Милиарди момичета и момчета бродят по целия свят със своите собствени въпросителни за всичко онова, което са можели да направят и биха искали да им се случи. Някои от тях си спомнят за миналото с усмивка и носталгия, а други – със сълзи, събуждайки се всеки ден с надеждата, че болката някога ще избледнее от съзнанието им. Те вярват, че ще дойде моментът, в който ще свикнат с всичко, „дори и със себе си“. Ще живеят отново „нормално“ сред шума на големия град, подминавайки с високо вдигната глава „хиляди коли, пълни с мисли, летящи по извивките на мозъка“, както пише Рене Карабаш в своя роман „Остайница“.
Снимка: Гергана Дамянова
Такава е съдбата и на героинята на Денис Кели в моноспектакъла „Момичета и момчета“, който оживя за първи път на българска сцена преди броени дни. В нея, както и в още девет-десет различни персонажа - част от житейския ѝ път, се превъплъщава с изключителна безкомпромисност актрисата Искра Донова. Под умелата режисьорска палка на Петър Кауков, пулсиращата със всеки звук композиция на Милен Кукошаров, сценографията, костюмите и мултимедията на Розина Макавеева тя ни потапя в една изпепеляваща любовна история. Началото ѝ е красиво, разведряващо и смешно, със своите нелепи турбуленции и терзания, но постепенно става все по-мрачна, по-болезнена и по-брутална – дотолкова, че преди последната реплика, изречена от госпожа Донова,
малцина от присъстващите в салона на Младежкия театър успяха да сдържат емоциите си, а думите бяха напълно излишни.
Рядко ми се случва да вляза в театралната или кинозалата и да изляза от нея разтърсена, обезкуражена и меко казано - замислена. Този моноспектакъл определено успя да ме изкара извън кожата ми. Тази първа среща с творчеството на Денис Кели ми напомни за срещите ми с Ингмар Бергман, Бертолт Брехт и Томас Винтерберг – едно пътешествие през сенките, напоено с много черен хумор и неудобни откровения. То те предизвиква да се вгледаш в някои от актуалните, за съжаление, наболели теми на човечеството – насилието, токсичните отношения, властта и моделите, по които обществото възпитава мъжкото поведение. Творчеството на тези автори ни показва нагледно, че „по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта за лъжците и страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината, да скочат в реката, да избягат или да убият“ („Остайница“, Рене Карабаш).
Искра Донова преминава с неописуема емоционална гъвкавост през всеки ред от „Момичета и момчета“.
Снимка: Гергана Дамянова
От често безсърдечната, отдадена на удоволствията, свободолюбива млада мечтателка, през влюбената до уши в съпруга си, готова на всичко за него жена, до майката, на която е отнета възможността да види децата си пораснали – тя се понася през тази еволюция, като бавно и постепенно разтваря с чудесна прецизност всяка клетка на своя талант. Нечовешко е да съпреживееш такава болка – да знаеш, че никога повече няма да прегърнеш детето си...да разбереш, че си живял в илюзия и всъщност най-големият ти враг е бил в собственото ти легло. Мислех си всичко това, превъртайки едновременно моята житейска лента и тази на моите близки, докато виждах как постепенно се събира на сцената, парче по парче, героинята на госпожа Донова. Актрисата ни обрисува с ръце всеки естествен женски порив за любов, за сбъднатост, за непринуденост, за сила. Всяка частичка от бушуващата в нея нужда да се осмели да изрече това, което мисли, и да има свободата да избира кога да сложи маската на иронията, а не да се налага да я поставя и маха в различните моменти от деня.
Преводът на „Момичета и момчета“, зад който стои Петър Кауков, е буквален и често неудобен, дори суров.
Петнадесет години след „Любов и пари“ той отново, заедно със своя екип, поставя на фокус дръзкото чувство за хумор, с което авторът подхожда към драматизма на реалността, или гъстия сладко-кисел сироп от направените ни избори, за които плащаме до края на живота си. Те правят обстойна аутопсия на един емоционален, наситен със страст и болка разказ, приличащ на милиони истински по света. В него чистият детски смях и желанието за споделеност са „удавени“ от изпуснатия контрол на егото. Тя прорязва въздуха с нож и превръща всяка дума на сцената в молитва за осъзнатост, смирение, изкупление и милост.
Снимка: Гергана Дамянова
„Миналото винаги е красиво, а и бъдещето също, всъщност – само настоящето боли, носим го със себе си като абсцес от страдание,
който ни съпътства между две безкрайности на мирното щастие“, пише Мишел Уелбек в романа си „Подчинение“. Но как да се измъкнем от собствените си мисли и има ли всъщност рецепта за „овладяването“ на всички онези „болезнени противоречия на живота“, които Денис Кели поставя на фокус? На тези и още много други въпроси ще дискутираме с талантливата Искра Донова, а вие ще можете да прочетете нейните отговори в сайта на Art Portal News след броени дни – малко преди „Момичета и момчета“ да се завърне с есенния студен вятър през октомври на сцената на Младежкия театър. Билети може да откриете ТУК.
