Рядкосрещани архивни кадри, обхващащи дългогодишната кариера на легендарния шведски режисьор Ингмар Бергман позволяват на всеки да надникне зад кулисите на продукциите.
„Криза“ (1946)
Ингмар Бергман позира между снимките на първия си игрален филм „Криза“(1946). Инга Ландгре играе Нели – млада жена, която живее под грижите на приемната си майка. Когато Нели пише на биологичната си майка и се запознава с нейния любовник, финансовото богатство, красивите мъже и новата рокля за благотворителния бал предизвикват противоречия и ревност.
„Седмият печат“ (1957)
Бергман режисира Бенгт Екерот, който играе олицетворението на смъртта, в може би най-известния филм на режисьора – „Седмият печат“. Филмът е създаден по собствена пиеса на режисьора. Смъртта се явява на рицаря Антониус Блок (Макс фон Сюдов), който се завръща в Швеция след кръстоносен поход. Не желаейки да умре все още, той предизвиква Смъртта на продължителна игра на шах. Играта и Смъртта се появяват през целия филм, като постоянно напомнят на Блок за това, което е неизбежно.
„Персона“ (1966)
По време на свое представление, актрисата Елизабет Воглер (Лив Улман) остава безмълвна и прекарва нощта в болница. Тя отива да се възстанови в уединена хижа. За нея се грижи медицинската сестра Алма (Биби Андершон). Докато времето минава, те се сближават. Алма започва да проектира идеите си за идентичност и самооценка върху безмълвната актриса, питайки се дали представите ни за себе си са такива, каквито ги виждаме, или такива, каквито ги виждат другите? Тук виждаме Бергман, който гледа през камерата заедно с двете актриси.
„Шепот и викове“ (1972)
На по-късен етап от кариерата си Бергман започва да използва цветовете като ефективен инструмент в своето творчество. Във филма „Викове и шепот“ той разказва за четири жени от XIX век – три сестри и тяхната прислужница, които на различни етапи от живота си се опитват да намерят грижа и успех по отношение на брака, болестта и младостта – в имение, декорирано с малиновочервени стени. Свободните и обширни стаи властват над героините, а този широк кадър зад кулисите ни дава възможност да видим как Бергман е успял да разположи камерата и да снима от вътрешността на самата сграда, без да загуби пространствените ѝ качества.
„Есенна соната“ (1978)
На Бергман не му е чуждо създаването на трайни взаимоотношения с актриси от филмите му. Както в професионален план, така и в интимен. Все пак, за разлика от филмите му, на снимачната площадка не всички неща са мрачни и тъжни. На тази снимка той вика преекспонирано от болка след уж ухапване по ръката от Улман. Тук са на сета на филма „Есенна соната“. Тяхното деветото сътрудничество като актриса и режисьор.
