Всичко започва на днешния ден – 15 декември. Годината обаче е 1934. Това прави цели 90 години от момента, в който на този свят се появява момиче на име Райна. Майка ѝ е „най-строгата учителка по физика“, според собствените ѝ думи, която преподава в Мъжката гимназия в Бургас, а баща ѝ е като спасителен остров, в чийто прегръдки малката Райна се хвърля всеки път, когато той се прибере от работа. От него наследява хумора, а от майка си упоритостта и дисциплината.
„Бях пълничко детенце, което танцуваше народни танци“, разказва за себе си тя. Освен танците обаче започва да се занимава и с музика. Пее и свири на пиано в емблематичния хор „Бодра смяна“, следват тийнейджърски години, гимназия, и Консерваторията, където завършва оперно пеене и пиано. След дипломирането си е назначена в Софийската опера само като хористка. Тази сцена обаче не е достатъчно голяма за нея. Само няколко години са ѝ нужни, за да се утвърди първо на италианската сцена –
от 1961 г. е солистка в „Ла Скала“ в Милано,
а после и на световната. Така се ражда примата на операта и един от най-изключителните таланти в оперното изкуство през миналия век – Райна Кабаиванска.
Макар, че фамилното име на баща ѝ да е Иванов, той решава да го смени, измисляйки фамилията Кабаивански. Така дъщеря му наследява и фамилия, която признава, че винаги е била трудна за произнасяне от чужденците, но която е била обявявана на най-големите световни оперни сцени.
Всички, които са я чували се възхищават на гласа ѝ,
но самата Райна Кабаиванска никога не го е харесвала.
Първоначално я привлича театърът. „В театърът се чувствах силна“, казва тя. Само на 24 години е, когато с таланта си пленява комисията в Миланската Скала. В деня на дебюта си там тя казва, че за нея моментално са се отворили вратите и към „Ковънт Гардън“ в Лондон и към „Метрополитън“ в Ню Йорк. На 27 е, когато дебютира в „Метрополитън“ с „Дон Карлос“.
Въпреки това, когато за малко се връща в България, по настояване на майка си, за Кабаиванска не се намира място в Софийската опера, затова тя отново заминава за Италия.
Макар музикалните критици там по това време да са изключително взискателни, всички признават таланта на българката. Той перфектно се съчетава с изключителната ѝ красота и блясъка в очите ѝ.
Така и критиката и публиката признава колко изключителна е българската оперна певица, но я е и още нещо изключително –
изключително критична е и към себе си и казва, че никога не е била перфектна,
но притежава качества, които не се учат.
За нея музиката е лекарство, нещо, което дава живот.
Казва, че никога не плаче, първо защото е минала през множество трудности и второ, „защото когато певецът плаче със истински сълзи той не пее добре“, казва Райна Кабаиванска в интервю. Спомня си, че само веднъж в действителност се е разплакала на сцената – в образа на Мадам Бътерфлай. Именно тази опера, наред с „Тоска“ са от най-емблематичните ѝ – влиза в тези образи над 400 пъти.
За световния ѝ талант и признание свидетелстват освен цялата любов на публиката – певицата казва, че винаги е усещала много специална връзка с публиката си, така и световните ѝ награди – те са десетки, включително отличие на Международните оперни награди, еквивалент на филмовите „Оскари“. Доказателство за уникалната ѝ кариера са и всички сцени, на които е пяла, и световните имена, с които си партнира.
Хосе Карерас дебютира заедно с нея в „Тоска“.
Тя е причината Пласидо Доминго да започне кариерата си в Италия.
Пее на погребението на Лучано Павароти. А Мария Калас я нарича „олицетворение на самата опера“. Въпреки всичко Кабаиванска разглежда срещите си с тези световни имена изцяло като професионални взаимоотношения. „Нямам приятели в операта“, казва тя. Добавя, че въпреки световните ѝ успехи, професията ѝ е свързана с много самота.
В интервю певицата споделя, че винаги е имала два паралелни живота – личния ѝ и този в операта и внимава те да не се пресекат. Кабаиванска разказва, че щом влезе в дома си забравя, че е голямата оперна прима. „А на сцената намерих голямо щастие, защото беше моя реализация. Сцената освобождава от всички комплекси, защото там не си ти, а е някой друг. Така че може да си абсолютно свободен. Сцената – това е едно освобождение“.
Именно на сцената певицата среща любовта. Тя е на 35, а той на 40 години. Райна Кабаиванска се влюбва в режисьора Франко Гуандалини по време на репетиции. Героинята ѝ трябва да изпълни страстна целувка с тенора, който ѝ партнира, но тъй като режисьорът не е доволен от резултата се намесва, за да демонстрира… След като сключват брак двамата дават името Франческа на дъщеря – на операта, която ги събира – „Francesca da Rimini“. Малката Франческа обаче от малка ненавижда театъра, който често отнема майка ѝ и впоследствие тя поема по пътя на археологията. Оперната певица се радва и на внуци.
Въпреки всички емоции, които ѝ дава сцената през дългогодишната ѝ кариерата, за нея днес щастието не е в емблематичните ѝ превъплъщения в „Тоска“ или „Мадам Бътерфлай“, а в времето прекарано със семейството ѝ.
За себе си казва, че не може да си почива, затова след като 55 години от живота си прекарва на сцената,
сега се е посветила на това да открива млади таланти и да развива качествата им.
Преподава както в Италия, така и на специални мастър класове, който всяка година прави в България. Казва, че избира учениците си по талант – „Трябва да имаш талант, не само глас. Това, което едно време се казваше святото огънче“…
Освен това голяма част от приходите от концертите си Райна Кабаиванска дарява за стипендии за млади музикални таланти.
Тя обаче не иска да направи учениците си двойници на себе си, а да развива индивидуалните им качества. Защото втора Райна Кабаиванска може би никога няма да има. Не е и нужно. Такива имена, таланти и на първо място добри хора, които не се опияняват от успеха си, се раждат рядко. Ако сентенцията, че Бог ти дава само толкова, колкото можеш да носиш, е вярна, значи Райна Кабаиванска е надарена с много и то неслучайно.
