Замислена, точно излязла от театъра, вървя във вечерната мъгла и получавам известие на телефона си – пише: „Животът е сън“. Да, гледах точно това представление, но вече в „реалния живот“ това изречение прозвуча в главата ми някак различно. „А дали?“, си зададох въпроса…
Снимка: Стефан Н. Щерев
Хората от векове се питат „Какво животът е?“. Точно с тези думи го прави и Сихизмундо в пиесата на Педро Калдерон Де Ла Барка. „Животът е сън“ е текст, създаден през 17 век, но е непреходен. Разказва за „Планетата земя. Европа. Полша. Годината – без значение“.
И това ни пренася в едно безвремие, в една „антиутопична хорър приказка“.
За да изследват дълбините му, към този колосален текст посягат Дина Маркова и Боян Арсов, които заедно създават независимия театър „Зонг“. „Животът е сън“ е първото им представление, с което постигат впечатляващ успех – награда „Икар“ за режисьорски дебют на Дина и „Икар“ за главна мъжка роля на Боян, както и още няколко награди.
С първата си изява за новия театрален сезон трупата и представлението отпразнуваха 7-годишнината си.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Ако трябва да бъда докрай искрена – не знаех какво да очаквам и бях леко скептична – не защото се съмнявах в достойнствата на постановката, а просто защото всички сме попадали на онези твърде странни и абстрактни представления, след които се чудиш какво е искал да каже авторът. На всичко отгоре хорърът не е предпочитаният ми жанр, независимо за какво изкуство става въпрос.
Всички тези мисли се изпариха и се понесоха като пушекът, от който се появиха първите герои на сцената. Непрестанното надграждане на действието, безапелационната актьорска игра, темите, символите, идейната сценография – завихриха ме и ме държаха дълго след като представлението приключи.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Сюжетът разказва за един крал (в ролята е Вяра Коларова), който е посветил живота си на науката и смята, че звездите са предначертали злото да се въплъти в сина му (в ролята е Боян Арсов), затова го изоставя и затваря в тъмна кула. Когато се появява друг претендент за трона обаче кралят разкрива тайната и решава да изпита сина си като му позволи да властва – ако не се справи, той ще го върне в затвора, карайки го да вярва, че всичко е било само сън.
Текстът се самообяснява и няма нужда от анализ, но в същото време съдържа толкова теми и препратки, че дискусиите върху него могат да продължават с часове.
Въпросите, които поставя са от онези вечните,
на които не можеш да дадеш категоричен отговор. Имаш ли право да извършиш зло, за да предотвратиш друго зло? Може ли един човек да „победи“ звездите? Всичко ли е предначертано и имаме ли свободна воля? Може ли злото да е вродено?
Снимка: Стефан Н. Щерев
Страшната ирония е, че, за да се предпази кралят убива всичко човешко в Сихизмундо, който е „човек за зверовете, но звяр за останалите хора“. Така попада в капана на самореализиращото се пророчество. „От неизбежното не можеш да избягаш“, казва владетелят.
Той управлява не само страната, но и съдбата на Сихизмундо, който е непораснало дете, загубено в лабиринтите между съня и живота, копнеещ за свобода.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Идейната сценография ангажира въображението на зрителя и от няколко стълби създава затвор, палат, криле. Визуалната среда, костюмите, хореографията и пластиката са дело на Боян Арсов.
Гледала съм го в голяма част от продукциите, в които участва, но тук актьорът надскача дори собствените си сякаш неограничени възможности. Предизвиква се на всички нива. Текстът буквално преминава през тялото му.
Малко са постановките на българска сцена, които изпитват физическите граници на актьора. Такъв е например моноспектакълът „Септември“ по Гео Милев в театър „Алма Алтер“ на друг талант, носещ името Арсов – Георги Арсов (има нещо в тази фамилия!).
Боян е великолепен в сложния и многопластов образ на Сихизмундо –
всяка негова клетка играе. Трябва да отдадем заслуженото и на другите актьори на сцената, които му партнират – Константин Икономов, Румен Михайлов, Ралица Туджаро, Павел Емилов, Александър Андреев и Ирина Първанова - арфа.
Снимка: Театър „Зонг“
Налице са препратките към Шекспир, към „зонговете“ в театъра на Брехт, а ако питате мен и към формиращите култура – „Властелинът на пръстените“ и „Дюн“. Части от текста звучат още по-актуално имайки предвид политическото и социално положение в страната ни в момента. А мерената реч прави посланията още по-въздействащи.
След всичко главният герой заключва: „Та ние всъщност не живеем,/а вървим в живота като в сън“. Дали тогава искаме да се събудим? А ако сънят е по-хубав от реалността? Но все пак щом знаем че сънуваме не ни ли изяжда отвътре чувството да разберем каква е действителността?
Снимка: Стефан Н. Щерев
Толкова тягостно отекват думите: „Какво животът е?/Илюзия. Забрава./Измамна сянка. Тъжна слава./Напразно са богатства, почести,/ монетен звън, защото целият живот е сън“. Тягостно, но отрезвяващо.
Точно както са си поставили за цел, театър „Зонг“ ангажира публиката си с важни теми, смислени послания и висококачествено изкуство, което не те оставя безразличен.
