Тази вечер от 19:30 ч. на Камерна сцена „Миракъл“ в театър „Българска армия“ ще се състои премиерата на постановката „Вик от историята. Екатерина Каравелова“, изградена върху писма, спомени и дневници на съпругата на Петко Каравелов и учредителка на Българския женски съюз.
Сценичната версия и постановката са дело на Стилиян Петров, сценографията и костюмите са на Юлияна Войкова – Найман, музиката е на Милен Кукошаров, а хореографията – на Мила Искренова. В спектакъла участват Стефка Янорова и Гергана Плетньова.
Стилиян Петров споделя възхищението си от Екатерина Каравелова и качествата, на които тя го учи: „Възхищавам ѝ се от години. Тя учи. Преподава дисциплина, решителност, спокойствие, самообладание, устойчивост при внезапни обрати, търпение, сдържаност и мекота, смелост, твърдост, категоричност и дързост при потопи и преврати, строгост, смирение и яснота, точност на мисълта, уместност на думите и усет за тишина, непоколебимост, спартанска непоклатимост пред глупостта, постоянно сражение с посредствеността и нейните огромни, неподвластни преимущества.“
По думите му енергията на Каравелова е покъртителна. Той я описва като жена, поразена от загуби, но същевременно изпълнена с жизненост и оптимизъм, която вярва, че
„природата обича децата ѝ да са весели, дори когато си играе и им мята светкавици и гръм на главите“.
Петров подчертава мащаба на нейната дейност като учител, преводач, писател, общественик, милосърдна сестра, мисионер, миротворец и международен делегат. Според него времето, в което живее, е трудно, тъмно и войнствено, а личният ѝ живот е белязан от изпитания, достойни за античен сюжет.
„Всичко това е непосилно да се събере в едно представление. Аз съм убеден, че е невъзможно вече и в книга. Обемът на Екатерина Каравелова надхвърля порядъка на подобна вместимост“, признава режисьорът. Той уточнява, че спектакълът не си поставя за цел да разкаже биографията ѝ или да разкрие напълно сложността на нейната личност. Вместо това го определя като „артистична телеграма повече (започната и неизпратена досега)“, породена от неговото „неудържимо и автентично възхищение“ към Каравелова.
