Когато се роди мъдрец, творец или изобретател, изпреварил времето си, някак неизбежно неразбирането му от околните или го осъжда на смърт, или го обявява за луд.
По тази причина се озоваваме в килията заедно със Сократ (Ивайло Христов) в последната му нощ. Пропява петел, вратата се затръшва и заключва, а Сократ сънува. Изпитва крайно примирение пред смъртта и не се страхува. „Който се страхува не е човек“, смело заявява той пред своя пазач.
Сократ е осъден от атиняните на смърт и това, което го дели от чашата с отрова, е точно едно пропяване на петел.
„Много отрова се налага на пие този дето говори много“, казва Сократ.
Защото „не само да говорят се страхуват, но и да слушат“.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Последните си часове мислителят споделя с единствения човек наоколо – неговия пазач (Атанас Атанасов). Двамата се впускат в словесни битки и разсъждения за свободата, демокрацията, обществото, в което живеят и самия живот.
„Обществото справедливо ли е?“, пита Сократ. „На това се крепи демокрацията“, му отвръща пазачът. Но впоследствие става ясно, че философът е обвинен несправедливо. „А по-добре ли е да ме обвинят справедливо?“, задава риторичен въпрос на съпругата си той, с което предизвиква смях. А тя (Ирини Жамбонас) буквално връхлита с план да го спаси, от което обаче няма нужда – той е свободен. Кой всъщност е зад решетките – пазачът или Сократ? Какво всъщност те прави Сократ – името или достойнството зад делата ти?
Снимка: Стефан Н. Щерев
Пиесата „Последната нощ на Сократ“ засяга сериозни теми, но едновременно с това вплита толкова много хумор. Все пак, както казва Сократ тук: „Най-лесният начин да кажеш нещо на един народ е да го кажеш смешно“.
Единствените маркери за време са петлите, защото действието е заседнало между древна Атина, съвременна България и бъдещия свят. Костюмите, дело на Ясмин Манделли, по нищо не подсказват за античност, а едно звукозаписно устройство прави точната датировка още по-трудна. Такава обаче не е необходима –
текстът на Стефан Цанев е непреходен
и характеризира както 1986 г., когато за първи път е поставен на същата тази сцена, така и настоящето. В първата версия на спектакъла, режисиран от Николай Поляков, участват Васил Михайлов, Наум Шопов и Доротея Тончева.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Режисьор на новото представление е Съни Сънински, а брилянтната игра на тримата актьори предизвиква възхищение – не можем и да очакваме друго от тези колоси в професията.
Музиката на Милен Кукошаров играе важна роля и подсилва въздействието на сцените, а сценографията е едновременно непринудена, но и идейно вплитаща двойствената природа на темите и героите. По нея е работил Никола Тороманов.
В историята има контекст, а в репликите – много подтекст.
„Всяка дума се преражда в идеите на времето си“, казва Сократ – може би затова неговите думи, пречупени през призмата на Стефан Цанев, звучат толкова актуално и днес. Сократ не пише на хартия – „написаните думи горят“, а на сърцата на слушателите си – „от неписаната идея човек взима най-ценното“. Границата между неговата мъдрост и изкривяването ѝ до фанатизъм от слушателите му обаче е много тънка. Истината е крехка, както свободата и демокрацията, а постигането на съвършенство изглежда насмешливо далечен мираж.
Снимка: Стефан Н. Щерев
Философът ни предупреждава, че „първият признак, по който да разбереш, че една държава пропада, е когато спреш да можеш да различаваш добрите от лошите хора“. Изразява надежда, че „щом възпитанието може да промени човек, значи и държавата може да се промени“. Казва, че „най-тъжното е, че ние сами си отглеждаме палачите“.
Пазачът (и палач) пък заявява, че „навикът освобождава от мисленето“, затова сякаш
цялата пиеса е напомняне да мислим критично,
защото се оказва, че „боговете май не са демократи“.
След всички изговорени думи на сцената се появява отново Ирини Жамбонас в ролята на Ксантипа, която чупи четвъртата стена и с болезнена искреност обявява мъжете за празнословци, за „идиоти-лъвове“. „На този свят всички мъже са велики“, казва тя иронично. „И решават велики проблеми – на държавата, на планетата, на вселената“. (Тук неизбежно се сещам за Яворов и неговите „свръхземни въпроси, които никой век не разреши“).
Снимка: Стефан Н. Щерев
„Последната нощ на Сократ“ е пиеса, поставяна в множество страни, която е предизвиквала масови митинги като например в Полша. В свят на репресии и несправедливости, в който „насила те правят безсмъртен, като те убиват“, думите са тези, които остават и преминават теста на времето - дори когато и пазачът, и Сократ имат свободата си… да изпият чашата с отрова.
