Сълзи, усмивка до уши, танци, пътуване до края на света – вярвате или не, успях да преживея всичко това в рамките на около 3 часа, благодарение на неповторимия Андре Рийо и забележителният му оркестър „Йохан Щраус“. Те са отново у нас, но с обновена програма, която няма да остави никой от присъстващите безразличен.
Като по швейцарски часовник „завесите се вдигнаха“ точно в 19:30. Сцената обаче беше празна, Рийо и оркестърът му бяха сред публиката и я приветстваха на своето шоу, което не познава граници. Пристъпваха леко – с изтънченост и финес, сякаш им предстоеше да участват в пищен бал. Официалните рокли на дамите и фраковете на господата лесно можеха да заблудят публиката, че ще присъства на един стандартен класически концерт. Още с първите изсвирени ноти обаче пред нас се разкри един неочакван и богат музикално-театрален свят.
Рийо неслучайно е смятан за възродител на валсовата музика. Нестандарният подход, с който подхожда към нея, е изумителен. Той я „разчупва“ - прави я забавна дори и за тези, които обикновено не слушат класически парчета. Истински новатор в своята сфера, диригентът и цигулар сякаш разказва приказка с всяко следващо изпълнение. Главен герой в нея обаче не той, а нейно величество – музиката.
„Каквото и да се случва в живота ви, опитайте се да вярвате в силата на музиката.
Тя е най-скъпоценното съкровище, което притежаваме в живота си. Винаги ще ви съпътства и помага в трудни моменти“, обърна се Андре Рийо към публиката. Дори и не осъзнавах колко много дълбочина и смисъл има в думите му, докато до мен не се изправиха дъщеря и онкоболната ѝ майка. Двете танцуваха валс, а топлина, любов и щастие струяха от очите им – напук на ужасяващата диагноза. Сълзите ми от умиление не закъсняха. В този момент прозрях, че в трудна ситуация не е задължително на помощ да ни се притече човек. „Пояс“, който да върне на повърхността усмивката ни, може да бъде музиката. Доказаха ни го неведнъж и артистите, които се появиха на сцената и разказаха своите истории с песен.
Една от тях беше Ема Кок – нидерландката с ангелски глас, която страда от рядко заболяване - стомахът ѝ е парализиран и не може да се храни. Това препятствие обаче не успява да застане между нея и мечтата ѝ да стане певица. Ако все още не сте, то
несъмнено в бъдеще все по-често ще чувате нейното име,
което ще краси афишите за концерти на световни сцени. Ема Кок е като „приливна вълна от талант“, която те залива неочаквано – още с първия тон от песента си, а емоционалните последици от нея остават дълго след края ѝ. Малцина могат да се похвалят, че са изправяли на крака близо 12 000 души, а тя за пореден път го постигна с лекота с изпълненията си на „Let It Go“ и „Voilà“. Тръпки обзеха цялото ми тяло, което мигновено се изпълни с респект към това нежно и слабичко момиче, което пее като великан. Привилегия е да я видиш на сцената и истинска еуфория за сетивата да я чуеш как изпълнява.
Ема сама по себе си е музикално съкровище – феномен,
на който българската публика ще може да се наслади в един наистина специален ден – 12 март, когато младата изпълнителка отбелязва своя 17-и рожден ден.
В същата вечер на българската сцена отново ще се качи и друг артист с вдъхновяваща житейска история – панфлейтистът със световна слава Мишел Тирабоско. Той е от семейство на музиканти, което обикновено е индикация, че има голям шанс самото дете да се насочи към изкуството. Тирабоско се ражда без част от ръцете си, което прави желанието му да твори невъзможно…или поне така си мисли, докато не получава панфлейта за рождения си ден. От онзи момент заедно започват да пишат една невероятна музикална история, която докосва хиляди по света.
От Нидерлания, през Унгария, Испания, Швейцария, Белгия, та чак до Венецуела, Америка и Тасмания – музиканти от цели 16 страни се бяха събрали в Арена „Армеец“. Някои от тях довяха носталгия по 90-те и ни подтикнаха да се изправим от столовете си, за да се разтанцуваме енергично, други пък разкриха не само музикалните, но и театралните си заложби.
Шоуто на Андре Рийо и приятели (позволявам си да използвам тази дума, тъй като диригентът работи с част от оркестъра си вече десетилетия) беше като увеселително музикално влакче, което успя да ни „превози“ до едни от най-красивите кътчета на света, без да се налага да напускаме мястото си в залата.
„За нас е фантастично да виждаме, че всяка вечер изпращаме публиката с усмивка на лице“, завърши Рийо, а аз бих допълнила, че „подаряват“ не само усмивки, но и изпълват сърцата на присъстващите с огромна доза любов и въодушевление.
