Японското кино бавно, но сигурно навлиза на чуждестранните пазари, регистрирайки впечатляващи резултати. Всички сме чували за проектите на студио Гибли като „Spirited Away” (бел.ред. носител на „Оскар” за анимация), както и за „Demon Slayer: Kimetsu no Yaiba – The Movie: Mugen Train”, спряган за един от най-успешните филми за 2020 г. Залитайки към фантастичните елементи, подобни продукции погрешно биха могли да заблудят тепърва опознаващите този вид изкуство зрители, че аниметата са само за деца. Това всъщност е един от най-разпространените митове за жанра в международен план. За щастие, това разбиране започва да избледнява с времето и наличието на увлекателни японски заглавия по българските големи екрани и фестивали вече е факт. „Анзу – призрачният котарак” с разпространител за България MCF 7Arts e сред филмите, които тепърва ще се борят за зрителското внимание у нас.
Снимка: Annecy Animation Festival
Номинациите от най-големия фестивал за анимация в света в Анси и Quinzaine des Cinéastes в Кан, както и наградата на публиката от Fantasia International Film Festival определено подхраниха интереса ми към филма, но онези ключови детайли от реалността, вплетени в сюжета, бяха това, което успя да го задържи до финалните надписи.
В „Анзу – призрачния котарак” се запознаваме с 11-годишната Карин, която пристига в провинциален храм заедно със своя баща, затънал в сериозни дългове. Двамата очакват помощ от дядото на момиченцето, с когото отдавна са прекратили всякаква връзка. Така още с началните кадри режисьорите Йоко Куно и Нобухиро Ямашита ни
сблъскват челно с първите тежки и нелицеприятни признаци на действителността,
които ще се превърнат в основа на филма – зависимостта и отчуждението. Зад картината на спокойствието, царящо в храма, започва да прозира една нова реалност, представляваща човешката драма и съпътстващата я ярост. Цялото това усещане придобива своя човешки облик - бащата на Карин. Това обаче не е филм, посветен на него и проблемите му, а един технологично изпипан проект, който ни показва света през призмата на едно дете и неговия нов приятел – призрачна котка. Докато Анзу – нестандартният домашен любимец от храма,
внася една саркастично-хумористична нотка в сюжетната линия,
Карин по-скоро е потънала в собствените си мисли относно разочарованието от възрастните и липсата на майка ѝ.
Снимка: Annecy Animation Festival
Тя е дете, което в началото носи в себе си единствено гняв и усещане за изоставеност. Пристига в непознат свят и подхожда с недоверие към всички около себе си. Срещата ѝ с Анзу обаче постепенно променя начина, по който гледа на хората и болката си. Двамата преживяват едно приключение, което я разтърсва и променя из основи. Метаморфозата ѝ определено не е внезапна, но пък е особено удовлетворяваща. Карин се превръща в човек, способен да приеме загубата и да продължи напред.
Да приемеш невинаги е гаранция, че болката ще спре, а с това сме наясно всички, които сме губили любим човек. В „Анзу – призрачният котарак” обаче Карин достига до важно прозрение –
когато е споделена, болката става една идея по-поносима.
А, това, скъпи читатели, е нещо, което много възрастни продължаваме да не разбираме като идея. Така малкото момиченце от един „нарисуван” аниме персонаж става пример за всички онези, които избират да се оставят на тъгата да ги погълне, да отблъскват и да се самоизолират.
Снимка: Annecy Animation Festival
Ако сте от хората, които все още не са се докосвали от магията на анимето, не пропускайте да го направите с „Анзу – призрачният котарак”. Филмът ще ви покаже, че дори и зад пороците, болката от загубата и демоните, които ни заобикалят, се крият красиви приятелства, надежда, светло и красиво бъдеще.
