- За изкуството конвенционалните граници не съществуват.
- Моята сексуалност е и художествена, и политическа стойност.
- За мен гласът винаги е бил продължение на тялото, част от движението, част от перформативния жест.
- Когато има честност и любов, провокация няма.
Снимка: ivodimchev.com
Да опиташ да опишеш Иво Димчев с едно изречение е като да се опиташ да събереш в шепа вятъра — винаги ще избяга в друга посока и ще те изненада. Той е артист, който не признава граници: певец, композитор, хореограф, режисьор, визуален артист, активист. И във всяка роля остава безкомпромисно себе си — уязвим и провокативен в едно и също дишане.
За него сцената е не просто място за изпълнение, а жива територия, където публиката е съавтор, а всяко преживяване — неповторим експеримент. Творчеството му съчетава интимна лирика и театрална ексцентричност, хумор и социална позиция, нежност и бунт.
През годините Иво се превръща в рядка фигура в българската и международна култура — артист, който умее да бъде в центъра на вниманието, без да търси одобрение и да говори за трудните теми, без да губи лекотата на изказа си.
В неговия свят няма „твърде лично“ или „твърде дръзко“ — има само честност, която или докосва, или разклаща, но никога не оставя безразличие.
Иво е едно от най-разпознаваемите имена в българската и международната артистична сцена. Неговата работа е цветна смесица от пърформанс, танц, театър, музика, живопис и фотография. Той е автор на повече от 40 сценични представления и е получил множество международни награди за танц и театър. Повечето от сценичните му изпълнения са включени в книгата му „Сценични произведения 2002-2016“. Написал е и повече от 100 оригинални песни, всички включени в неговата песенна книга. Неговите творби са представяни в цяла Европа, Южна и Северна Америка, както и в Азия.
Тази година Иво отбелязва 20 години на сцена с концерт-спектакъла „ОФ!20“ в НДК —
вечер, посветена на най-красивите му творби и най-съкровените текстове от неговото музикално и театрално творчество.
В това интервю си говорим за изкуството, вдъхновенията, за уроците на сцената, за предстоящия му албум и за куиър културата, която той открито и страстно защитава.
Снимка: ivodimchev.com
- Здравейте, благодаря Ви, че ни отделяте време въпреки изключително натоварената Ви програма през тази творческа година. На 4 октомври ще представите концерт-спектакъл в НДК. Какво значи за Вас да отбележите 20-годишнина именно с този формат — концерт-спектакъл от балади и „съкровени текстове“?
- На концерта ОФ!20 на 4-ти октомври няма да покажа само балади. Но определено ще има няколко от най-красивите. Акустичните версии на „Леден Дъжд“, „Моя“, „Отварям очи“, „Падам ли“, „Мамо“ са наистина впечатляващи. Освен това аз преди да напиша тези песни съм създал балади на английски „I can not“, „Overrated“, „Raise me“, „Traveling light“ и много други.
За мен зала 1 е сцена за балади. Аз съм се скъсвал да плача на концерт на Лили Иванова в Зала 1. На тази сцена съм гледал Тори Еймос, Лиса Жерар, оперната прима Веселина Кацарова. За мен това е най-значимата сцена в България и мисля, че през последните 10 години в репертоара ми се събраха достатъчно много песни, които заслужават да бъдат изпълнениименно на тази сцена. Разбира се, че хуморът и интеракцията с публиката ще бъдат част от цялото шоу, защото
това съм аз и не мога да се преструвам дълго на много сериозен,
но акцентът определено ще бъде на музиката ми, с която наистина се гордея.
- Текстовете Ви често са много лични. От какво тръгва процесът на писане — от мелодията, от фраза, от визуална идея или от нещо друго?
- За мен е много трудно да седна на пиано или на миди киборд и да не напиша песен. Просто когато се заиграя с клавишите, с хармониите, и ако и гласа ми реши да се намеси, се раждат неща, които много бързо започват да искат да бъдат песен. Дори понякога с месеци избягвам да сядам на пианото, защото имам прекалено много песни, на които не съм обърнал никакво внимание, а не искам да събирам още. Когато започвам с готов текст е още по-лесно. Много песни съм написал в колата, защото някаква дума или фраза ми се завъртяла в главата, започвам да си я тананикам и след 50 километра на магистралата вече имам готова структура. После само сядам на пианото и я подреждам.
Почти целият албум „Тракия“ е измислен на магистрала Тракия, включително песента “Баница“.
- Работите едновременно като музикант, хореограф, режисьор, визуален артист, автор на песни и куиър активист. Как успявате да балансирате тези роли и има ли моменти, в които те влизат в конфликт помежду си?
- От 8-9 години, откакто започнах да пиша песни, те станаха основна част от спектаклите ми. Спектаклите пък от своя страна се опитват да се вмъкват в концертите. Да, има противоречие, но на мен това ми харесва.
Харесва ми, че си оставам вратички за „всичко е възможно“.
Не искам да се превръщам в слуга на песните си, нито на музикалния бизнес, нито пък искам да обслужвам елитизма на съвременното перформативно изкуство. Обичам и двете достатъчно силно, за да мога да си позволя да ги сблъскам с надеждата да се роди нещо напълно ново, в което съм най-органичен и правя най-малко компромиси.
- Във Вашите спектакли често има директно взаимодействие с публиката. Как усещате къде е границата между артист и зрител?
- За мен зрителят е партньор. Колкото искам да ме харесва, толкова искам и да ме разбира.
А аз не винаги съм много лесен за разбиране.
Именно затова ми е много важно да скъся максимално дистанцията. За да се роди доверие, близост и комфорт между нас… след това разбирането е лесно.
Едно време мислех, че произведението на изкуството е само живият артист и неговата творба. След това разбрах, че зрителят също е произведение на изкуството. За мен тези два основни компонента могат много красиво да се допълват и да създават една комплексна и флуидна цялост, която е по-голяма и значима от всеки един поотделно.
Снимка: ivodimchev.com
- Вашето изкуство често е наричано „провокативно“. За Вас провокацията цел ли е или естествен резултат от честността?
- Аз съм доста разкрепостен като мислене, като начин на живот и като изказ.
Не е лесно да намериш баланс между личната свобода и любовта към публиката,
често това са хора, които не познаваш, и които имат коренно различни възгледи за живота и изкуството. Този баланс е много тънка работа. Но когато любовта, честността и изкуството са на едно място, всичко е много по-лесно. Тогава няма провокация, има просто един свободен и красив разговор за нещата от живота, и за неща, за които обикновено не се говори.
- Какво означава „успех“ за Вас сега — реакция на публиката, критика, гледаемост или нещо друго?
- Когато това, в което съм вложил време, любов и енергия, и което намирам за важно, стойностно и красиво, се превърне във важно, стойностно и красиво за достатъчно много хора с висок естетически стандарт, тогава можем да говорим за някакъв успех.
- Документалният Ви филм „In Hell with Ivo“ имаше световна премиера на 9 май 2025 г. в програмата About Art на DOK.fest München. Какво значи за Вас първата публична поява на филма в такава престижна среда?
- Тогава видях филма на голям екран за първи път. Въздейства ми доста силно. Немската публика реагира много положително и имаме страхотни критики. Много ми е интересно как ще мине другата седмица на големия фестивал в Сараево. Но, разбира се, най- много ще се вълнувам на българската премиера в Дом на киното на 26-ти септември.
За мен българската публика си остава най-важната.
- На фестивала в Сараево филмът спечели три награди. Какво беше чувството да видите реакцията на публиката и журито към Вашия живот и творчество?
- Той спечели три награди като филм в работен процес. Тогава беше завършен на 60 процента. Тази година участва вече като завършен филм и ще се състезава за голямата награда. Но дори да не я вземем, за мен е достатъчно, че е номиниран и че вече има голям интерес от десетки международни фестивали. Киното е доста нова сфера за мен и се радвам, че мога да бъда част от тази среда като протагонист на музикално-документален филм.
- Филмите често „забавят“ момента на едно преживяване и му дават нов контекст. Какво Ви се струва различно, когато гледате себе си през камерата?
- Отне ми доста време да свикна с натуралния си, ежедневен вид пред обектива. Аз съм свикнал да се виждам винаги с грим и в някакъв сценичен образ. Но с времето започнах да оценявам стойността от това оголване и истинност. За мен, разбира се, беше най- важно да се постигне максимален баланс между личния ми живот и работата. Този баланс отне най-много енергиен и времеви ресурс в монтажа и постпродукцията. Все пак това са едни 5 години снимане + доста архивен материал. Понякога ми е трудно да повярвам, че му видяхме края.
- Спечелихте награда „Икар“ за „METCH“. Какво промени това признание във Вашия творчески процес и мотивация?
- Икарът за Метч ми показа, че в България има колеги, които разбират и оценяват това, което правя, колкото и да е различно от всичко, което се създава като перформативно изкуство тук.
Щастлив съм, че нещо, което съм създал в театър „Ла мама“ в Ню Йорк, се оценява високо в България.
Това показва, че за изкуството конвенционалните граници не съществуват. За мен е много важно да бъда част от българската съвременна култура, независимо че работя предимно навън. Наградата Икар ми дава това усещане, че съм приет “вкъщи”, което за човек, израснал в силно консервативна и хомофобска среда, има почти психотерапевтична стойност.
Снимка: ivodimchev.com
- Във Вашата работа тялото е не по-малко важно от гласа. Как се променя връзката Ви с него през годините?
- За мен гласът винаги е бил продължение на тялото, част от движението, част от перформативния жест. Аз съм открил гласа си през танца. Дори когато работя със студенти ги карам да се работят с гласа си през движенията на тялото. За мен този път е най-органичен. Когато пеенето беше единствено част от спектаклите ми, тогава тялото и образът му имаше много голямо значение. Но когато се родиха песните и станаха основна част от творчеството ми, тогава гласът и съдържанието станаха най-важни. Аз също доста “омекнах” с годините, станах много по-благ в посланията, в изказа си. Появиха се нежност и грижа към мен самия и към зрителя, които липсваха преди 20 години.
- Като открит куиър артист, какво е най-важното, което искате публиката да разбере за Вас и за куиър културата чрез Вашето изкуство?
- Преди много години, когато получавах покана от куиър фестивал почти се обиждах. Смятах, че моето изкуство е просто изкуство и не може да бъде заключено в рамката на куиър културата. С годините разбрах, че има стойност в това да бъдеш част от една резистентна култура, от една култура, която е отричана и дискриминирана, и на която се налага да отстоява себе си, въпреки натиска на обществени нагласи и консервативни политики. Артикулирането и обговарянето на моята сексуалност има не само художествена, но и политическа стойност. Хетеросексуалността има доминантно присъствие в изкуството и културата, и ние толкова сме свикнали с това, че дори не ни прави впечатление. За да има баланс е необходимо сексуалният дискурс да бъде инклузивен и да включва всички свои цветове и варианти.
Снимка: ivodimchev.com
- Социалните мрежи при Вас са част от творческия процес. Какво Ви дават и какво Ви отнемат?
- Дават ми директен достъп до публика, до която никога нямаше да мога да достигна. Аз не съм комерсиален артист, не съм представляван от музикална компания, моя песен не можеш да чуеш по радио или телевизия. Социалните мрежи са единствения мост, по който мога да стигна до публиката си. Да, отнемат ми много време, но това е светът, в който живеем, изключително фрагментиран и редуциран до 15-секундно съдържание. Цяло чудо е, че хората намират сили и мотивация да отидат на жив концерт или спектакъл. Това показва, че нуждата да бъдем заедно и да сме социални в реално време, на едно и също място, все още е приоритет за душите ни, въпреки натиска на технологиите.
- Какви са плановете Ви след „ОФ!20“? Споменавали сте за предстоящ албум — какво можете да ни издадете за него?
- Надявам се албумът да излезе преди концерта, но ще видим дали ще успея, защото имам много пътувания и фестивали през септември. Все още записваме песните с моите музиканти. Ще има много български песни, някои от тях са нови, други стоят в чекмеджето от години. Една от многото причини да направя концерта в зала 1 е именно тази - най- накрая да споделя с българската си публика всичко, което съм създал специално за нея, но заради работата ми из Европа и Щатите съм отлагал или оставял настрана.
Снимка: ivodimchev.com
Когато наблюдаваш Иво Димчев в действие ставаш свидетел на постоянна метаморфоза — той променя формата, но запазва ядрото си. Всяка негова песен, спектакъл или визуален жест е покана да надникнем в пространство, в което смисълът и емоцията са равноправни партньори.
Разговорът с него е като среща с цял отделен свят — свят, в който музиката, театърът и пърформансът не просто съжителстват, а се преплитат, предизвикват и допълват. Неговите думи оставят усещането за артист, който е готов да поема рискове, да изследва нови територии и да остава верен на себе си, дори когато пътят е труден.
Той не прави изкуство „за“ публиката, а „с“ нея — и именно това прави работата му толкова специална и лична. В свят, в който често се опитват да те вкарат в рамка, Иво продължава да я разширява, изтънява или изцяло премахва. И остава верен на онова, което му носи свобода — да бъде едновременно глас и тяло, разказвач и герой, артист и човек
