Ал Пачино е истинска легенда в света на киното (и театъра зад граница). Всички знаят името му, милиони обожават филмите му, но сякаш малцина са онези, които са наясно с произхода, обучението и провалите, които съпътстват творческия му път. Историята му доказва, че неуспехите не ни определят като хора, нито пък диктуват бъдещето ни. Ал Пачино може и да не е бил никак добър ученик като малък, но когато среща правилните хора, успява да промени изцяло живота си, воден от съкровената мечта - да се изявява на сцената и екрана. На 25 април актьорът, празнува своя 86-и рожден ден, а в негова чест от Art Portal News разказваме за живота му, който сам по себе си е достоен за филм.
Ранен живот
Снимка: Abner Symons/WWD/Penske Media via Getty
Алфредо Джеймс Пачино е роден в Ню Йорк на 25 април 1940 г. Той е единственото дете на италиански имигранти от Сицилия, които се разделят, когато той е още малък. След това бащата на Пачино се мести в Калифорния, а той е отгледан от майка си, баба си и дядо си в „Бронкс”. Въпреки че като дете е бил малко срамежлив, в ранните си тийнейджърски години проявява интерес към актьорството и по-късно е приет в Училището за сценични изкуства. Той обаче се оказва слаб ученик, проваля се по повечето предмети и накрая напуска училище на 17-годишна възраст.
„За мен беше трудно да порасна“, споделя той пред режисьора на „Дони Браско“ Майк Нюъл. „Всъщност баба ми беше тази, която управляваше. Майка ми беше на второ място, родила ме е млада. Дължа много на този период от живота си. Дължа много на тези жени и на дядо ми“. Той споделя още, че макар семейството му да
не е „насърчавало“ актьорството му, те го „приели“.
След като напуска училище, Пачино се занимава с различни професии преди да се премести в Гринуич Вилидж през 1959 г., за да преследва мечтата си да стане актьор. Започва да учи театрално изкуство в студиото „Хърбърт Бергхоф“ и скоро получава роли в извън бродуейски постановки, включително роля през 1963 г. в пиеса на Уилям Сароян.
Снимка: Stephane Cardinale/Sygma via Getty
През 1966 г. Пачино прави следващата стъпка в кариерата си, когато е приет в „Актьорското студио“, където учи при известния треньор Лий Страсбърг. Работата му там води до участието му в известни проекти като бродуейската продукция от 1969 г. „Does a Tiger Wear a Necktie?“ – за която получава награда „Тони“ – както и до роля във филма за порастването „Me, Natalie“ от същата година.
Пачино приписва на Чарли Лоутън и Страсбърг заслугата за запознаването си с актьорството, като казва в интервю, че тъй като е „напуснал училище, за да започне работа“, „образованието му е дошло от театъра“.
„Хората, които бяха мои ментори - Чарли Лоутън, който е мой най-голям приятел и ментор“, продължава той. „Лий Страсбърг, разбира се, Мартин Брегман. Не мога да кажа нищо, без да спомена тези трима души“. Брегман е продуцирал много от филмите на Пачино и е бил негов мениджър.
Кариера
Снимка: CBS via Getty Images
През 1971 г. Пачино получава първата си голяма главна роля на екрана във филма „Паника в Нийдл Парк“, където играе мъж, борещ се с хероиновата си зависимост. Това поставя началото на кариерата му, която ще достигне нови висоти. Превъплъщението му привлича вниманието на Франсис Форд Копола, който по това време е в процес на кастинг за предстоящия си филм „Кръстникът“, базиран на романа на Марио Пузо. Въпреки че
за ролята са обмисляни суперзвезди като Робърт Редфорд и Джак Никълсън,
Копола в крайна сметка избира относително неизвестния Пачино да изиграе Майкъл Корлеоне. Излязъл през 1972 г., „Кръстникът“ се превръща в огромен успех и се счита за един от най-великите филми на всички времена.
Разказвайки историята на престъпната фамилия Корлеоне и възхода към властта, Пачино е само един от многото актьори – включително Марлон Брандо, Джеймс Каан, Робърт Дювал и Даян Кийтън – които получават признание от критиката за своите изпълнения. „Кръстникът“ доминира на церемонията по връчването на наградите „Оскар“ през 1973 г., като печели за най-добър филм, най-добър актьор (Брандо) и адаптиран сценарий, а също така получава номинации за режисура, звук, костюми и монтаж. Каан, Дювал и Пачино получават по една номинация за поддържаща роля, но, разгневен от това, че не е получил номинация от Академията в категорията за главна роля, Пачино бойкотира събитието.
Когато го питат за издигането му към славата, той продължава:
„Чувствах се малко некомфортно в тази ситуация, в този свят.
По това време работех и на сцената в Бостън в „Ричард III“. Но това беше само извинение. Просто се страхувах да отида“.
Снимка: Paramount/Getty Images
Вследствие на успеха на „Кръстникът“ Пачино бързо става търсен главен герой. След ролята си редом с Джийн Хекман в „Плашилото“ (1973), той участва в три последователни хитови филма, всеки от които му носи номинация за „Оскар“ за най-добър актьор. През 1974 г. той става част от актьорския състав на „Серпико“ – истинската история на полицай, чиято работа под прикритие през 60-те години помага за разкриването на корупцията в полицията на Ню Йорк.
Същата година той отново се появи в ролята на Корлеоне във филма „Кръстникът: Част II“, в който участва и Робърт де Ниро. Продукцията получава толкова много похвали, колкото и предходната. А през 1975 г. Пачино изигра главната роля в „Кучешки следобед“, където се превъплъщава в една много по-необичайна роля – тази на Джон Войтович, който през 1972 г. се опитва да ограби банка в „Бруклин”, за да плати операцията за промяна на пола на своя приятел. След това актьорът участва в провалилия се на боксофиса филм „Боби Диърфийлд“ преди да се върне във форма с юридическата драма „И справедливост за всички“ (1979), с която си спечелва още една номинация за „Оскар“.
Снимка: Everett Collection
Предвид зашеметяващия си успех през 70-те години, филмовата кариера на Пачино преживява относително затишие през следващото десетилетие. С изключение на ролята му като лудия наркодилър Тони Монтана в хита „Белязаният“ (1983), режисиран от Брайън де Палма, останалите филми на актьора от този период са значително по-малко успешни, а ролите му – по-малко запомнящи се.
„Фатален партньор“ (1980), „Автора! Автора!“ (1982) и „Революция“ (1985) се провалят.
През това време обаче Пачино отбелязва и успешно завръщане на театралната сцена. През 1983 г. той получава номинация за наградата „Драма Деск“ за ролята си в пиесата на Дейвид Мамет „Американски бизон“, а през 1988 г. е обсипан с положителни отзиви за превъплъщението си в ролята на Марк Антоний в постановката на „Юлий Цезар“ на Нюйоркския Шекспиров фестивал. След това Пачино се завръща на екрана в трилъра от 1989 г. „Море от любов“, който в крайна сметка отново го изстрелва на върха.
Снимка: Everett Collection
През 1990 г. Пачино се появява в два филма – „Кръстникът: Част III“ и „Дик Трейси“. Ролята му във втория му носи първа номинация за „Оскар“ от повече от десетилетие и бележи началото на поредица от роли в хитови филми през следващите години. През първата половина на 90-те години Пачино получава положителни отзиви за работата си в продукции като „Франки и Джони“ (1991) с Мишел Пфайфър и „Пътят на Карлито“ (1993).
С първата си награда „Оскар“ се сдобива след главната си роля в „Усещане за жена“
от 1992 г. Във него той играе сляп мъж, който преживява незабравимо приключение в Ню Йорк, след като неговата племенница наема млад мъж да се грижи за него по време на Денят на благодарността. Междувременно той е номиниран и в категорията за поддържаща роля за участието си във филма „Гленгъри Глен Рос“ (1992).
Снимка: FilmPublicityArchive/United Archives via Getty Images
През втората половина на десетилетието роли в филми като „Жега“ (1995) на Майкъл Ман, гангстерската лента „Дони Браско“ (1997), свръхестественият трилър „Адвокат на дявола“ (1997), футболната класика на Оливър Стоун „Всяка една неделя“ (1999) и награденият с „Оскар“ „Вътрешен човек“ (1999) помагат на Пачино да остане както зает, така и актуален.
Той запълва графика си с писане, режисиране и участието си в документалния филм
„В търсене на Ричард“, който разглежда пиесата „Ричард III“ на Уилям Шекспир. Това е продукция, в която актьорът сам участва през 1979 г. на Бродуей.
През 2000 г. Пачино навършва 60 години. Това обаче не забавя плодотворната му кариера. През 2002 г. той се появява в четири филма. На следващата година пък печели награда „Еми“ за ролята си в адаптацията на пиесата на Тони Кушнър „Ангели в Америка“, а през 2004 г. отново се отдава на любовта си към творчеството на Шекспир, като се появява във филмовата версия на „Венецианският търговец“.
Снимка: Gabriel Bouys/AFP/Getty
През 2007 г. актьорът става част от звездния актьорски състав на хитовия блокбъстър „Бандата на Оушън“ и издава DVD колекцията „Pacino: An Actor’s Vision“. След това той си партнира с Де Ниро в полицейската драма „Праведно убийство“ (2008), превъплъщава се в ролята на Джак Кеворкян в телевизионния филм „Не познавате Джак“ (2010) – за която получава втората си награда „Еми“. Завръща се и към пиесата на Дейвид Мамет „Гленгъри Глен Рос“, този път в бродуейска продукция от 2012 г., в която участва и Боби Канавале.
Пачино си сътрудничи с Мамет в телевизионния филм „Фил Спектър“ (2013 г.), за да изиграе ролята на известния с проблемите си музикален продуцент, преди да поеме главни роли в независими проекти като „Мангелхорн“ (2014 г.) и „Дани Колинс“ (2015 г.). В последния филм, в който си партнират Анет Бенинг, Дженифър Гарнър и Кристофър Плъмър, Пачино играе рок звезда, която търси сина си (Канавале), след като научава за недовършено писмо от Джон Ленън.
Снимка: Mike Marsland/WireImage
След участията си във филмите от 2017 г. „Сомалийски пирати“ и „Бесеница“,
Пачино отново се връща под светлината на прожекторите
в ролята на едноименния треньор по американски футбол от Пенсилванския държавен университет, който се оказва в центъра на скандал за сексуално малтретиране на деца във филма „Патерно“ (2018). След това той се присъединява към звездния актьорски състав на филма на Куентин Тарантино „Имало едно време в Холивуд“ (2019), преди да се събере отново със Скорсезе и Де Ниро по-късно същата година, за да изиграе ролята на злощастния профсъюзен лидер Джими Хофа във филма „Ирландецът“ – роля, която му носи девета номинация за „Оскар“.
След това актьорът се появява отново на малкия екран в сериала „Ловци“ на Amazon. Превъплъщава се в лидер на група решила да попречи на възраждането на нацизма в Америка през 70-те години.
Награди
Снимка: TINA GERSON/AFP via Getty
Към 2019 г. Пачино е носител на един „Оскар“, две награди „Еми“, две награди „Тони“ и четири награди „Златен глобус“. През 2007 г. той получава награда за цялостно творчество от Американския филмов институт. През декември 2016 г. Пачино и неговите изпълнения са почетени на 39-ата церемония в „Център Кенеди“.
Личен живот
Снимка: Michael Buckner/Variety/Penske Media/Getty
Въпреки че никога не се е женил, носителят на „Оскар“ е имал връзки с някои от най-големите холивудски звезди, сред които Даян Кийтън, Бевърли Д’Анджело, Тусдей Уелд и Джил Клейбърг.
„Разбира се, възможно е да се оженя, но ми се струва, че това не е от значение“, казва актьорът пред „Бостън Хералд“ през 2015 г. „Никога не казвам „никога“. Макар Пачино никога да не е казал „Да“ на никоя от партньорките си, той има деца с някои от тях. Горд баща е на три вече пораснали деца: дъщеря му Джулия, която има с треньорката по актьорско майсторство Ян Тарант, както и близнаците Антон и Оливия, които има с Д’Анджело.
83-годишният актьор посрещна и още един син през 2023 г. – Роман Пачино. Въпреки множеството си високопрофилни връзки актьорът е запазил относителна тишина относно личния си живот през годините. Рядко обсъжда публично връзките си и винаги се е смятал за „срамежлив“,както веднъж се определя пред Лари Кинг.
