Задължително ли е величието да е признак за надмощие над другите? Макар като деца винаги да са ни учили, че „голям” те прави това да си добър и състрадателен към другите, от историческа гледна точка нещата стоят по съвсем друг начин. Книги, филми, сериали и театрални постановки пазят спомена именно за едно такова бурно време на личностни метаморфози и имперски възход –управлението на Екатерина Велика. Периодът вдъхновява и режисьора Стайко Мурджев да направи свой прочит на творбата на Тони Макнамара – „Велика” в Малък градски театър „Зад канала”.
Снимка: Иван Дончев
В главната роля на бъдеща императрица виждаме Весела Бабинова, която още в първата сцена с лекота пресъздава детската чистота на Екатерина (родена София Августа Фредерика фон Анхалт-Цербст). Тя е млада и изпълнена с мечти за голямата любов и светлото бъдеще, които я очакват. Обича да се смее, да яде ягоди и да чете книгите на Волтер и Дидро. Някои биха я нарекли наивна и може би ще са прави, но кой не е бил такъв поне веднъж в живота си? Това приповдигнато състояние на духа ѝ не продължава дълго. Още след сватбата ѝ с руския император Петър III (изигран от Богдан Бухалов) дори
погледът ѝ вече не е същият – искрата е угаснала, потушена от „река” от сълзи.
Постоянно изложена на ударите и обидите на съпруга си, тя е принудена да порасне преждевременно, почти някак неусетно за нас, публиката. Детското в нея умира и за момент човек дори може да се запита – „Така ли изглежда примирението?”.
Снимка: Иван Дончев
Тази мисъл обаче бързо се разсейва, а зад „облаците”, надвиснали над ежедневието на Екатерина, се появява „слънце” – идея, която осмисля нещастното ѝ съществуване. Ключови съратници в осъществяването ѝ стават помощницата Мариел (Каталин Старейшинска), главнокомандващият на руската армия (Свежен Младенов) и Орло (Леонид Йовчев).
„Преврат. Преврат. Преврааат”, кънтят викове от сцената,
свистят куршуми, кръв се лее, а телата на виновни и невинни се свличат по земята като пилци след лов.
В битката загива и част от човешката страна на Екатерина – способността ѝ да обича безкористно и чистосърдечно. „Велика” не претендира с историческа коректност, но пък умело улавя този аспект от живота на реалната руска владетелка – склонността ѝ да споделя леглото си с много любовници, които идват и си отиват без излишно емоционално привързване.
Снимка: Иван Дончев
Похотта и развратът са доста ярко обозначени в пиесата както сценографски, така и речево. Всъщност това е второто представление в рамките на месец, в което изказът ми прави силно впечатление. Слушайки коментарите на публиката след края на всяко едно от тях, нямаше как да не се запитам на какво се дължи циничният език, използван в пиесите. Дебатирах с колеги журналисти и размишлявах сама, докато не осъзнах, че
начинът, по който се изразяваме, често е продиктуван от средата, в която живеем.
Парадоксалното, но и показателното в случая с „Велика” е, че всъщност действието не се развива в някое гето, а в руския императорски двор – място, символизиращо престиж, класа и изтънченост. По този начин ни се разкрива непознатото лице на владетелското семейство - техните лични битки за любов и надмощие, съпътствани от насилие, страхове, слепи амбиции и надежди за по-добро бъдеще. Зад помпозността, розовите торти, приемите и лова, оказва се,
се крие един циничен и грозен свят, в който е невъзможно човек да живее щастлив…
или поне не истински.
Във времена, когато фалшът и лудостта са на власт, радостта лесно се превръща в субективно понятие – нещо, което се преструваме, че изпитваме, за да преживеем по-лесно тежките дни. Докато понякога това може да доведе до пълно отчаяние, в други ситуации то се превръща в мощен животопроменящ фактор.
Снимка: Иван Дончев
Императрица Екатерина се проваля в намирането на велика любов в лицето на Петър III. За сметка на това обаче си извоюва възможност за един „велик” живот. Или просто така си мисли, защото властта е замъглила преценката ѝ? Могъществото в действителност може да бъде толкова опияняващо, че човек напълно да се самозабрави. Така се е случвало с много владетели през годините и Екатерина не е изключение. Тя спира да вижда
розовото (метафора на пъстротата, красотата и чистотата на света),
в живота, сърцето и душата ѝ е черно (символ на собствената ѝ душевна смърт).
Трагикомичният сюжет ни е болка познат, защото го преживяваме и днес - три века след смъртта на императрицата. Властимащи продължават да се надлъгват един друг и да се свалят от „трона”. Обещанията им първоначално са гръмки, а намеренията добри, но крайният резултат обикновено винаги е един и същ – разочарование и нищета за тези, които са под тях в „хранителната верига”. В наши дни властта е самоцел, а поемането на отговорност имагинерно явление, но истината е, че начинът, по който живеем живота си, остава въпрос на личен избор.
Ще продължим ли с преструвките, че сме щастливи, или най-накрая ще се осмелим да вземем нещата в свои ръце и ще поемем отговорност за бъдещето си? Героинята на Весела Бабинова може да ви даде няколко (полезни) съвета по темата на 13 и 29 ноември в новообновената зала на Малък градски театър „Зад канала”.
