Колко е цената на един човешки живот? Защо трябва да живеем или да умрем заради цвета на кожата си, произхода или религията си? Не можем ли всички да живеем заедно в разбирателство и такива дребни природни условности да не ни спъват по пътя? Отговорът е, че това се постига трудно - с времето сме успели да напреднем в тази житейска сфера, но сякаш все още не сме успели да стигнем до края ѝ. А дали ще успеем?
С тези и с още много други въпроси кино-литературният фестивал ,,Синелибри‘‘ даде старт на своето 11-то издание под мотото ,,Пяната на дните‘‘. Заглавието, която форумът избра да представи по време на своето откриване, бе филмовата адаптация на ,,Чужденецът‘‘ на Албер Камю. Това е първият роман на автора, смята се за една от най-знаковите книги в съвременната френска литература и засяга по един много задълбочен начин темата за екзистенциализма.
Снимка: Carole Bethuel
Друг е въпросът дали и едноименната му продукция успя да се справи успешно с тази задача. Спорът за това дали книгите, или филмите са по-добри, е вечен. Най-често отговорът е, че е строго индивидуално за всеки един човек. В случая - филмът оставя усещане, че зад историята има още пластове, които зрителят би могъл да открие.
Смисълът на историята от ,,Чужденецът‘‘ е да излъчва нихилизъм, да отразява тънката граница между разбирателството и чистата омраза между французи и араби, живеещи заедно в Алжир, който тогава е колония на Франция. Първите секунди от филма ни показват заглавието на арабски език, което прелива във френски превод, което според мен оставя у зрителя малко повече очаквания за това до колко темата за расизма ще бъде засегната.
Снимка: Carole Bethuel
Но както в книгата, така и във филма, този въпрос е съвсем бегло споменат и далеч не е фокусът на тази история. Целият сюжет се върти около французина Морсьо, който още в първите кадри научава, че майка му е починала – новина, която би жегнала и най-студеното сърце. В случая нашият главен герой не се трогва дори и за секунда. Дали това се дължи на факта, че е имал проблеми със семейството си, или просто двамата са отчуждени - така и не става ясно. На Морсьо не му пука, той не е депресиран, не е клинично доказан психопат, той просто е прекалено зает да си мисли, че светът е безсмислен, за да открие, какъвто ѝ да било смисъл в него.
От самото начало до края на филма зрителите стават свидетели на това докъде може да ни доведе съвременната апатия и философията, че нищо няма значение, защото ние сами избираме да не му придадем такова. Морсьо изобщо не е загубен, той има любов в живота си, хубава работа и няколко приятели със спорна репутация, но все пак избира да изгуби всичко поради един импулс, който го кара да убие арабин.
Снимка: Carole Bethuel
Естественият ход на нещата е, когато той чуе, че го осъждат, да се опита донякъде да защити постъпката си, но не го прави и бива осъден на смърт. Това обаче не го трогва ни най-малко, защото за него останалите хора не разбират колко крехко и непостоянно е всичко – дотолкова, че да не те е грижа за нищо, защото евентуално всичко изчезва.
Тези и още много подобни философски разсъждания могат да бъдат изказани по повод филма ,,Чужденецът‘‘, но няма смисъл, защото това е една дълбока бездна от предположения. Екзистенциализмът е трудна за илюстриране тема, но тя беше главният фокус на въпросната прожекция. Филмът поставя фокус върху екзистенциализма, но оставя място за още интерпретации и гледни точки.
Снимка: Carole Bethuel
Като зрител и почитател на добре разказаните истории, би било интересно, ако филмът на Озон разшири перспективата и към онези, които се чувстват чужденци в собствената си държава — тема, която днес звучи по-актуално от всякога.
