Любов, милост, прошка, равносметка – едно елегантно кинематографично преживяване, което ни отвежда в една сива президентска резиденция в града на четирите реки – Торино, и ни кара да преминем през истински ураган от емоции. Така бих описала с няколко думи новия проект на режисьора, носител на наградите „Оскар“, „Златен глобус“ и БАФТА, Паоло Сорентино – „Помилване“, който беше представен малко след тържествената церемония по награждаването на 11-ия Международен кино-литературен фестивал „Синелибри“.
„Скоро не съм гледала филм с такъв добър баланс между комедия и драма! Великолепно!“
– чуваха се възгласи в Зала 1 на НДК, докато публиката посрещаше с бурни аплодисменти на крака майстора на филмовото превъплъщение, изиграл главната роля в италианската кинопродукция – Тони Сервило, който се качи на сцената и се включи в жива видеовръзка с Паоло Сорентино.
Снимка: Тихомира Крумова
„Кой притежава нашите дни?“ – пита италианският режисьор в новия си филм „Помилване“, насочвайки вниманието към една от най-дискутираните етични и политически теми на нашето време – легализирането на евтаназията, чийто произход е от гръцки и означава „добра смърт“. През последните години този тя все по-често се разглежда като осъзнат и допустим край на човешкия живот в различни точки на света.
Тони Сервило, когото The New York Times нарежда на седмо място в списъка на 25-те най-велики актьори на XXI век, изгражда – неизненадващо – с изключителна прецизност образа на измисления от Сорентино италиански президент Мариано де Сантис – безкомпромисен съдия с дългогодишен опит, способен с една-единствена усмивка да разплаче или да разсмее до сълзи всеки с елегантния си хумор. Шест месеца преди края на мандата си той се изправя пред на пръв поглед невъзможния избор – да одобри една от две молби за помилване на затворници, излежаващи присъди за предумишлено убийство.
В ръцете на държавния глава попадат две съдби – на млада жена, отнела живота на своя партньор, за да се освободи от дългогодишния му тормоз, и на уважаван преподавател, задушил болната си от Алцхаймер съпруга, за да я избави от мъчителната агония на болестта. В молбите си за милост и двамата определят действията си не като престъпление, а като акт на състрадание – опит да спасят любимите си от капана на агонията и болката, в който ги е тласнал животът.
Пред този сложен съдебен казус президентът, наричан от всички „Стоманобетон“, се изправя не само пред най-трудното изпитание в кариерата си, но и пред самия себе си. Между непоколебимата си вяра и хладната логика на конституционното право, които досега са водели всяка негова стъпка,
той започва да усеща пропуквания - но не в закона, а в собствената си душа.
Залез след изгрев, разговор след разговор, слънце след дъжд - той постепенно се гмурка все по-дълбоко в спомените - там, където някога е намирал смисъл и е бил най-щастлив, виждайки света през очите на жената, която отдавна е изгубил. Но дори и в това тихо и уютно убежище отговорите остават неясни. Вместо тях пред него изникват нови неизвестности, които отново изпитват вярата му в морала и самата му представа за справедливост.
Снимка: Cinelibri
Всяка емоция, през която преминава де Сантис, се разгръща на фона на приглушена светлина и празен небосклон, който отразява меланхолията, в която е потънал. Що се отнася до музиката, Сорентино остава верен на стила си, изпълвайки саундтрака на филма с любимите си електропоп звуци. Макар на пръв поглед това да изглежда странно, те перфектно обрисуват всяко движение и мисъл на държавния глава и допълнително засилват емоционалната сила на всяка сцена. Проследявайки внимателно сюжетната линия, разбираме бързо, че самият измислен президент на режисьора също е почитател на този стил музика. Той изпитва истинско удоволствие да се усамотява със слушалките си, с цигара в ръка - далеч от всички и всичко, само той и неговият охранител.
Тони Сервило, заедно с останалата част от екипа на филма на Сорентино - Анна Ферцети, Орландо Чинкуе, Масимо Вентуриело, Милвия Марилиано и Джузепе Гаяни - чрез своята впечатляваща актьорска симбиоза, с елегантни шеги и сериозни аргументи, подкрепени от закона, ни карат да се замислим колко
„по-малко изкривена“ е реалността на техните герои в сравнение с нашата, където думата прошка все по-често губи стойността си.
Снимка: Cinelibri
Всъщност техните отношения и реакции ни показват, че всеки от нас - дори и тези с най-голяма власт - може отново да погледне света „без филтър“ и да е способен да ,,помилва“ - но само ако си позволи да се изправи срещу собствената си истина и да си прости за всичко казано и неказано, за миналото и настоящето.
Ако все още се чудите „кой всъщност притежава дните ни?“, не губете повече време и си подарете един урок по италианско право и много усмивки още този уикенд. Пълният график на прожекциите на „Помилване“ до края на фестивала „Синелибри“ можете да откриете ТУК.
