Романтичните продукции съществуват от десетилетия, преживяват своя пик през 90-те години на миналия век, а днес сякаш търпеливо се крият в сянката на кинонебосвода в очакване да заблестят. За съжаление, ми се струва, че това се случва все по-рядко – дали защото зрителите сме загубили вярата си в онази специална и изненадваща любов, или пък заради липсата на креативност от страна на студиата. Нямам представа какъв е точният отговор на този въпрос, може би отново всичко зависи от гледна точка, но пък в едно съм сигурна. Красивата любов, за която се говори в приказките – тази, която вдъхновява филми и постановки, съществува - при това в най-различни форми. Когато говорим за обичта, често погрешно си правим заключения, че тя е единствено романтична. Всъщност това прекрасно усещане се заражда първо у дома между новите родители, прегърнали детето си за първи път или пък между по-големите братя и сестри, които осъзнават, че могат не само да получават, но и да даряват обич на новите попълнения в семейството. В днешното ревю на нашумялата романтична комедия „Voicemails for Isabelle” ще разгледаме именно този аспект на любовта, защото точно той формира начина, по който възприемаме себе си и света около нас на по-късен етап от живота си.
Снимка: Netflix
Джил (Зоуи Дойч) и Изабел (Сиара Браво) са две сестри, които още от ранна детска възраст имат толкова силна връзка помежду си, че на моменти още в самото начало на филма осъзнаваме, че едната буквално живее и за другата. Причината е не каква да е, а че Изабел всъщност страда от белодробна фиброза и рядко излиза от дома си. Така тези четири стени се превръщат в своебразен замък –
безопасно и уютно място за двете момиченца, където „лъжичка по лъжичка да градят своите сладки мечти”.
Както по филмите, така и в реалността обаче животът и съдбата понякога ни поднасят тежки изненади в най-неочакваните моменти. Докато Джил стажува в елитна сладкарница, Изабел умира внезапно. Трудно е човек да остане безразличен пред лицето на смъртта, била тя и фикционална. Загубата белязва всеки по различен начин, но общата черта, която се наблюдава при всички, простили се със свой близък, е празнотата, която оставя случилото се в сърцето на оставащите.
Отричане, гняв, пазарене, депресия – психологическият модел,
описващ различните етапи на скръбта, е ясен, а главната героиня е поредната, попаднала в този омагьосан кръг. Утеха, макар и изключително мимолетна, намира, изпращайки гласови съобщения до телефона на сестра си…вероятно залъгвайки се, че по този начин ще може да я задържи още малко тук – на земята.
Снимка: Netflix
От другата страна на телефонната линия обаче е не тя, а агентът на недвижими имоти Уес (Ник Робинсън). Още преди дори самите герои да са го споменали, в съзнанието на всеки фен на романтични филми със сигурност са изскочили Мег Райън, Том Ханкс и техният филм „Имате поща” (1998). Закачката с персонажите им определено може да бъде възприета като едно „намигване” към златната ера на този тип продукции. Същевременно обаче ми се струва, че тя е и умишлено е заложена, за да ни припомни, че
любовта невинаги идва от пръв поглед –
човек лесно може да се влюби не във външния вид, а в гласа или посланията, които получава.
Снимка: Netflix
Макар режисьорката Леа МакКендрик да признава, че е черпила вдъхновение от филма от 90-те, двете продукции все пак имат своите значителни разлики в начина, по който разглеждат своята основна тема. Докато „Имате поща“ носи оптимистични нотки и е изпълнен с чувство за хумор, „Voicemails for Isabelle“ ни се разкрива по-скоро като история за загуба. Разбира се, това не означава, че любовната линия между двамата главни герои е подценена в сценария, а точно обратното –
скръбта се превръща в техен своеобразен обединител,
от който по напълно неподозиран начин се „ражда” онова невероятно усещане, за което всеки мечтае.
Напук на трудностите и премълчаните истини, за мен водеща роля във филма имаха топлината, обичта, искреният смях, надеждата и следването на най-смелите мечти. Почти бях забравила, че е възможно да се докоснеш до всичко това в рамките само на една единствена продукция. „Voicemails for Isabelle” обаче ми доказа обратното. Романтичните комедии не са отживелица, а са тук, за да останат и да ни напомнят, че спасението от всички беди на света всъщност е любовта към самите нас и ближните ни.
