- Нашата цел е да поведем всеки зрител на пътешествие, независимо от възраст, произход или място.
- Благодарна съм и на себе си, че не се изплаших от промяната, която настъпи, когато се оказа, че вече не съм финансист, а певица.
- Всички сме човешки същества и всички имаме право да преживяваме красота на всяка възраст.
- Прекарах почти цялото си детство в Алжир и френската култура естествено стана част от изграждането ми като човек.
Вера Шандел е от артистите, които не просто излизат на сцената, а превръщат всяка своя публична изява в незабравимо преживяване. Само преди две седмици тя доказа точно това чрез спектакъла ,,Животът на Едит Пиаф‘‘, който изпълни със своята музикалност огромната зала България и остави публиката в онова рядко състояние на тишина – не заради липсата на емоция, а заради излишъка на такава.
Снимка: Валентин Алипиев
Вдъхновена от силния отзвук от това емоционално събитие, певицата вече гледа напред, към нови срещи със своите почитатели. А, възможности за такива определено не липсват. На 9 ноември Шандел отново ще представи пред публика живота на една от най-култовите френски изпълнителки, както и ще се отправи на лятно турне из страната.
В един разговор, който преминава от истории на сцената към личния ѝ мироглед, Вера Шандел разказва за пътя си към музиката, за срещите, които я променят, и за онова, което се случва между артиста и публиката – там, където думите обикновено не достигат, но музиката умело успява да си проправи път напред.
- Здравейте, Вера! Вашето представяне на спектакъла „Животът на Едит Пиаф“ преди две седмици беше изключително успешно – залата беше пълна и публиката ви слушаше със затаен дъх. Какво да очакваме от повторното представяне на 9-ти ноември, което да го отличи от предишното?
- Много се радвам, че публиката прие толкова топло този биографичен концерт-спектакъл, именно това е причината да го повторим през ноември. Много хора не успяха да присъстват поради липса на места, което ни показа, че има силен интерес към „Животът на Едит Пиаф“. Това беше първата му поява на сцена в този формат, а предстоят още поне шест представления в страната. С всяко следващо изпълнение спектакълът се надгражда, така че вярвам, че до ноември публиката ще види развитие - както в съдържанието, така и във визията и цялостното представяне.
Снимка: Валентин Алипиев
- Това лято започвате турне из няколко български града. Какво означава за вас срещата с публиката извън големите концертни зали и как се подготвяте за различните градове?
- Срещата с публиката е причината да правим всичко това. Обменът, който се случва, е изключително зареждащ и прави всяко усилие напълно оправдано. Лицата на хората по време на спектакъла и след него показват, че това усещане е споделено - сърцата се отварят и животът става малко по-красив и розов. Възможността да представим спектакъла в летните театри в различни градове е истинска радост за мен. Знам, че тези концерти носят емоция и вдъхновение, и за мен е щастие, че можем да достигнем до повече хора.
Подготовката ми за всяко излизане на сцена е сходна - още с обявяването на датата съзнателно насочвам вниманието си към хората в съответния град. Представям си ежедневието им, начина, по който ще научат за концерта, как ще дойдат, как ще го преживеят. Ще посетя предварително градовете, ще се разходя из пространството, ще се опитам да се свържа с атмосферата и хората. Понякога дори си представям как, подобно на Едит Пиаф в началото на своя път, бих могла да изпея нещо на улицата в деня преди концерта.
Снимка: Валентин Алипиев
- Има ли нещо специфично, което се надявате публиката да почувства или преживее по време на турнето, което да го отличава от спектаклите в София?
- Надявам се публиката да почувства силата, с която Едит е живяла, въпреки трудностите, които е срещала. Да преживее любовта, смеха и вярата - основните теми в спектакъла. И да си тръгне с онова усещане, за което след концерта в София сподели Ути Бъчваров - че той и неговите прекрасни принцеси, вярват в любовта. Не мисля, че преживяването ще се различава съществено от това в София.
Нашата цел е да поведем всеки зрител на пътешествие, независимо от възраст, произход или място.
Именно затова ще продължим да обръщаме специално внимание както на децата, така и на по-възрастната публика във всеки град.
Снимка: Валентин Алипиев
- В спектакъла си партнирате с неповторимата Мими Николова. Как се запознахте и откъде възникна идеята за съвместната ви работа?
- С Мими Николова се запознахме преди години, по време на снимки в БНТ. Още тогава се усетихме много естествено една с друга. Работим в една и съща сфера, но тя има много по-дълъг и богат път в нея. С времето започнахме да посещаваме концертите си взаимно. По-късно, когато с Мишо Йосифов създадохме проекта „БГ Винтидж“, я поканихме да се включи. А когато реших да направя „Животът на Едит Пиаф“ в Зала „България“, тя беше първият човек, за когото се сетих. За щастие, прие с радост. Много се вълнувам, че реализираме тази идея заедно - за мен това е истинска магия.
- Заедно с нея сте и с Ангел Заберски Трио. Имало ли е моменти, когато артистичните ви различия са били предизвикателство за вас като екип, и как ги преодолявате?
- С Ангел сме от 15 години (юли стават точно толкова). Заедно, добре ни се получава творчеството. Много е внимателен за това, как се чувства всеки един от нас в изпълнението си и това прави нещата приятни и красиви. Мими си има стил и мнение, заради което сме заедно също. Мисля, че всички сме гъвкави и внимателни към другите. Така лесно преодоляваме предизвикателствата. Някак ги превръщаме в плюс - обединяваме се в различията си и картинката става по-пъстра и богата.
Снимка: Валентин Алипиев
- Кога осъзнахте, че музиката ще бъде основният ви творчески път?
- Осъзнах го и се реших на 38 години. Тогава започна моят музикален живот. Много съм благодарна на Андре - съпруга ми, който създаде условията да опитам да запиша песен, на Рони (Андрония Попова), която ме учеше как да я изпея, на Мишо Йосифов, който повярва в мен още по време на записа и на Ангел Заберски, с когото някак естествено се усетихме в процеса - той свиреше, а записът се получи от първия път. Благодарна съм и на себе си, че не се изплаших от промяната, която настъпи, когато се оказа, че вече не съм финансист, а певица. Всичко това се случи в рамките на няколко месеца - от април до юли 2010 г.
- Вашите проекти често събират различни поколения - както артисти, така и публика. Съзнателен избор ли е това и как го постигате?
- Съзнателен избор е. Работя за обединението на всички нива и като артист усещам, че мога да допринасям това да се случва както на сцената, така и в публиката.
Вярвам, че всички имаме еднаква стойност и че възрастта е просто моментно различие.
До последния си дъх всеки от нас иска да се чувства добре, независимо на колко години е. Не разбирам защо трябва да подхождаме с различна мярка на уважение към отделните поколения - всички сме човешки същества и всички имаме право да преживяваме красота на всяка възраст. Да, различни сме и именно това прави нещата красиви. Понякога това е трудно постижимо, защото има и финансови ограничения. Но вярвам, че винаги ще се намират хора, които да подкрепят тези мои инициативи за по-достъпен достъп, както за много млади, така и за по-възрастни хора. Такъв беше и случаят със зала „България“, с подкрепата на Столична община.
Снимка: Валентин Алипиев
- Какво според вас днес липсва в комуникацията между поколенията, както в музиката, така и в живота като цяло?
- Липсва ни усещането за свързаност - може би заради това изкуствено разделение, в което обществото непрекъснато се поставя: млади и стари, мъже и жени, бели и черни, добри и лоши, бедни и богати. А всъщност ние сме просто различни - всеки със своята роля, но всички част от едно цяло. Както е и с тялото ни - то не е просто сбор от отделни органи и не може да се разглежда така. Всеки орган е различен, със своя функция, но принадлежи на едно цяло - тялото.
Това, че сме отделени, е едно остаряло и погрешно вярване.
Вярвам, че постепенно ще осъзнаем колко силно си влияем и колко дълбоко зависим един от друг - отвъд пространството, а може би и отвъд времето. А музиката със сигурност обединява - видях го ясно в залата на 20 март.
- Защо избрахте именно Едит Пиаф като централна фигура за вашия спектакъл?
- Има много велики хора и Едит Пиаф е една от тях. Стартираме с Едит, защото така се подредиха нещата. Стана, така както обичаме да казваме - случайно. Но това желание отдавна се таи в сърцето ми. Тя е емблема на свободата и мисля, че сега имаме нужда от такъв пример. Радвам се, че с нея започваме - голяма е и това се усеща и на сцената и в публиката. Благодарна съм, че мога да работя с нейното творчество и да го споделям.
Снимка: Личен архив, Вера Шандел
- Кое бе най-трудното предизвикателство при въплъщаването на нейния образ на сцената?
- Отне ми време да се реша да я изпълня. Тя има изключителен глас и сравнението с него е неизбежно, но и много отговорно. В момента, в който усетих, че мога да предам усещането за нея по своя начин - така, както аз я разбирам и че ще пресъздам човека, а не просто гласа, притесненията изчезнаха. Най-трудно за мен все още е да остана толкова неподвижна на сцената, колкото е била тя. Това обаче е нещо, върху което продължавам да работя и което ще развия до представянето през ноември. Предстои ми още работа - да я изразя с тялото си, без да губя себе си.
- В работата си върху този образ по-скоро търсите вярност към оригинала или лична интерпретация?
- По-скоро търся баланс между двете. От една страна, има елементи, които взаимствам - нейни изразни средства, фразиране, специфични нюанси. От друга, неизбежно ги пречупвам през собственото си усещане и опит. Получава се нещо като амалгама между нея и мен. С времето, докато работя върху спектакъла, усещам как все повече се преплитаме. Това е много интересен процес и затова вярвам, че всеки концерт ще бъде различен. Може би след 9 ноември ще е интересно отново да поговорим - тогава вече и Вие ще можете да споделите как сте усетили.
- Планирате ли други заглавия от поредицата „Животът на…“ и ако да, с кои личности ще продължите?
- „Животът на…“ е поредица. Започна с Едит и ще продължи с други образи - следващият, още през октомври, ще бъде Далида. Имам готовност да създам и спектакъл за Марлене Дитрих - там форматът ще включва и екран. Бих изпълнила и Мерилин Монро, която също е много близка до сърцето ми.
Шарл Азнавур е неизменна част от моя музикален свят
- израснала съм с неговите песни, както и с тези на Джо Дасен. Ако публиката припознае този тип спектакъл, бих продължила и с по-малко познати, но изключително значими за френската култура личности, като Барбара. Бриджит Бардо също има интересен музикален репертоар. Серж Генсбур, Мишел Легран… възможностите са много. Вярвам, че г-н Ангел Заберски, заедно с Борис Таслев и Стоян Янкулов, могат да превърнат всички тези имена в атрактивни музикални спектакли, а моята роля е да ги разкажа и предам чрез пеене.
Снимка: Личен архив, Вера Шандел
- Вие и съпругът ви Андре Шандел работите заедно. Как успявате да балансирате личните отношения с професионалните ангажименти?
- Много добре - ние сме тотално различни, но някак си това е добра почва за творчество. Правим филми, той ги сътворява, аз ги осъществявам. Помага ми много, като започна да работя по спектакли. В случая основната режисура бе на Марияна Арсенова, както и текстовете, но когато започнахме да ги правим на френски и Андре сложи своята щипка сол.
- Живели сте и извън България. Как този опит е повлиял на музикалния ви вкус и артистичното ви виждане?
- Прекарах почти цялото си детство в Алжир и френската култура естествено стана част от изграждането ми като човек. Не мога да не добавя и арабската култура, която също ми е много близка до сърцето. Вярвам, че срещите с различни хора и култури ни правят по-свободни. Именно това най-силно влияе на артистичното ми виждане - липсата на ограничения и усещането за свобода, което нося в музиката.
- Какво винаги „носите“ със себе си като артист и човек, независимо къде по света се намирате?
- Радостта от живота и благодарността, че съм част от този свят, че имам свободата да бъда и да се изразявам. И най-хубавото – с това пълня сърцата на хората, както и моето!
