„Той не ми е истински приятел“, няма истинска любов... Играли ли сте някога на „Истината или се осмеляваш“? Едноименната пиеса е най-новото заглавие в репертоара на Театър „Българска армия“ с режисьор – Васил Дуев-Тайг. В нея „на дуел“ се изправят един срещу друг младите актьори Алена Вергова и Ахмет Исмаил.
Снимка: Театър „Българска армия“
Ако си мислите, че театърът е елитарен – в смисъла на отделен от съвременния живот, то определено не сте гледали постановка като тази – от Gen Z за Gen Z.
„Jesus Christ on a motorbike“ – никога не съм предполагала, че ще чуя това в реалния живот“, казва приятелката ми. Но в „Истината или се осмеляваш“ реалният свят се преплита с виртуалния, за да пресъздаде живота на двама 15-16 годишни младежи. Не защото в постановката има виртуални елементи, а просто защото светът на тийнейджърите неизменно е пълен с изрази от интернет пространството, чуждици и паразитни думи. Точно както диалектът ни пренася в друго място на развитие на действията, така
„тийнейджърския език“ е код, който само запознатите с шифъра му, могат да разберат.
„Истината или се осмеляваш“ е игра на доверие – без да вярваш на някого, няма как да се съгласиш нито да му кажеш всяка истина, за която те попита, нито да позволиш да те предизвика да направиш каквото и да е, каквито всъщност са правилата на играта. В началото двамата герои не се познават, но постепенно, без да го осъзнават, говорейки си, изграждат негласно доверие.
Снимка: Театър „Българска армия“
Сюжетът се развива след парти и ни среща с двама тийнейджъри – тя е преоблечена като Харли Куин, а той като персонаж от „Дюн“. И още от тук започват множеството препратки както на ниво реплики, така и в хореографията, дело на Филип Миланов. Костюмите също са идейни, а Ахмет Исмаил е наистина като току-що пристигнал от снимачната площадка на нашумелите филми за „Дюн“, чиито костюми впрочем са дела на българския бранд Demobaza. По сценографията и костюмите на пиесата работи Даниела Николчова.
Днес, когато смехът в театъра се предизвиква най-вече от простотията, „Истината или се осмеляваш“ ме изненада с това колко искрена радост предизвиква, благодарение на остроумния си хумор.
Снимка: Театър „Българска армия“
С развитието на историята се запознаваме все повече с героите, докато те самите се опознават – споделят лични неща, предизвикват се и се заяждат един с друг. Играйки „Истината или се осмеляваш“,
те имат тайно споразумение да не се лъжат,
но накрая се оказва, че нищо от това, което сме мислили за истина, не е такова. Тогава ни остава единствено да се запитаме, както прави Пилат, „Какво е истина?“.
Снимка: Театър „Българска армия“
Цялото представление и героите сякаш са изградени на принципа на непрестанното прескачане между контрасти. Рязко се сменят теми и действия на ръба на нецензурираното, според моя вкус, както и моменти, в които героите заговарят за дълбоките си преживявания, смисъла на любовта и взаимоотношенията.
Щефан Лак, авторът на текста, преведен от Владко Мурдаров, казва, че е написал пиеса за първия път и за всички от публиката, които са на повече от 13 години. Едновременно с това тя разглежда теми като приятелството и любовта, мимолетните връзки и какво всъщност наистина ги осмисля.
Пиесата разкрива дълбокия вътрешен свят на младите, който често бива подценяван. Той например е обичайният плейбой с много „опит“. Твърди, че няма нищо вечно, камо ли любов, че е безумно да обещаеш на една жена да си ѝ верен цял живот, а също и че
„ако нямаше Уилям Шекспир, нямаше да има и концепцията за любов“.
В същото време е джентълмен и както костюмите от партито маскират истинските им образи, така и зад неговата фасадата на плейбой се крие едно момче с разбито сърце.
Снимка: Театър „Българска армия“
Тя, от своя страна, смята точно обратното. Дързостта ѝ се редува с момичешката ѝ свенливост. Готова е на всичко, за да накара момчето до нея да ѝ бъде вярно завинаги. За съжаление, има и много грешно разбиране какво трябва да направи, за да се случи това.
Може би това е една от причините, макар през голяма част от времето залата да е изпълнена със смях, на излизане да чух някой да казва: „Много тъжно беше на моменти“.
Снимка: Театър „Българска армия“
Тук е мястото да отдадем заслуженото на Алена Вергова и Ахмет Исмаил за изграждането на образите. Освен общата им постановка ,ги свързва още едно нещо – и двамата са възпитаници на проф. Ивайло Христов в НАТФИЗ, което може би е допринесло за сработването им на сцената.
В екипа влиза и състудентът на Ахмет – Теодор Кисьов, известен като Хюго, чиято музика използват в представлението.
Към нестандартността на пиесата, неизменно породена и от стила на режисьора, допринася иновативното решение за разпределение на пространството, както и моментите, в които актьорите прекрачват четвъртата стена и създават интеракции с публиката. А за нея остава само едно предизвикателство – ще се осмели ли да гледа представлението?
