Подозирали ли сте някога, че психоанализата и месенето на хляб всъщност са чудесна комбинация? Тези две напълно разнопосочни направления от човешкия живот преплитат пътищата си в премиерното представление на продуцентска къща „Гръм и Тряс” – „Всички замесени” от Кристина Клементе и Марк Анджелет, което се поставя за първи път в България. Струва ми се, че това беше един от аспектите, привлекли ме толкова силно към него – онзи пълен с живот и необременен от тежестта на предходни адаптации поглед, който спектакълът обещаваше още със синопсиса си. Вероятно вече тръпнете в очакване да разберете дали очакванията ми са били оправдани, надминати или сравнени със земята. Е, за да стигнем до момента, в който ви отговарям на въпроса дали си заслужава и вие да гледате пиесата, първо трябва заедно да преминем през курса за месене на хляб на Тони Рока (Александър Евгениев).
В кухнята с нас са кардилогът Неус (Силвия Петкова), богаташът Бруно (Мартин Раков) и безработната Лаура (Майа Тинкова). Още при стъпването им на сцената у мен се настани усещането, че в тази пекарна май нищо няма да бъде каквото изглежда. Провежда се курс, а преподавател липсва. Тримата герои привидно са се записали за развлечение и усвояване на нови умения, а всъщност във въздуха се носи не аромат на прясно изпечен хляб, а напрежение. По лицата им беше изписано (дори някои да се опитваха умело да го прикрият), че нещо в животът им не е наред. Думите „Каша”, „Бъркоч”, „Скука” дори се четяха и по парчетата тесто, поставени на набрашнения плот.
„Хлябът – това си ти” – запомнете тази фраза,
защото макар кратка и на пръв поглед безсмислена, тя всъщност ще постави основите на цялото представление и развитието на героите. Прекрасно е, че изкуството е така богато на изразни средства, че дори и най-малкият елемент може да носи огромно значение, нали?
Във „Всички замесени” една най-обикновена метафора прераства в
битка за човешката идентичност, стремеж към емоционална интелигентност,
менажиране на гнева и „култивиране” на болката от миналото. Така - без дори да се усетим, вниманието на героите, а и нашето се измести от кваса и подходящия тип брашно към илюзиите, разочарованията, вярата и липсата на такава в живота ни.
Актьорската игра на Майа Тинкова, Силвия Петкова, Александър Евгениев и Мартин Раков беше на изключително високо ниво. Когато персонажът на някого от тях беше в центъра на действието, се усещаше сякаш съществува само той. Това всепоглъщащо присъствие определено ми беше залипсвало в последно време – особено в представленията с комични елементи. Александър Евгениев беше толкова магнетичен, че беше почти невъзможно зрителят да не остане хипнотизиран от изпълнението му и да започне да се пита „Какво бих изгорил аз?”.
Колегата му Мартин Раков пък беше „глътката свеж въздух” и гаранта за смях и добро настроение със своите неуместни, но определено хумористични коментари и забележки. Той беше толкова непринуден в ролята си на богаташа Бруно, че напомняше на дете, което тепърва опознава света и себе си.
Дамите в компанията също не им отстъпваха по обаятелност. Уверена съм, че част от публиката дори се е припознала в героинята на Силвия Петкова. С риск да не се съгласите с мен бих искала да подчертая, че по мое скромно мнение перфекционизмът, характерен за героинята ѝ, всъщност не е положително, а изключително изцеждащо човека качество. И все пак…трябва да си признаем, че
много от нас страдат от този „порок”.
Човешката психика и природа са може би една от най-сложните „машини” поради наличието на толкова много мънички, но всъщност съществени съставни части, между които понякога се намества „камъче”, способно напълно да спре функционирането ни. Истината е, че често тази „преграда” си я поставяме самите ние, водени от страха си от провал. Това свое „аз” на персонажа си ни представя Майа Тинкова. Да изиграеш психически нестабилен човек е особено голямо предизвикателство, а тя го прави с привидна лекота и дори за момент не изглежда изкуствена или скучна, дори напротив – с всички свои следващи реакции и действия тя ни изправя „на нокти”.
Макар и всеки от героите да имаше силно изразена индивидуалност, тандемната работа не ми убягваше дори и за секунда. На моменти дори ми се струваше, че състоянието им напомняше транс, който ги караше да загубят връзка с действителността за момент, за да могат по-късно да забележат онова, което „остава невидимо за очите” в действителността, а се усеща само със сърцето. Не съм сигурна по какъв начин точно е преминал подборът на актьорския състав, но след премиерата, мога да заявя, че режисьорът Владислав Стоименов (бел.ред. носител на „Аскеер”) е
уцелил най-добрите „съставки за приготвянето” на едно наистина приковаващо вниманието представление.
Су-шефът му – сценографката и костюмографка Ванина Цандева, също заслужава специално внимание. Изпипаното и стилно пространство, което създава на сцената, не само се конкурира с тези, изградени за представлението в чужбина, а дори ги и надминава, тъй като носи и усещането за ексклузивност и шикозност – именно елементите, които правят курса на Тони Рока толкова популярен.
Аплодисменти за „Всички замесени”, сред които и композиторът Калин Николов, за работата по това хумористично-драматично-отрезвяващо представление. Освен че ще се посмеете добре, ако отидете да гледате постановката на следващата възможна дата - 1 март, след това със сигурност ще достигнете и до осъзнаването на съществени истини.
Животът е непредсказуем, крайният резултат, когато правим хляб - също.
В крайна сметка обаче всичко зависи от правилните съставки. Ако се освободим от напрежението, страховете, чувството за вина и неосъзнатостта си и вместо тях прибавим в живота си повече щастие, любов, себеуважение и здравословна доста увереност ще установим, че не са ни необходими гурута, които да ни казват как да съществуваме и в какво да вярваме, защото всички важни решения вече са в наши ръце.
