„Сребърна мечка” за сценарий на „Берлинале”, гръмки заглавия и гордост - българската копродукция „Нина Роза” беше в центъра на фестивала в германската столица, а наскоро завладя и големите екрани у нас в рамките на „София филм фест”. Отправих се към прожекцията в Дома на киното с големи очаквания, но и лека доза скептицизъм. Темата за българите, завръщащи се от чужбина в родната си страна, ми се струваше някак изчерпана, имайки предвид десетките филми, които вече са я разглеждали. Има ли наистина послания, които са останали непредадени? – чудех се, докато вървях към прожекцията. Огромната тълпа от хора, събрала се пред залата, още в началото ми подсказа, че най-вероятно няма да остана разочарована. „Нина Роза” достойно се нарежда сред победителите на Берлинския филмов фестивал, но и сред продукциите, ориентирани към въпроса за родовата памет.
Проектът, който се осъществява между България, Италия, Канада и Белгия под режисурата на Женвиев Дулуд дьо Сел, е интригуващ разказ за болката, любовта, самотата и чувството за принадлежност. Среща ни с Михаил (Галин Стоев), който преди три десетилетия се мести от София в Канада заедно с малката си дъщеря Роза (Мишел Цончев) след смъртта на съпругата си. Днес той е уважаван специалист в арт средите, но появата в онлайн пространството на една малка талантлива художничка от България на име Нина (Екатерина/София Станина)
може да го върне към корените, от които толкова силно се е стремял да избяга.
Човешкото съзнание понякога има склонността да свързва трагедиите в живота ни с определени места. Така пространствата, които до вчера са символизирали топлина и любов, в даден момент могат да причинят жестока болка. Напълно нормален защитен механизъм в подобна ситуация е да опиташ да избягаш от тъгата…или поне така мислят възрастните. В пристъп на отчаяние или безпътица, продиктувани дали от загуба, или от икономическата обстановка в страната, много хора напускат България, за да търсят едно ново по-светло начало на своя път. Това, което рядко осъзнават обаче е, че решението им може да доведе до една тежка липса на принадлежност у децата им.
Снимка: „Берлинале”
Примерите са десетки, а сред тях са Михаил и Роза. От една страна е той, който напълно отказва да се върне, дори и към щастливите си спомени, а от другата е тя –млада жена, която не изключва възможността някой ден синът ѝ да има с кого да разговаря на български. И точно тук филмът прави рязък завой от останалите проекти на подобна тематика. Докато в тях възрастните са коренът, който поддържа по-младите свързани по един или друг начин с родината, в случая с „Нина Роза” е точно обратното. Нямаше как да не се запитам на какво точно се дължи това. Бързо осъзнах, че отговорът е - на
самотата, на онова задушаващо усещане, което понякога изпитваме дори когато сме сред хора.
Да бъде част от едно по-голямо цяло е висша цел на може би всеки един човек, а Роза и Нина не правят изключение. Двете момичета всъщност имат много повече общи черти, отколкото предполагате. Роза е точно на възрастта на малкото момиче, когато баща ѝ я отвежда от България. Художничката, чиято легитимност трябва да установи Михаил, може би я очаква и съвсем същата съдба.
Снимка: „Берлинале”
Да бъде успешна в чужбина или да остане на мястото, което познава и нарича свой дом е привидно твърде сложна житейска дилема за едно дете. В мълчанието и дълбоките очи на Нина можем да откроим страх, инат, неразбиране, но и една непоклатима увереност в собствените ѝ възгледи. Стори ми се някак забележително да видя, макар и само на екрана, дете с толкова силно изявена позиция. В свят, в който възрастните си позволяват да диктуват правилата, без дори да се замислят за последиците, тя показва по детски чисти решителност и смелост. Готова е да остане, когато е много по-лесно да тръгне – нещо, което малко възрастни биха могли да направят.
„Нина Роза“ не е поредният филм за емиграцията, а история за правото да принадлежиш някъде, макар това понякога да изглежда нелогично за другите. Въпреки невръстните си години Нина се превръща в един тих символ на съпротивата със своето изкуство, отказвайки да приеме, че домът и семейството могат да бъдат заменени толкова лесно.
