„Единственото, което мога да направя, е да бъда себе си, който и да е това”. Наелектризиращата музика до последния акорд, блестящата актьорска игра и неочакваните режисьорски решения са само част от безспорните качества на новия биографичен филм на Джеймс Манголд, посветен на легендарния музикант и носител на Нобелова награда за литература Боб Дилън.

Енигматичният образ на изпълнителя неведнъж е будил интереса на феновете. Екранизацията на книгата на Илайджа Уолд „Dylan Goes Electric“ също не прави изключение. Заявките филмът „Напълно непознат” да се превърне в едно от тазгодишните събития в киното бяха високи още преди излизането му на големия екран. Може би най-голямата заслуга за това има актьорът Тимъти Шаламе, който се превъплъщава в ексцентричния музикант.  Той „постави летвата“ изключително високо с ролята си на Пол Атреидски в „Дюн“ и всички сякаш бяха вперили (критичен) поглед в него и следващия му творчески проект. 

Мога да уверя всеки, който все още не е гледал филма, че той за пореден път не разочарова с изпълнението си. Музикалната му техника е на изключително високо ниво.

Той пее и свири на китара и хармоника като истински музикант.

Успява ли обаче да ни разкрие страните на Боб Дилън, които не сме познавали до момента? По-скоро не – музикантът и неговият извор на вдъхновения продължават да бъдат напълно непознати на публиката, но не защото Тимъти Шаламе не е успял да ги пресъздаде достатъчно добре, а защото

самият артист дълго време е водил вътрешна борба относно идентичността си. 

Този въпрос Шаламе успява да представи в детайли във филма. Срещаме се с героя му – младия Боб Дилън, при пристигането му в Ню Йорк, който се явява първата спирка по пътя към професионалното му развитие. Както всеки тепърва прохождат артист, така и той иска да се опре на рамото на своя идол Уди Гътри (Скуут Макнайри), търсейки одобрение и напътствия. Въпреки че в действителност се срещат, Дилън така и не успява да черпи от този така богат източник на знания, защото Гътри е обездвижен и настанен в болница. В тази изпълнена с ритъм житейска история все пак виждаме

образ на учител в лицето на Пит Сийгър (Едуард Нортън). 

Именно той е човекът, който съпровожда Дилън, докато прави първите си стъпки в света на фолк музиката. И така, докато

един ден ученикът не надминава своя учител.

Това явление не е рядкост в творческите среди, но в случая катализаторът му е интересният елемент, върху който си струва човек да размишлява. В случая с Боб Дилън те са цели два. Имената им са Силви Русо (Ел Фанинг) и Джоан Байз (Моника Барбаро). Русокосата и нежна Силви е първото гадже, което Дилън си хваща в Ню Йорк. Тя е човекът, който разширява кръгозора му по отношение на активистките въпроси, за които на по-късен етап слушаме в едни от най-въздействащите му парчета. 

„Нито една от песните от първия ти албум дори не е твоя”, осмелява се да му каже Русо и така сякаш

събужда онзи уверен бунтар, който всички очаквахме още от самото начало на филма. 

Музикалният бог Боб Дилън, както самият той се нарича, пък първоначално пробива на сцената благодарение на кавърите, които вече успешната певица Джоан Байз прави на парчетата му. Фенове, интервюта, стотици продадени плочи – мечтата му – светът да чуе музиката му, привидно се е превърнала в реалност. Тук обаче е мястото да отворя една голяма „скоба” по въпроса.

Повечето хора живеем с убеждението, че няма по-високо място от върха. В определени отрезвителни ситуации обаче успяваме да осъзнаем, че често самите ние поставяме лимити на възможностите си, водени от страх или неосъзнатост. В началото на филма Боб Дилън изпитва същия проблем. Това буквално го заклещва първо в изпълняването на кавъри, а по-късно и в „дебрите“ на фолк музиката. Вътрешното му убеждение, че може много повече, е онова тихичко гласче, което му намеква, че е

време музикалният бранш да бъде революционализиран –

че освен за фолк, на сцената има място и за поп музика. 

Как го постига? Оставяме се на течението – на мелодиите, които буквално извират от тялото му и унищожават

„рамките”, поставяни му от продуценти и музикални стилове.

Ето на това се казва творческа революция! Когато заговорим за нея, е неизбежно отново да видим „сянката” на Сийгър, символизираща статуквото в музикалните среди. От другата страна е Боб – онова младо момче със свежо, ново и въздействащо звучене, от което светът дори и не подозира, че се нуждае. В техен ринг се превръща сцената на фолк фестивала в Нюпорт. Победителят пък е предизвестен – артистът, който не се страхува да чупи окови и развенчава стереотипи с творчеството си.