Живот. Лабиринт. Време. Звучи като математическо уравнение с твърде много неизвестни, а всъщност е така простичка метафора за човешкото съществуване. Животът ни стартира с нашето раждане, в хода си преминава през лабиринт от случвания, мечти, неволи и щастие, докато един ден „на вратата не почука” единствено оставащото ни време. На някого може и да му отнеме цял жизнен цикъл, за да осъзнае тази истина за света, но на режисьора Йерней Лоренци, писателя Георги Господинов и тяхната „Физика на тъгата” им коства само 4 часа да разнищят въпроса за съществуването ни.
Снимка: Стефан Здравески
Във втората премиерна вечер на представлението им Народният театър гъмжеше от публика, но най-голямата театрална сцена у нас ми се стори някак пуста. Не съм свикнала да я виждам без пищните декори. Не ми отне много дълго обаче да осъзная причината за това решение…или по-точно кои бяха 14-те причини защо - Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Даpина Paдeвa, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова, Христо Петков. Облечени съвсем неофициално - без прически, силен грим и каквато и да било помпозност, те бързо
изпълниха пространството не само с присъствието си, но и със смисъл.
Снимка: Стефан Здравески
Всички онези от вас, които очакват да видят точна адаптация на романа на Георги Господинов, вероятно ще останат изненадани да научат, че няма да гледат нищо подобно. Сценичната версия използва книгата само като стъпало, което да ѝ даде тласък да развие по-нататъшния си потенциал. Гаустин е съвсем бегло споменат. За сметка на това пък образа на Минотавъра (забележителен Димитър Николов) продължава да напомня за проклятието на това да бъдеш различен. Още след първата сцена литературната нотка започна лека-полека да прелива в едно лично и докосващо преживяване.
14 артисти – 14 съдби и един прецедент за българската театрална сцена.
Малко са онези, които дръзват да разголят най-съкровените кътчета на душата си пред напълно непознати хора.
Снимка: Стефан Здравески
„Много е важно да разказваме нашата история, защото когато мълчим – забравяме…Разказваме, за да запомним. Разказваме, за да усетим, че не сме сами…Разказваме, за да опитомим страховете си”, споделя в свое интервю самият автор – носител на „Международен Букър” и спряган за претендент за Нобелова награда за литература. Така и направиха актьорите – понякога със сълзи на очи, друг път с широка усмивка на лице, пеейки, танцувайки, връщайки се с умиление или болка назад към спомените си за отминалите времена. Докато стояха на сцената и се откриваха пред нас, на няколко пъти усетих, че
сякаш отправяха предизвикателство към всеки един в залата –
да си спомни и почувства. Не знам за останалите, но мен определено успяха да ме провокират.
Снимка: Стефан Здравески
В романа се твърди, че „тъгата не е хелий, криптон, аргон, ксенон, радон… Тя има мирис и цвят”. Припомних си ги мигновено - черно и аромат на току-що сварено жито, купчина познати и непознати, ридаещи в дома ми. Така изглеждаше моята първа среща със смъртта, когато бях едва на 10. Като следвам същата логика, смея да твърдя, че
детството – другият „стълб” на представлението, пък има вкус.
За едни то е като току-що откъснат домат от градината, за втори топъл качамак със сирене, за трети – филия с лютеница, с която да се подкрепим набързо преди да се върнем отново да играем. За мен детството в малкото ми село край Бургас носеше аромата на прясно сварен билков чай, препечени филийки и домашния катък на баба.
Снимка: Стефан Здравески
Театралната адаптация на „Физика на тъгата” отключи спомените ми, застинали някъде назад във времето. Неведнъж събуди у мен и онова чувство, за което в произведението се твърди, че постепенно затихва с напредването на възрастта – емпатията. Явно мислено все още се намирам някъде в детско-юношеските си години. Какво пък толкова? Та нали „Само в детството безсмъртието е възможно”. Страх, тъга, отчаяние,
различните проявления на болката на артистите минаваха през мен като приливна вълна,
вероятно защото аз самата споделях част от техните преживявания.
Снимка: Стефан Здравески
Тук идва и моментът да издам една тайна на всички онези от вас, които все още не са чели романа и не са успели да се доредят за билети за премиерните представления. „Аз сме” е ключът към книгата, който отваря много врати”, споделя режисьора Йерней Лоренци. Казано по друг начин – човешката тъга може да бъде разгледана като величина, която ни свързва с миналото и загубеното, а много често и с напълно непознатия отсреща.
1,2,3,4,5… – годините, месеците, дните, часовете, минутите и секундите „летят”, все пак „никой още не е измислил противогаз или бомбоубежище срещу времето”. То изтича като пясък между пръстите ни, а единственото, което ни остава да направим, е да стоим безмълвно, просто да го наблюдаваме, преживяваме всичко, което ни е подготвило, и складираме в импровизирана кутия някъде в съзнанието или сърцето си. А вие замисляли ли сте се някога какво бихте скрили в своята?
Следващата дата, на която можете да гледате „Физика на тъгата” в Народния театър е 29 октомври.
