща Sotheby’s в Лондон. В момента, в който e изтъргувана за 1,4 милиона долара,
някой активира вграден шредер, който разряза произведението.
Банкси го представя като протест срещу алчността и абсурдността на света на изкуството. Критиците му обаче посочват, че такъв тип саботаж не би бил възможен без знанието или дори прякото участие на аукционната къща. Иронично, новият собственик на произведението не поиска възстановяване на сумата. Той дори препродаде произведението три години по-късно за шокиращите 25,4 милиона долара.
Робърт Раушенберг
В началото на кариерата си, вдъхновен от творчеството на Марсел Дюшан, той решава, че иска да изпита границите на това, което може да се счете за произведение на изкуството.
Може ли да се създаде произведение на изкуството, питал се той, чрез акта на изтриване? Започнал е, като изтрил една от собствените си рисунки. Не се получило. Смятал, че унищожаването на не много важно произведение не е тествало идеята му до степен, в която би могло да се създаде творба на изкуството.
Раушенберг смята, че единственото, което може да направи, е да унищожи значимо произведение на изкуството от значим художник. Така че прекара следващите няколко дни, събирайки кураж да посети ателието на един от най-известните художници в света през 50-те години. Той чука на вратата на ателието на Вилем де Конинг и е посрещнат от строгото лице на холандско-американския майстор, който иска да знае защо този млад мъж го безпокои. Той не е особено впечатлен, когато Раушенберг нервно обяснява, че е дошъл да помоли за оригинално
произведение, което да му бъде дадено безплатно и с уговорката, че ще бъде унищожено.
Де Конинг изръмжава, но в крайна сметка осъзнава, че трябва да се дава възможност на младите художници да експериментират, констатира BBC. Той посочва няколко произведения, разпръснати из ателието, и казва на Раушенберг да си избере едно. Избира рисунка, по която има следи от мастило и може би дори боя. След това я взема и усърдно се заема с акта на унищожението, като в крайна сметка изтрива всички видими следи от изображението на де Конинг. След това носи вече празния лист на Джаспър Джонс, своя голям приятел и колега художник, за да създаде рамка за произведението.
Камий Клодел
Снимка: Wikipedia
Въпреки нарастващата известност на някога забравената скулпторка Камий Клодел, в музеите и частните колекции се съхранява изключително ограничен брой нейни творби. Тя е била изключителна скулпторка в епоха, когато на жените не се е позволявало да творят изкуство,
унищожава по-голямата част от творбите си със собствените си ръце по време на психически срив.
В продължение на години тя живее в драматична връзка, белязана от насилие, с прочутия Огюст Роден, но не е третирана нито като равноправен партньор, нито като равноправен творец, отбелязва The Collector. Психическото ѝ здраве се срива след спонтанен аборт и раздяла, както и кариерата ѝ, тъй като влиятелните хора от света на изкуството, повечето от които са приятели на Роден, се обръщат срещу нея. Тя разбива всички гипсови и мраморни модели в ателието си, оставяйки ни само
малък брой творби, които са били закупени от нея от колекционери.
Скоро след този акт братът на Камий, загрижен не за здравето ѝ, а за неприличието на връзката ѝ с Роден, я настанява насилствено в психиатрична клиника. Тя остава там в продължение на тридесет години. Някои от творбите на Клодел по-късно са открити в ателието на Роден. Оказа се, че тя е била художничката зад много от творбите му. Обикновено извайвала ръцете и краката за неговите скулптури.
