Изабел Юпер е изключителна и много различна актриса. Това определение за французойка, макар и на пръв поглед да изглежда като

комплимент “в реда на нещата”,

в действителност трудно се признава. Още повече, че говорим за страната, в която са родени още Катрин Деньов, Бриджит Бардо, Фани Ардант, Марион Котийяр…всички до една – музи на седмото изкуство, които ни

показват какво означава харизма и сексапил

на екрана.

На фона на изброените дами, Изабел Юпер е без съмнение различна. Това ще чуете от хората навсякъде във Франция. От собствениците на провинциални, малки ресторантчета с кадри от филми по стените, през кураторите на музеите в Париж, до собствените й колеги артисти. Всички те обичат Юпер.

Лицето – луничаво и леко дистанцирано.

Маниерите й – сдържани и фини. Присъствието й на екрана – едновременно решително като в “Плетачката на дантели” (1977), през хладнокръвно “Пианистката” (2001), до дръзко в “Тя” (2016), който й печели и номинация за Оскар.

Кратка справка за любителите на фактологията – в историята на френското кино досега Изабел Юпер е

най-номинираната за националните филмови награди Сезар актриса – цели 15 пъти!

Освен, че въплъщава пълна палитра от емоции в ролите си, Изабел Юпер излъчва класата на

онзи, истински френски аристократизъм,

който няма как да се научи. Него го носиш свише. А тя освен всичко изглежда отрано го е предусетила за себе си, защото още в детството си решава да стане актриса, макар и да хрумват и идеи за медицинска сестра и фигуристка.

Изабел е родена на 16 март 1953 г. в Париж в

семейството на крупния индустриалец и командир на Ордена на почетния легион,

евреинът Реймон Юпер и съпругата му Аник Бо, преподавателка по английски език. Тя е най-малкото от общо петте им деца – писателят Реми (писател), художничката Елизабет, режисьорката Каролин и социоложката Жаклин. Очевидно артистичният ген трайно се е развил във фамилия Юпер.

След като получава диплома по руски, Изабел посещава курсове в Консерваторията по драматично изкуство, където нейни учители са Жан-Лоран Коше и Антоан Витез.

Първият режисьор, който решава да се довери на, все още, начинаещия опит на младата Юпер, е Клод Соте, годината е 1972, а филмът – “Сезар и Розали”. Тогава едва 19-годишна Изабел си партнира

не с кого да е, а с Ив Монтан и Роми Шнайдер.

Няколко години по-късно, с “Плетачката на дантели”, идва големият успех за Юпер, който я прави широко популярна. Филмът й печели още признанието на журито на БАФТА за “най-обещаващ дебют в главна роля”. Непосредствено след него пък й е присъдена статуетката “Златна палма” на фестивала в Кан за най-добра актриса във “Виолет Нозиер”, екранизация по романа на Жан-Мари Фитер. Виолет Нозиер е осъдена на смърт за отравяне на баща си заради предполагаемото му сексуално насилие. История, превърнала се в

сензация през 30-те години на миналия век,

за да стане по-късно нарицателна за цялата френска поп култура.

Смел, провокативен и новаторски, този филм е само началото на едно изключително продуктивно професионално партньорство между актрисата и режисьорът Клод Шаброл. Тандем, завещал на киното седем филма, всеки един от който печели сериозни международни отличия. Сред тях са “Женска история” (1988), където сюжетът ни отправя в годините на немската окупация на Франция по време на Втората Световна война. Юпер е Мари-Луиз Жиро, която

смело извършва нелегални аборти,

преди да се изправи пред трагичния си край като последната жена, екзекутирана с гилотина в страната. В този напрегнат трилър, се прокрадват ужасите на фашизма, докато главната героиня се бори да издържа семейството си и общността от жени около нея. Шаброл изгражда майсторско кино напрежение от правното лицемерие на фашизма, който възприема аборта като „престъпление на държавата“, въпреки че не предоставя подкрепа за бедните семейства. Този филм прави Изабел Юпер

най-добра актриса на фестивала във Венеция.

Нататък в общата им биография с Клод Шаброл са още “Мадам Бовари” (1991), “Пиянството на властта” и др…

Без съмнение обаче големият коз във филмовата кариера на Изабел Юпер, това което я превръща в актриса със световен мащаб, е

психологическата драма от 2001 г. на режисьора Михаел Ханеке – “Пианистката”.

Отличеният с награди за най-добър филм, най-добра актриса и актьор на фестивала в Кан, кино разказ, по литературната творба на носителката на Нобел за литература Елфирде Йелинек, представя историята на 40-годишната Ерика, изключителна пианистка и преподавателка във виенската консерватория.

Носителят на Оскар Ханеке буквално взривява настроенията сред публиката с

историята за перверзната женска сексуалност,

заклещена в капана на догмите и предразсъдъците.

Юпер печели бурни овации с виртуозното си изпълнение на студенокръвната професорка по пиано, която потиска нагоните си в опит да поддържа мазохистичния баланс в живота си – клаустрофобичната връзка с майка си и увлечението по студената Уолтър.

В една от по-скандалните сцени на „Пианистката“, Изабел Юпер седи на ръба на вана, повдигнала полата си, с

насочено огледало между краката й.

Тогава тя взема бръснарско ножче и започва да се порязва. По стената на ваната се стича струйка кръв. В същия момент чуваме майка й да вика: „Вечерята е готова!“ „Идвам!“ – отговаря Юпер. На често задаваните въпроси от медии и критици дали търси крайни реакции на тези провокации, Ханеке отказва да даде пряк отговор. „Има много сцени, които са едновременно стряскащи за зрителя и смешни в същото време“, казва той.

„Срещал съм два вида смях от страна на публиката. Смехът на разпознаването – когато виждаш неща, които са ти познати, и този – да се смееш на себе си. Но има и истеричен смях , който просто е още един начин да се справим с това, което ни разстройва“, споделя още Михаел Ханеке по повод противоречивите коментари след „Пианистката“.

Макар и да се нарежда достойно

сред перлите в короната на френското кино,

с филмография от над 130 филма (средно около 3 филма на година), Изабел Юпер е известна със своята уединеност и сдържаност по отношение на въпроси за личния й живот, например. Тя обикновено не говори с пресата за нищо друго освен за ролите си и не може да отречем този момент на добре премерено високомерие много й отива. И все пак, биографите на семейството й разкриват, че повече от 40 години тя е истински щастлива с филмовия продуцент и режисьор Роналд Чама, от когото има три деца – Лолита, Лоренцо и Анджело. Дъщеря им, Лолита е актриса и вече се е снимала с майка си в няколко филма.