Какво точно представлява свободата? За всекиго тя вероятно има различно проявление. Докато за едни е тясно свързана с творчеството, то за други тя по-скоро отразява начин на мислене и живот, които не се побират в рамките на общественото мнение.
Като представител на вторите лесно бихме могли да посочим идалгото Дон Кихот. Той е рицар и мечтател, чието въображение (или лудост според някои) го отвежда отвъд границите на действителността - там, където мелниците са великани, а крайпътните ханове - като замъци. Всички сме чували десетки, ако не и хиляди пъти, историята за приключенията му, написана от Мигел де Сервантес още в началото на XVII век. Попадали ли сте обаче на нейната съвременна версия? Един нов и различен поглед над вечната класика ни подарява режисьорът Веселка Кунчева в Младежки театър „Николай Бинев“.
Снимка: Аlexander Богдан Thompson
Нейният „Дон Кихот“ трудно би могъл да бъде определен като пиеса, която е точна адаптация на романа и това я прави толкова специална. Това да погледнеш под друг ъгъл представление, което вече мнозина са поставили на българската и световната сцена, определено е смела стъпка. Място за грешки няма, защото публиката отдавна е в залата и завесите ще се вдигнат всеки момент, разкривайки ни
един по-различен от традиционния образ, който сме свикнали да срещаме
из страниците на романа.
Признавам, че и аз съм от скептиците, които понякога поглеждат с леко недоверие към проекти, които отново „вдъхват живот“ на вече утвърдили се произведения на изкуството. Времето обаче е показало, че когато режисьорът е толкова талантлив и обигран като Веселка Кунчева, представлението гарантирано ще има успех.
Положителните качества на пиесата определено за безспорни,
но може би най-важното от тях е способността да предизвика въпроси относно собствената ни идентичност.
Снимка: Аlexander Богдан Thompson
„Аз ли съм Дон Кихот?“, пита се още в самото начало Александър Хаджиангелов, който виждаме в ролята на идалгото. „Ти ли си Дон Кихот?“, обръща се секунди по-късно той към нас - публиката. Въпросът му сякаш прониква дълбоко в душите ни, опитвайки се да освети дори и най-тъмните им дебри - онези, които не разкриваме пред никого друг, освен пред самите себе си.
Оставих се сюжетът да ме води и бързо осъзнах, че той няма да се върти около кризата на идентичността на Дон Кихот, а по-скоро ще се заложи на конкретни символи, свързани с образа му, и днешната действителност.
Достатъчно ли сме смели да извоюваме свободата си сами,
или се нуждаем от един съвременен рицар, който да го направи? - Това е въпрос, който много хора удобно отказват да си зададат, вероятно страхувайки се от отговора.
Все пак трябва да признаем, че е доста по-лесно да бъдеш част от масата - да си приет от обществото. „Синдромът на стадото“ се е пропил толкова дълбоко у хората днес, че те сякаш вече дори не могат да си представят какво би било да бъдат свободомислещи. Така
ценностите остават само на хартия, за тях се разказва в приказките и романите,
в театралните пиеси и филмите.
Снимка: Аlexander Богдан Thompson
„Дон Кихот“ говори за този фарс на съвремието ни съвсем открито. Замаскиран умело с помпозни костюми, псевдоблаготворителни дейности и празни обещания, той се разстила над нас като черен облак, който носи невиждан до момента потоп.
А дали вече не сме паднали в негова жертва, давейки се в локвата от собственото си примирение?
Нещастието ни следва по петите, неудовлетворението ни мачка с бясна сила, безпътицата ни убива бавно - едва част от слоевете на картината, наречена живот, която се разглежда в представлението на Веселка Кунчева.
Щастието спохожда героите само когато са на маса, а свободата и човешките добродетели са мираж. Може би именно това е и причината те да бъдат трудно разпознати от пръв поглед дори и да са облечени в „доспехи“ от кухненска посуда. Дон Кихот пристига в кръчма, „яхнал своя кон“ Росинант, и в компанията на своя верен приятел Санчо Панса (Светослав Добрев), за да спаси от летаргията им посетителите и служителите на заведението.
Снимка: Аlexander Богдан Thompson
Той е всичко, което са искали, човекът, който толкова дълго са чакали. Когато обаче най-накрая пристига, за да изпълни житейския си дълг, се сблъска с присмех и отритване, защото е различен. Идалгото се превръща в поредният хамстер, който се върти на колелото в клетката си, за да забавлява масите.
И точно така, драги читатели, се нанася смъртоносен удар на човешкото въображение.
Имагинерният приказен свят се срива за секунди, а можем ли да го възстановим отново зависи от това дали до себе си имаме хора, които продължават да вярват в нас и идеалите за свободата. За щастие, Дон Кихот разполага с такъв човек в лицето на Санчо. Благодарение на неговия плам пиесата не завършва трагично, макар и чувствата на идалгото да са сериозно наранени.
Необятната световна шир, пресъздадена по забележителен начин от сценографа Мариета Голомехова, е пред двамата мечтатели. А от нас зависи дали ще потеглим на приключение в търсене на личната си свобода с тях, или ще продължим да бъдем част от „стадото“.
