В разгара на лятото сред претрупаните с книги лавици в книжарниците се появи ново японско заглавие, което определено привлече вниманието ми със своя тираж от над 3 милиона екземпляра, превод на 35 езика и присъствие в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, където заема четвърто място. „Ако котките изчезнат от света“ - разглеждам внимателно бледовиолетовата корица на Теодора Югова, изучавайки всеки сантиметър от нея. В съзнанието ми веднага се появиха множество въпроси: Дали заглавието е метафорично, или не? Фантастична или по-скоро реалистична е литературната картина, обрисувана от автора? И до каква степен този роман, определян смело като „дълбоко философски“, ще успее да ме накара да се замисля?
Сюжетът на дебютния роман на японския писател, филмов продуцент, режисьор и сценарист Генки Кавамура е един от многото, превърнали се в клише в изкуството - млад мъж с тежка диагноза, на когото му остават само няколко часа живот, сключва сделка с Дявола. Тук обаче подходът е различен - на героя не му се предлага да стане негов водач на Земята, както Смъртта в „Да срещнеш Джо Блек“ с Брад Пит, Антъни Хопкинс и Клеър Форлани, нито да се отрече от Бога, както във „Фауст“ на Ф. В. Мурнау. Вместо това той получава възможност
да си спечели още няколко часа живот за всяко нещо, което избере да заличи от ежедневието на човечеството.
„Съвсем проста сделка. Светът е пълен с всякакви ненужни дреболии. Магданозът върху ориза в омлета, пакетчетата рекламни носни кърпички, които раздават пред гарите, дебелите инструкции за употреба на електроуреди, тиквените семки. Дори след кратък размисъл, в главата ти едно след друго изплуват куп ненужни неща. Ако решиш да сложиш ред, преспокойно можеш да се разделиш с милион-два излишъка“ - разсъждава главният герой, преди да приеме предложението на Дявола. Тази негова първосигнална мисъл разтърси всяко парченце емпатия, което нося в себе си. Да се разпореждаш с дългогодишния ред, създаден от нас, хората, и установен на Земята, звучи меко казано егоистично, нередно и несправедливо. Но не е ли именно това нашата действителност - ежедневие, в което някой някъде по света отнема щастието на друг в името на своето собствено, било то съзнателно или несъзнателно, с жестокост или с лицемерна усмивка?
Всяко следващо „ако“, с което се сблъсква главният герой, го кара все повече да осъзнава, че „голямата сила води след себе си голяма отговорност“ - емблематична фраза от „Спайдър-Мен“. Между леките, често шеговити диалози с Дявола и срещите с всички онези хора, оставили трайна следа в живота му, се прокрадват множество лирични отклонения – добре структурирани и изпълнени с екзистенциални въпроси, но лишени от достатъчно реторични похвати и символика, които биха „погъделичкали“ още по-силно моралния компас на читателя. Авторът „наводнява“ творбата с описания и не натрапва посланията си – той оставя читателя да си поеме дъх между всеки параграф и сам да стигне до своето заключение:
„Ако премахнем телефоните, киното или пък котките от Земята, какво ще се случи?“
Образът на Дявола в романа не е обичайният, който сме свикнали да виждаме – с рога, тъмна кожа и зловещ поглед. Той е копие на главния герой и носи разноцветни ризи – всичко онова, което самият младеж никога не е посмявал да облече. Проследявайки внимателно сюжетната линия, по мое мнение той се оказва по-скоро положителен, отколкото отрицателен образ в книгата. Бих го определила като онзи приятел, който не идва, за да остане и да се бори рамо до рамо с теб, а за да ти даде урок, да те промени и след това да си тръгне. Със своите провокации Дяволът подтиква осъдения на смърт мъж да се замисли върху отношенията си, върху мястото си в света и върху изборите, които е направил дотук. Тяхната среща поставя на фокус темите за любовта, самотата, компромисите, очакванията ни към другите и страха – не толкова от самата смърт, колкото от пътя към нея.
„Ако животът ми беше филм. Иска ми се да е от тези, на които хората остават за финалните надписи в киносалона. Колкото и скромен да е, ми се иска да дава глътка въздух на хората, да им вдъхва кураж. След финалните надписи животът продължава. Но в сърцето ми се таи надеждата той да продължи в паметта на поне един човек“, казва главният герой. Думи, в които мисля, че всеки може да се припознае и да се замисли малко по-дълбоко върху следата, която оставя след себе си всеки ден с постъпките си. Успяваме ли да разберем семейството си, домашния си любимец, който е постоянно до нас? Просто приемаме ли живота такъв, какъвто е, или избираме и градим собствената си действителност? Простили ли сме си за неизказаното и неизживяното или все още не? Даваме ли си сметка, че всеки път, когато поемаме в една посока, неизбежно трябва да се откажем от друга?
„Ако котките изчезнат от света“ обещава да ви подтикне да потърсите в душата и сърцето си отговорите на онези трудни за изричане на глас въпроси. Това последно писмо на един неизлечимо болен мъж е като отрезвяващ шамар за всички нас, които сме приели всяко малко парченце удобство, любов и удоволствие около себе си за даденост. Всяка разлистена страница ще ви напомни да оставяте по-често телефоните си вкъщи, да поглеждате по-рядко часовника, да консумирате изкуство, да се вглеждате по-често в себе си и да подарявате, дори без повод, внимание на всяко живо същество, което ви заобикаля.
А сега, преди да се запътите към книжарницата, в деня, в който отбелязваме Международния ден на котката, ви оставям да поразсъждавате върху тези няколко реда: „Предполагам, че също както и с времето, в света на котките не съществува понятието „самота“. Само „време насаме“ и „време с другия“. Може би самотата е чувство, присъщо само на хората... И като се замисля, именно то ни кара да изпитваме други чувства.“
