На сцената на „Театър 199“, под пъстрата сценография на Нина Пашова и майсторската режисьорска работа на Венци Кулев, през 2016 г. се появява едно истинско бижу, което пълни залата вече цели 9 години. Това е представлението „Разговори с мама“ по сценария на аржентинския режисьор и сценарист Сантяго Овес, преработена и допълнена от каталонския драматург Жорди Галсеран. Едно спиращо дъха пътешествие от сериозни откровения, поднесени с хумор, което те кара да се замислиш колко кратко време прекарваме на тази земя и колко важно е да намираме време за онези, които обичаме – напук на забързаното ежедневие и несвършващите отговорности.
„Мамо, сега ще видиш как за миг не можеш да откъснеш вниманието си от актьорите“ – прошепна едно момче на реда пред мен, толкова впечатлено от първата си „среща” с пиесата, че беше решило да доведе и майка си и приятелката си да я гледат. Още в първите минути разбрах смисъла на думите му. Хармоничното партньорство между талантливите Меглена Караламбова и Георги Къркеланов впечатлява с динамика – репликите им летят със скоростта на светлината и никой зрител не може да остане безразличен към тяхната семейна история.
Снимка: Павел Червенков
В рамките на час и половина двамата герои – майка и син – разгръщат страница по страница цял един живот, изпълнен с неизказани истории между тях. Знаем колко специална е тази връзка и колко ценни са онези редки моменти, в които се оглеждаш в най-честното огледало – очите на своя родител. Като се замислим, отвъд клишетата и битовизмите, именно дългите и задълбочени разговори с нашите близки ни карат да осъзнаем как се формира личността ни през годините и върху какво имаме да работим – както ние, така и те. Когато и двете страни се осмелят да говорят откровено за това как са преминали или все още преминават през най-трудните и най-светлите пътища, може би имаме най-голям шанс да разберем какво наистина искаме и от какво имаме нужда тук и сега.
Меглена Караламбова с изключителна задълбоченост и финес изгражда образа на майка с огнен поглед. За него тя напълно заслужено получава наградата „Аскеер“ за водеща женска роля. В последните дни от живота си, вместо да самосъжалява, че е останала сама след ранната загуба на съпруга си и все по-редките срещи със сина си, героинята ѝ иска да изживее тези моменти в споделеност – с един случаен бездомник, когото е припознала като човек, знаещ какво значи подкрепа и отношение.
Снимка: Павел Червенков
През нейните очи единственият ѝ син, Георги Къркеланов, намира топлина, чистота и сила — всичко онова, което търси в жената до себе си, но все по-рядко открива. А може би винаги е живял в илюзията, че вече ги е намерил... Притиснат под тежестта на ежедневието в забързания и изискващ свят, той трудно разбира философията на майка си, следвайки само разума си. След всяка засегната тема с нея, поднесена с лека закачка, сърцето му сякаш се отваря все повече и той започва да осъзнава колко безсмислено е да те е страх „да не останеш без нищо, ако вече си се добрал до нещо. А ако не си - страхът да не останеш без илюзията, че можеш да го имаш“. Както накратко се опитва да му обясни майка му от самото начало на техния разговор: „Това, което за теб е голям ужас, за мен е въздух под налягане.“.
Непретенциозността на всяка изречена тяхна дума и привидно простичкият междупоколенчески конфликт, който стои в основата им, позволяват на всеки зрител да се припознае някъде из своята житейска история. Така театралната среща се превръща в дълбоко интимно преживяване, карайки мислите ни да „летят“ далеч отвъд сцената.
Снимка: Павел Червенков
„Ние, хората, усложняваме всичко, а животът е толкова прост“, казва майката, опитвайки се да отвори очите на сина си, че нито една скъпа вещ не може да замени вниманието, разбирането и обичта, които даваш и получаваш от другия. „Ако ги има, всичко останало ти се струва нищожно“, допълва тя.
В постановката „Разговори с мама“, чиято градация те държи на тръни през цялото време, открих океан от емоции дори между репликите. След куп внезапно избликнали в съзнанието ми въпроси за това „кой модел и формула би било най-добре да се следва в едно семейството“ неминуемо настъпи изгасването на светлините. То беше последвано от момент, който предусещах - мнозина посегнаха към телефона и се обадиха на майките си след последните аплодисменти – за да им кажат колко е хубаво, че понякога изкуството ни напомня да направим онези малки, а всъщност толкова големи жестове към любимите си хора в ежедневието… преди да сме ги изгубили завинаги.