Всяко сбогуване е трудно. Това обаче не означава, че трябва непременно да бъде приемано като нещо негативно. Признайте си, че когато говорим за филмовата индустрия, невeднъж ви се е случвало да си помислите колко по-хубаво би било, ако една история завърши още след първия или втория филм. Причината е, че все по-често наблюдаваме една (почти) неразбиваема тенденция – сюжетите да се „разводняват” или припокриват с тези от предходните части от определена поредица. Франчайзът „Мисията невъзможна” не е изключение.
В осмата и финална част Итън Хънт (Том Круз) отново е изправен пред непосилната задача да спаси не само любимите си хора, но и тези, които никога не е срещал.
Мигновено ме връхлита поредното дежавю –
човечеството е в беда, а главният герой е единственият, способен да го предпази от опасността. Тази история ни е до болка позната от предходните 7 филма. Някои биха нарекли това явление „липса на оригиналност”, но може би е по-скоро инстинкт за самосъхранение на студиото. Има ли смисъл изобщо да променяме нещо, което през годините се е доказало като работещ модел? Предполагам, че както при много други въпроси, така и тук – отговорът зависи от гледната точка. Докато за едни дори и минималните промени по класики като „Мисията невъзможна” са недопустими, то за други
творческият замисъл не бива да бъде ограничаван в рамки,
било то и базирани на статистики за финансови печалби.
Снимка: Forum Film
Е, очевидно и този път облагодетелствани ще бъдат първите, но пък това далеч не означава, че последният филм от поредицата изобщо не заслужава вашето внимание.
Едно от достойнствата на продукцията е неговата актуалност. „Злодеят” в случая е не кой да е добре познатата ни Същност – изкуствен интелект, който безпроблемно манипулира общественото мнение и свободно пълзи из най-секретните държавни учреждения – тези, отговорни за ядрения арсенал. AI – инструментът, който погрешно и лениво
хората започнаха да използват по-често, отколкото собствения си мозък,
е някак предвидим антагонист в повечето съвременни филми. Колкото и отблъскващо да е това понякога, употребата му все пак дава и „храна за размисъл”. Дали появата му във филмите е умишлена, за да се загатне
потенциалната вреда от технологичното затъмнение, в чиито ръце падаме
доброволно, или пък е поредният сценаристки „напън” за отразяване на тенденциите? А може би по малко и от двете?
Снимка: Custom Image by Cooper Hood
Забележително е как, макар и да не претендира със своята истинност и да залага по-скоро на художествената измислица, „Мисията невъзможна: Възмездие” успява да предвиди възхода на AI, а същевременно с това и да
изненада зрителите с приликата с действителни лица и събития, която илюстрира.
Вероятно няма човек, който да не си спомня заплахите, свързани с „червеното копче” (бел.ред. чрез натискането на такова се активират ядрени оръжия), след стартирането на конфликта между Русия и Украйна. Тогава страхът от Трета световна война сякаш се настани като буца в гърлото на всеки, който може да се окаже косвена жертва в една борба за надмощие между едни от най-силните в света. Именно към подобни смутни времена и „мириса” на предстоящата смърт ни връща и последният филм от поредицата. В кулминационните му моменти обаче проблясва и един лъч светлина, който пропуква тъмнината и страха. Той дава надежда, че мир и спасение все пак има. Като такъв лъч определям Анджела Басет, която играе американския президент в лентата (потенциално „намигване” към доскорошния вицепрезидент Камала Харис). Тя се оказва
гласът на разума, който доказва, че не е задължително властта да изключва човечността.
Снимка: Paramount Pictures
Разбира се, тя не би могла да се справи със заплахата срещу човечеството без смелостта, а може би отчасти и безрасъдството на Том Круз. Все пак никой друг не би се съгласил да се гмурне на стотици метри в леденото Берингово море до потънала руска подводница, а също и свободно да се разходи по крилата на самолет. Класата и талантът на актьора са неоспорими и доказали се във времето.
Със своите каскадьорски умения Том Круз успя да сложи достоен край на една ера в киното. Отвъд опасните скокове/полети и актуалността на разглежданата тематика обаче на продукцията определено ѝ липсваше онази „магия”, необходима да задържи вниманието на зрителя за цели 180 минути.
