Подготвяйки се за това ревю, попаднах на много интересна интерпретация относно важните моменти в човешкия живот. Сещате се…онези, за които се твърди, че преминават като лента пред очите ни преди да напуснем този свят. Усмивка, прегръдка, трепетите на първата любов, раждането на дете – всички те имат специално значение и това, уверявам ви, не е само гарантирането на доброто ни настроение. Какво е то тогава? – Да дават смисъл на съществуването ни, да ни изкарват от „черните емоционални дупки”, в които понякога попадаме, да ни научат, че животът има красива страна и си струва да бъде изживян, напук на трудностите.
Снимка: Netlix
Докато размишлявам над това, в ума ми все пак се появяват и натрапчивите мисли за скръбта и неправдата. Сянката им често тегне над иначе безоблачното човешко ежедневие, а когато „бурята” най-накрая се разрази и помете всички положителни емоции по пътя си, няма как да не се запитаме – Това на мен ли се случва?
Защо животът ме наказва? Имам ли вина и можех ли някак да предотвратя всичко това?
Ето тогава започва ожесточената вътрешна борба за оцеляване. На житейски кръстопът попада и главният герой в номинирания за четири награди „Оскар” филм „Train Dreams” – Робърт Грание (Джоел Едгартън). Работата му е да помага за изграждането на влаковите линии, разширяващи вече наличната железопътна система на Запад в Щатите. Макар да гради пътища за другите, той изглежда сякаш няма свой собствен. Незнайни са родителите, мястото и датата му на раждане. Тежкият труд и сивотата на ежедневието са изписани на лицето му. В очите му се чете, че е човек, който не може да си позволи да мечтае и бъде щастлив, който не вижда красотата на гората, небето, общуването и докосването до другия (бел.ред. последното, признавам, не е съвсем по негова вина, имайки предвид темперамента на част от колегите му). Един ден обаче всичко се променя. Тогава се появява тя – Гладис (Фелисити Джоунс), жена, която е неговата пълна противоположност.
Снимка: Adolpho Veloso/Courtesy of Sundance Institute
Винаги съм вярвала, че това да намериш правилния човек за себе си, който да те обича и подкрепя, с когото да мечтаете заедно – е най-скъпоценният подарък, който може съдбата да ти направи. Нещо привидно толкова простичко окрилява и засилва чувството за принадлежност, подтиква те да бързаш да се прибереш след дългия работен ден и да бъдеш истински щастлив в кътчето, което наричаш дом. Къщите често са определяни като крепости – уютни, безопасни, изпълнени с красиви усещания и спомени. Може би това е и причината шокът, когато нещо или някой разруши този душевен и умствен мир, да бъде толкова силен. Тук е моментът да спомена, че
скръбта винаги върви ръка за ръка с отрицанието –
онова чувство на непримиримост, което ни преследва с дни, месеци или дори години, както е в случая на Робърт.
Снимка: Netlix
Странно нещо е животът – дава, но същевременно с това и отнема толкова много, което неизбежно ни води до момента, който споменах преди няколко абзаца. Съвестта ни се активира и започва да търси като хрътка причинно-следствените връзки между действията (или бездействието ни от миналото) и трагедиите, които ни достигат днес. Истината обаче е, че такава понякога липсва - личните ни неуспехи и тъга са
най-обикновено напомняне, че животът може има две различни „лица”.
За съжаление, днешното ни щастие невинаги е гарант за това, че ще бъдат спокойни и радостни и през утрешния ден. Звучи плашещо и нечестно, съгласна съм. Вероятно това е начинът на съдбата да ни покаже, че трябва да се наслаждаваме и да бъдем благодарни за всичко, което имаме. Понякога това може и да не са любов или пък доходосна работа, а нещо, което всекидневно подминаваме. Кога за последно се спряхте и се заслушахте в шумоленето на листата на дърветата? А кога съзерцавахте невероятната красота на небето по залез или се заслушахте в шума на реката?
В „Train Dreams” животът е едновременно суров и красив – такъв какъвто го познаваме и самите ние в действителността. Отделете си време да гледате филма и следете внимателно сцените, защото всяка една от тях има своето значение за усещането, което ще остане у вас след финалните надписи. От обувките, забити на дърво (огромно браво за кинематографиста Адолфо Велосо), през блестящото превъплъщение на Джоел Едгартън, та чак до песента до личната и докосваща песен на Ник Кейв – продукцията може да обезкуражи и най-сериозния критик.
