Да принадлежим е висш стремеж, около който хората често градим своята идентичност. Макар да го нарекох цел, това наше понякога несъзнателно действие всъщност може да бъде определено като симптом на по-сериозно състояние – индикация, че самотата е започнала да обзема цялото ни същество. Без значение от възрастта си хората винаги сме се опитвали (вероятно и ще продължим да го правим) да следваме общоприетите норми - да бъдем като другите, защото в противен случай може да останем неразбрани или отритнати. Щеше ми се вярвам, че така работи само светът на възрастните, който с покачването на годините се лишава от идеята за свободомислие, вдъхновение и артистизъм, но все по-често се сблъсквам с примери, че този страх от отхвърляне съществува и при децата.
Снимка: Филмов фестивал в Кан
Филмът „Мое слънце” на Хироши Окуяма, който тръгва на 8 май в подбрани кина в страната, благодарение на MCF 7 Arts, разглежда именно това затънтено в най-дълбоките дебри на съзнанието ни притеснение през призмата на Такуя – малко притеснително момче, което има явен проблем с общуването. Заедно със сезоните в градчето, където живее, се променят и спортните активности, с които се занимаваме – бейзбол и хокей. Едно обаче остава изключително ясно – апатията, изписана на лицето му, докато е на игрището или в залата. Подигравките и контузиите „валят”, но той все пак продължава това, което бих определила като чиста психическа агония. Прави го, защото така е прието, защото с това се занимават всички останали негови връстници в свободното си време.
Снимка: Филмов фестивал в Кан
Трудно е да не изпиташ съжаление в подобен момент, особено когато пред очите ти стои дете, чийто основен страх е да не бъде различно и съответно изолирано. И точно когато започна да ми се струва, че действието във филма се развива твърде бавно, а главният герой не търпи никакво развитие, се появи тя – фигуристката Сакура. Беше ми трудно да преценя от какво беше по-силно привлечен Такуя – дали от нея, или от този така грациозен спорт. Какъвто и да е отговорът на този въпрос, е ясно, че
тази среща ще се окаже съдбовна за по-нататъшното развитие на персонажа му.
Беше особено забележително да наблюдавам метаморфозата, през която минават както той, така и тя, докато за първи път се сблъскват с усещания, към които ние възрастните вече сме привикнали. Склонна съм да се съглася с голяма част от критиците, твърдящи, че развитието на героя на Такуя е драстично по-осезаемо, но пък Сакура всъщност е основният персонаж, който внася нотката на завист и стремеж към самоизтъкване. Макар и негативни, тези появили се за кратко усещания, са един от детайлите, които определено ме заинтригуваха и подтикнаха да се развълнувам относно продължението на историята. „Съперничество или ново приятелство на леда ще видим?”, колебаех се съвсем искрено, докато на екрана не се появи Хисаши Аракава – млад треньор и бивш състезател по фигурно пързаляне.
Снимка: Филмов фестивал в Кан
Той е не по-малко интересен за интерпретация, тъй като представя една различна гледна точка към живота и идеята за приобщаването. Хисаши Аракава също е различен, а това вероятно е и причината да реши да вземе под крилото си малкия Такуя. Да виждаш себе си в друг човек едновременно може да бъде плашещо и вълнуващо, защото в теб започват да се „бият” две различни идеи – желание да помогнеш, за да не завърши някой като теб, но и ужасяващ страх, че можеш да объркаш и неговия живот.
Снимка: Филмов фестивал в Кан
По смисъла на всичко, което ви разказах до момента, вероятно и сами вече можете да заключите, че „Мое слънце” е филм, отразяващ копнежите, победите, опасенията, разочарованията и промените, през които човек преминава през житейски път. Това пътешествие, разбира се, отнема дълго време. Така е и с продукцията. Може и да не се влюбите в „Мое слънце” от пръв поглед, тъй като определено има аспекти и сюжетни линии, които биха могли да се развият по по-завладяващ и разбираем за зрителя начин. По време на финалните надписи обаче със сигурност ще усетите да ви облива една вътрешна топлина. Приемете я като послание от екипа, който се опитва да ви каже: „Всеки от нас има собствени таланти, интереси и умения. Подражаването на останалите и опитите да се впишем не гарантират щастие. Личната свобода е правилният път към удовлетворението”.
