Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов създават групата НЛО, която става един от най-силните гласове на сатиричната сцена по време на социализма. Техният проект по-късно прераства в телевизионното предаване „Клуб НЛО“, което също оставя траен отпечатък в българската култура. Велко Кънев се превръща в един от най-обичаните артисти. Неговите колеги и приятели го определят като „душица човек“ – милосърден, щедър, готов да се притече на помощ във всеки един момемент. Днес ще разкажем повече за детството му, както и за интересните факти, които може би сте пропуснали, както от личния, така и от професионалния му живот.
Детство
Велко Кънев е роден в Елхово през 1948 г. и учи в местното училище. Като възрастен, той разказва, че детството му преминава в оскъдица. Баща му, който работи като шивач в местното поделение, получава ниска заплата, а майка му, наричана още леля Кера, е домакиня и се грижи за дома. Когато баща му умира, тя започва работа като реквизитор в театъра към местния Дом на армията. Веднъж по време на обиколка на артистите, една от участничките се разболява и леля Кера получава покана да я замести на сцената. Тя се съгласява, справя се блестящо и дори получава похвали от командира на поделението. Така че можем да направим извода, че вероятно големият актъор е наследил таланта от майка си.
В детството си Велко прекарва ежедневието си в типичната селска работа. Най-любимото му занимание е било да излиза с връстниците си да пасе биволите на дядо си и да помага на чичо си да копаят пръст от Тунджа и да я пренасят със силните му унгарски коне до тухларната, където се произвеждат тухли.
За комедийния актьор детството „не е фантазия, а реалност“, преминало през много лишения и трудности. Приживе той разказва, че е работил по бригади в студентските си години и е поливал царевица, за да изкара 30 лева и да отиде на море. Споделя, че не може да бъде друго освен реалист и тази му черта не позволява да слага „украшения на детството“.
Първи допир до изкуството
В детството си малкият Велко проявява голяма любов към музиката. Първо свири на акордеон, а по-късно и на йоника, като взема уроци от капелмайстора на военния оркестър в Елхово, преди да почине баща му. Въпреки срамежливостта си, Велко решава да се запише в читалището на Елхово. Там започва да се занимава с изкуство в свободното си време, търсейки начин да изрази своята креативност.
Така след няколко години той кандидатства в театралния институт по настояване на майка си, която забелязва дарбата му. Тя подава документите с помощта на свои приятели от София. Първият му опит е неуспешен — той не преминава втория кръг на изпитите. Причината е, че проф. Гриша Островски му обяснява, че няма талант.
Но съдбата се намесва по друг начин. Големият актьор Апостол Карамитев, член на комисията, без колебание решава да вземе Велко в своя клас. Това е последният клас на именития актьор, който умира през 1973 г. Годината на завършване на неговите възпитаници.
Кариера
„Ти нямаш глава за министър! Фурнаджия, фурнаджия ще станеш!“ — така казала баба Ванга на Велко Кънев, когато бил млад. Той не искал да задава повече въпроси, чувствайки се неудобно, че може да отнеме времето на някого, който наистина се нуждае от помощта на пророчицата.
Фурнаджия, може би, е имала предвид Баба Ванга комик, и то какъв. Велко Кънев става — един от най-великите актьори на 20-ти век в България, изигравал над 40 роли в театъра. Завършва ВИТИЗ през 1973 г. и, въпреки че първоначално е разпределен в Народния театър, избира друг път. Той прекарава три години в Драматичен театър „Стефан Киров“ в Сливен. След което преминава в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, където играе в продължение на три сезона. По-късно става член на трупата на Народен театър „Иван Вазов“.
През годините Велко Кънев получава множество признания за своята изключителна кариера. През 1994 г. той е удостоен с престижната награда „Аскеер“ за водеща мъжка роля за своето изпълнение на Кръстьо Никифоров в пиесата „Великденско вино“ от Константин Илиев. Във възходящото си развитие, през 2007 г. Кънев печели втора награда на Международния фестивал на моноспектаклите „Монокъл“ в Санкт Петербург за ролята си в „Даскал“ от Жан-Пиер Допан.
През следващата година, на 2 октомври 2008 г., Велко Кънев получава орден „Св. Св. Кирил и Методий“ 1-ва степен за значими заслуги в областта на културата и изкуството. На същата дата, заедно с церемонията по награждаването, той отпразнува своята 60-годишнина на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ с премиерата на моноспектакъла „12 разгневени монолога“.
Велко Кънев споделя своите виждания за актьорската професия с дълбока искреност. Според него,
„унижението е по-чест спътник на актьора, отколкото удовлетворението“.
Той обяснява, че актьорите водят същия труден живот като всички останали, но вечер трябва да излязат на сцената, да забавляват публиката и да блестят пред нея. За да се справят с това, те трябва да притежават невероятна сила, за да потискат негативните чувства и личното си неудовлетворение. Велко подчертава, че актьорите трябва да „умеят да заключат всички лични проблеми и трудности, за да предоставят на зрителите истинско и запомнящо се представление“.
„Оркестър без име“
Наскоро се навършиха 41 години от премиерата на „Оркестър без име“. Днес този филм не е просто носталгичен поглед към миналото, а успешен проект, създаден с усилията и таланта на някои от най-обичаните дейци на изкуството през 70-те и 80-те години. Не е случайно, че е заслужил почетно място в пантеона на българското кино. Един от тях е Велко Кънев, който играе главната роля на ръководителя на групата, свирещ на йоника. Той се мъчи по всевъзможни начини да извоюва удостоверение и музикална техника. Причина е, че групата не е официално свързана с културния дом. Кънев счита „Оркестър без име“ не само за връх в своето филмово творчество, но и за
