- Най-голяма сила на театъра е, че ни възпитава да изслушваме другия.
- С „BG Мариус“ бих искал да насоча публиката да отправи поглед към не толкова далечното минало.
- В наши дни смелост е да имаш познание за добро и зло.
- Изкуственият интелект - това сме ние.
- Искам да разкажа в биографичен филм моята театрална история.
Снимка: Личен архив
„Такива актьори се раждат веднъж на сто години“ - казва носителят на почетен „Златен лъв“, италианският режисьор Ермано Олми, когато се запознава отблизо с неговия талант. Наричат го майсторът на моноспектакъла - артистът, който превръща словото в изповед и обединява хиляди със своята откровеност, като разкрива пласт по пласт човешката душа - крехка, грешна, страдаща и красива. Той е явление на българската културна сцена - актьорът и режисьор, чийто „Засукан свят“ вълнува поколения - Мариус Куркински.
В един слънчев следобед тази седмица, изпълнен с пролетно ухание, имах честта да проведа един дълъг разговор с него, който ме събуди, смири и дълбоко развълнува. Той ме поведе на едно дълго пътуване през неговите срещи с публиката в театъра, които се случват „първо на душевно, а след това и на духовно равнище“. Докато ми разказваше със своята симпатична неувереност за годините, прекарани на сцената, чувах ехото на тишината в залите по време на неговите моноспектакли и тази след техния край, когато прожекторите угаснат и идва време за нови колебания, послания и уроци.
Снимка: Личен архив
„Не искам да се правя на нещо различно от другите артисти, просто избрах този път - да създавам и представям сам.
Това, което ме привлича в този формат, е, че сякаш всеки следващ спектакъл е с някакво детско усещане. Може би съм пропуснал много възможности, но винаги съм знаел, че това е мярата, която ми е дадена, и просто ѝ се отдадох до края. Днес се моля да не изпадам в отчаяние и да оползотворявам времето си в повече работа.“ - сподели ми господин Куркински за неговия начин на преминаване чрез „имитация на тази реалност, която не може да проумее“.
Снимка: Личен архив
В следващите редове ви понасям по времевата линия на живота на големия артист - от големите решения и мечти днес, през годините, изпълнени с бягства и категоричност, до първата му среща с голямата сцена едва на 12 години, която предопределя съдбата му завинаги. За ролята на умението да съзерцаваме, за непрекъснатото себеизразяване, за неговите учители Тодор Колев и Крикор Азарян и за родовата памет като мисия ни разказва един от най-запомнящите се артисти на българската театрална сцена – Мариус Куркински.
- Здравейте, г-н Куркински! Срещаме се в месеца, в който отбелязваме Световния ден на театъра. Според вас коя е най-голямата му сила - тази, която му позволява да оцелее векове и да вълнува поколения наред?
- Най-голямото чудо на това изкуство е, че зрителят усеща, че то се случва в момента – единствено за него, на живо, като лична среща между двама души. Тя е непредсказуема, като първа среща между непознати, които много бързо трябва да напреднат в човешкото общуване. Всеки театрален спектакъл е парче от реалността както за публиката, така и за артистите на сцената – момент, който се превръща в история и за двете страни и не може да бъде изтрит. Те се срещат на едно място, в един и същи час и ден, на един етап от живота си, за да се сблъскат със собствените си емоции.
Другата, може би най-голяма сила на театъра е, че ни възпитава да изслушваме другия, карайки ни да замълчим по време на едно представление. Това наподобява най-голямата заповед на Бога – да приглушим егото си, да се смирим и да умеем да съзерцаваме. За мен театърът се случва първо на душевно, а след това и на духовно равнище – разбира се, ако актьорите и публиката поемат заедно в една и съща посока.
- В този контекст каква е основната и най-важна роля на актьора в наши дни?
Снимка: Личен архив
- Малко с неудобство признавам, че отдавна не съм си задавал този въпрос, тъй като смятам, че е доста опасен от възгордяване. По някакъв начин ме притеснява, че се гледа на мен като на личност, от която зависи нещо в обществото. Но въпреки всичко осъзнавам, че всяка обществена фигура неизбежно има роля – нещо като негласен договор между нея и нейната публика.
За мен най-важното е актьорът да не прави имитация на нещо вече видяно – на някаква форма, която вече е доказала успеха си. Колкото и да е несъвършена тя, а той – несигурен, трябва да бъде убеден, че посланието, което носи на сцената, е изцяло негово – че извира от личната му мисъл, от гласа на съвестта му и от отношението му към живота. Да не се преструва на по-праведен или по-морален, отколкото е.
Осъзнавам, че в наши дни хората очакват актьорите да им предложат забавление, но аз никога не съм разбирал така нещата и не съм го търсил. Моята цел винаги е била чрез спектаклите си да предлагам истината такава, каквато аз я познавам. Дали тя ще бъде разбрана така, както ми се иска, според мен зависи изцяло от актьорската ми техника. Аз възприемам всяко представление като поредното обучение в професията си – това не означава да изляза на сцената неподготвен, а да съм нащрек за всяка тишина и всеки възглас. За мен най-интересното е именно това съвместно пътуване и изслушване. Особено важно е то за жанра на моноспектакъла.
- През април представяте премиерно 13-си моноспектакъл „BG Мариус“ в Зала 1 на НДК, с който давате глас на българските автори, традиции и вътрешни битки, които всички носим. Какви емоции бихте искали да предизвикате у публиката и какви въпроси да оставите да отекват в съзнанието този път?
Снимка: ПК „Ажур Пико“
- Намирате ме в много особено състояние - пред мен сега стои голямото решение да затворя отрупаните пред мен материали и да кажа: „Да, това ще бъде моноспектакъла“, без повече колебания. Това е един вълнуващ процес. Той е малко изсушителен, но не се оплаквам и, разбира се, никой не ми е виновен. Благодарен съм, че отново ми се отдава възможност да мина през него, защото тези моменти, как да кажа, определям като „крайъгълните камъни“ в моя живот.
С „BG Мариус“ бих искал да поставя на фокус въпроса, който си задава героят на Иван Вазов - Дядо Йоцо: „Какво е българското?“. Националното в човека не смятам, че трябва да е най-важното - по-важна е вярата, но при мен те са някак свързани, тъй като аз и двете ги преоткрих чрез моите близки, покрай които съм израсъл тук, в България. С този въпрос ми се иска да насоча публиката да отправи поглед не толкова към настоящето или бъдещето, а по-скоро към не толкова далечното минало - към живота на нашите родители и техните родители. Аз съм пропуснал много от него, тъй като като млад бях вманиачен в себеизразяването и успеха си като артист. Но съвсем честно ви го казвам - не от кариеризъм, а защото виждах театъра като единствено средство за спасение от този свят. Към днешна дата отчитам това за голям грях.
- Всъщност в родовата ни памет се крият и много от нашите травми и страхове. Тя ни помага да се самоопределим по-добре, но може ли да бъде и оправдание за постъпките ни – нещо, което сякаш все по-често се наблюдава сред младите в наши дни?
- Това е много интересен въпрос. И в Евангелието се казва, че децата ще плащат за греховете на родителите. Разбира се, това не може да бъде оправдание, защото всеки един момент стоиш пред Господа - той те наблюдава и ти можеш да вземеш решения спрямо неговата воля и да променяш. Няма какво да ти попречи да направиш крачка към спасението и веднага да спреш да обвиняваш когото и да било, камо ли родителите си.
- Казвате, че в творчеството на Хайтов, което поставяте на фокус вече 10 години със спектакъла си „Черното пиле“, душата на българина е чиста и неопетнена - хората страдат от живота, но не се жалват, а го преборват. Днес, в тези не толкова свободни времена, колкото на пръв поглед изглеждат, каква според вас е най-голямата смелост, която човек може да прояви?
Снимка: Личен архив
- Най-голямата смелост, която човек може да прояви, безспорно е саможертвата за някой друг. Това за мен е като идеал. Също така смелост е да имаш познание за добро и зло, както и да кажеш: „Нека бъде твоята воля пред Бог“ - това наистина да бъде така. Тя може да се проявява ежечасно - при всяка среща, в това как се отнасяш с другите, доколко ги изслушваш и разбираш. За мен тези неща са трудно постижими заради уврежданията, които споменах, че ми е оставил театърът. Един артист, за да се смири и достигне тишината в себе си, според мен първо трябва да премине през много неприятни състояния, сквернота и гнусота. Съжалявам, че използвам такива думи.
- А да изразиш и да отстояваш своята истина - смелост ли е днес?
- Не, не смятам. Днес наблюдаваме едно непрекъснато себеизразяване, както във виртуалния, така и в реалния свят. Мен това по някакъв начин ме плаши. Мисля, че тази концентрация върху себе си е много опасна. За какво ни е това, след като не сме постигнали нищо? Светът не се променя, колко страдания има извън нашите граници, и сякаш все повече ги приемаме като нещо съвсем нормално. Сега не е време за приказки, а за равносметка, за помощ и грижа към другите.
- Нашият разговор ще бъде публикуван на сайта ни няколко часа преди обявяването на победителите на наградите „Оскар“. Признавате, че като по-млад сте мечтали да се докоснете до холивудска сцена. Как бихте реагирали обаче, ако сега получите предложение да участвате в американска продукция?
Снимка: Личен архив
- Да, бих приел роля, която ми е интересна, въпреки че отношението ми към киното от известно време е доста променено. На моменти ме отвращава, че то предизвиква повторно страдание, уголемявайки чрез камерата с особена ухота страшни трагедии. Тогава ми се струва луково и неправилно.
През годините са ми предлагали много съблазнителни предложения и съм ги отказвал по определени лични и професионални причини. Бях поканен от Ерман Олми да изиграя главната роля във филма му „Занаятът на оръжията“, но не я приех, тъй като в последния момент разбрах, че през цялото време трябва да бъда на кон, а аз не мога да яздя. Въпреки че ме убеждаваха, че това не е проблем за тях и ще имам дубльори, аз не можех да се примиря с факта, че няма да мога да изпълня актьорското си задължение.
- „На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким“, казва вашият учител по актьорско майсторство Крикор Азарян. С какво той и, разбира се, вашият професор Тодор Колев, ви накараха да обикнете още повече в театъра?
- Те се занимаваха с това да се вгледат в това, което ти носиш като човек, и да извадят от теб твоя театър. Не налагаха своите представи и постижения, които до този момент, когато ни преподаваха, не бяха никак малко. Двамата подхождаха много академично и деликатно, с много внимание към всеки един от нас - не се осмеляваха да се бъркат в нашата душевност. Това е едно време, което не мога да разделя на дни - то е като една епоха. Общуването ми с Крикор Азарян и Тодор Колев е като един живот в живота ми, който за съжаление приключи.
Няма да забравя след първия ми моноспектакъл, когато Коко дойде да ме гледа и след това ми каза абсолютно чистосърдечно: „Само това прави“. Той следеше всеки мой нов проект и ми даваше непрекъснато съвети. Най-важното, което съм научил от него, е, че ако нямаш какво да кажеш, просто не излизай на сцената. Той държеше на пълната отдаденост - вярваше, че артистът има договор с Бога.
- Споменахте режисьорския си дебют „Дванайсета нощ“ по Уилям Шекспир. Миналото лято представихте заедно с пианиста Евгени Генчев спектакъла „Валсът на розите“, в който като гост-актьор изпълнявате сонети на големия английски писател. С какво той продължава да ви печели отново и отново, когато препрочитате творбите му?
- Като се каже театър - синоним е Шекспир. Всяка негова пиеса засяга глобални, грамадни теми, които ще ни вълнуват вечно. Той не ме привлича - той просто съществува, той е, както казва Петър Увалиев за Йордан Йовков. Редовно трябва да се съизмерваме с него.
„Валсът на розите“ беше като подарък за мен - истинска сбъдната мечта. За мен е удоволствие да изпълнявам сонетите на Шекспир. Те имат едни такива строги, дори бих ги нарекъл брутални послания. От тази среща с музиката научих много - как словото трябва да я достигне, да я надскочи и все пак да останат слети.
- Наскоро публикувахте клип в социалните си мрежи, в който реагирате на песен, изцяло създадена с помощта на изкуствен интелект. Какво е вашето мнение за все по-широката му употреба в изкуството?
- Изкуственият интелект - това сме ние. Това е всичко, което ние сме предложили и складирали някъде като информация. Не бива, според мен, излишно да се етикетира или превъзнася, защото това е човешко творение. Просто база данни, която интерпретира - и да не си иска повече, не може да бъде. Видимо е, че е така, имайки предвид, че има лимит на съдържание.
За съжаление, от мързел употребата му става вече по-опасна и това може да доведе до сериозна дезинформация. Но въпреки всичко засега не ми е попаднало нищо сериозно в полезрението. На този етап не е засегнало изкуството толкова, колкото други сфери, но и да стане - нямам нищо против да гледам един спектакъл с робот.
- А как си представяте, че ще изглежда неговият облик в по-далечното бъдеще и изобщо общуването между хората?
Снимка: Личен архив
- Като артист, който главно общува с публиката на живо и това му е основното занимание, съм спокоен. От друга страна, като хвърля един поглед назад към миналото и си дам сметка с какво темпо се развиват технологиите, започвам леко да се плаша. Но не от обикновените хора, а по-скоро от корпорациите и властимащите. Те вече знаят какво ще се случи години напред, и всичко е замислено с цел унищожение на човешкото.
- „Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата“, пише ваш друг любим български автор Чудомир. Имало ли е момент в живота ви, в който съзнателно сте пренебрегвали вътрешните си гласове – в името на нещо или на някого?
- Не е имало. Винаги съм напускал веднага местата, където съм усещал, че се самозалъгвам. Още като студент и след това съм бягал от репетиции при най-малкия проблем, дори това да не е било в моя полза и да ми е коствало мястото в театъра. Тръгвал съм си неведнъж и от хора - признавам. От някои по-късно, отколкото е трябвало, но какво да се прави, грехът ме е повалял за по-дълго време. Мисля, че вече съм научил да го разпознавам, но все пак не искам да се самоизтъквам.
- От годините, в които сте живели в театъра в Пловдив, до днес, когато продължавате да избирате да храните душите на хората с театър – кой е бил периодът, в който сте се чувствали най-свободен да мечтаете, и кой – този, в който най-малко?
Снимка: Личен архив
- Периодът ми в Пловдив беше най-чистият и мечтателен. Всеки следващ, когато, сега върна лентата назад, е бил по-приземен, суров, болезнен, грозен и нетърпим до момента, в който не попаднах в църквата и не пристъпих към изповед. Жалко е, че има толкова много външни директиви, които се противопоставят на изучаването на Божието слово в ранна възраст. А според мен това е толкова необходимо за нашата държава. Престъпление е българските деца да бъдат лишавани от възможността да се докоснат до православието ни. Не става дума да им се налага нещо, а сърцата им сами да изберат дали да се отворят или не за него.
- Всъщност, всички тези години, изпълнени с безброй емоции, срещи, уроци, молитви – обмисляли ли сте някога да създадете един по-интимен проект, в който да разголите душата си още повече пред публиката?
- Този въпрос често го виждам в коментарите в социалните ми мрежи. Неотдавна си мислех да направя един спектакъл, в който да разкажа за преживяванията ми в казармата, но засега това е само идея. Ако имам живот в едно бъдеще, малко по-далеч, имам една мечта за кино. Искам да разкажа в биографичен филм моята театрална история - за маминка и дядо, за Коко и Тодор, за братя Райкови. Този проект ще бъде като благодарност към всички тези хора, без които нямаше да съм това, което съм днес.
- В края на нашия разговор връщайки назад към лентата към вашето детство - ако можехте да спрете времето и да се върнете към някой конкретен момент, който бихте искали да изживеете отново, кой би бил той?
Снимка: Личен архив
- Първият път, когато стъпих на голяма сцена и видях задкулисието от погледа на артиста, бих искал да изпитам тази емоция отново. Аз го преживявам и сега, но тогава беше различно - някак невероятно.
