Някога случвало ли ви се е да попаднете на театрално представление, което не просто гледате, а буквално усещате върху кожата си? Онази рядка магия, когато думите, движенията и музиката се сливат в едно и те поглъщат напълно? Точно такова беше преживяването ми с премиерата на постановката „Музиката на лицето“ в Народния театър.
Седях на първи ред, толкова близо до сцената, че усещах дъха на актьорите, виждах всяко потрепване на пръстите им, всеки поглед, всяка неизказана дума. В един момент имах чувството, че ако протегна ръка, ще мога да докосна самата тъкан на спектакъла – толкова осезаема беше енергията на сцената.
„Музиката на лицето“ – спектакълът, който разми границите между сън и реалност.
Още от първите минути се усети, че това няма да бъде обикновена театрална вечер. Постановката, режисирана от Стилиян Петров, е смесица от поезия, музика и театрален абсурд, които заедно изграждат една различна, неочаквана версия на текстовете на Иван Тургенев. Тук той не е просто класическият автор, когото познаваме от учебниците, а фигура, която сякаш стои на границата между реалността и въображението.
Драматургичната версия на Майя Праматарова и Стилиян Петров превръща фрагментите от текстове на Тургенев в едно цялостно театрално преживяване. Чрез тази умелата адаптация спектакълът звучи като музикална композиция – с повтарящи се мотиви, паузи и интонации, които ни пренасят в един свят на думи, които звучат едновременно далечни и изненадващо съвременни.
В спектакъла участват София Бобчева, Василена Винченцо-Коломоец и Валерия Василенко.
Тяхното присъствие на сцената беше наистина завладяващо. София Бобчева, от своя страна, внесе онази специфична смесица от комедия и драматизъм, която прави играта ѝ толкова въздействаща. Дори най-малките ѝ жестове бяха заредени със смисъл, а „спонтанност, откритост, наслада и готовност за изненадващи и рискови сценични ходове“ се превърнаха в ключова част от цялостното преживяване. Василена Винченцо беше същинска магия на сцената със своето изключително присъствие, което не само изиграваше ролята, но и излъчваше трансформация и дълбочина във всяко движение и поглед.
Всяка от тях внесе различен нюанс в разказа, но безспорно най-запомнящият се момент за мен беше изпълнението на Валерия Василенко. С гласа си, с движенията си, с музиката, която излизаше от самото ѝ присъствие, тя не просто играеше – тя пренесе цялата публика в друг свят. В онези моменти дори дишането в залата сякаш се забавяше.
Сценографията на Никола Тороманов беше едновременно минималистична и внушителна. Всеки детайл изглеждаше прост, но имаше дълбоко значение – като театрална картина, която оживява пред очите ти. В един момент осветлението създаваше усещане за старинна театрална сцена, а в следващия – сякаш гледаме съвременна арт-инсталация.
Още в началото актьорите се появиха на сцената в прилепнали костюми с телесен цвят – ефект, който създаваше илюзията, че телата им са голи, че са лишени от всякакви социални обвивки. Това придаде усещане за уязвимост, за чисто човешка същност, която съществува извън рамките на времето.
Бухналата рокля, която стоеше поставена в средата на сцената, като ням свидетел на всичко случващо се, ми направи впечатление още с влизането в залата. В един момент тя се превърна в централна точка на спектакъла – Василена Винченцо бавно, почти ритуално, я облече, сякаш влизаше в нова кожа, в нова идентичност. Трансформацията беше хипнотизираща – от безплътен силует, актрисата се превърна в централна фигура, която властваше над сцената.
Това беше един от онези моменти, в които театърът говори без думи. Дали роклята символизираше старата епоха, захвърлена и забравена? Или беше образ на женствеността, която трябва да бъде „облечена“, за да бъде призната?
Но онова, което правеше спектакъла толкова въздействащ беше музиката. Композиторът Петър Керкелов бе изградил звуков свят, който не просто съпътства действието, а го направлява. В някои моменти музиката звучеше като ехо от миналото, а в други – като пулсът на самата сцена.
Финалът на спектакъла беше като последна нота, която продължава да звучи дълго, дори след като светлините угаснат.
Публиката остана в мълчание за няколко секунди, сякаш никой не искаше магията да свърши. И тогава – избухнаха бурните аплодисменти, които продължиха близо пет минути.
„За Тургенев музиката е „утеха на човека, въплътена в красиви звуци“,
казват от екипа и точно тази идея пронизва целия спектакъл – театърът тук не просто разказва, а звучи.
„Музиката на лицето“ е от онези редки театрални представления, които не се опитват да ти дадат точни отговори, а те оставят с въпроси – за живота, за думите, за самия теб и всичко, което те заобикаля.
