„Някой ще дойде“ разкрива един свят, който на пръв поглед изглежда много действителен. Но на практика нереалистична, дори абсурдна комуникация, каквато само Нобеловият лауреат Юн Фосе може да сътвори, идва за да разбърка мислите ни и най-вече да провокира
любопитството да влезем в дълбок анализ на човешките отношения.
На сцената на Народен театър „Иван Вазов“ повтарящите се думи и паузите между тях „Някой е тук! Някой ще дойде…“, липсата на имена и акцентът върху местоименията „ти, аз, той, ние“ носят със себе си напрежение, което държи публиката на тръни от началото до края на представлението. Има моменти, в които то прераства в страх, подсилен от изключителните превъплъщения на Веселин Мезеклиев, Елена Димитрова и Кире Гьоревски.
В наситената с очакване атмосфера те ни потапят в доста абсурдното на пръв поглед преследвано желание на
една двойка да избяга от всички и от всичко.
Но защо, ще попитате, какво ги е подтикнало да искат такава промяна? Извършили ли са нещо или им липсва нещо?
Отговорът на тези и още въпроси търсеха погледите на публиката, наблюдаваща красивите дигитални морски вълни, които прекосяваха двойката, за да намерят най-сетне спокойствието на пътя към новия им дом —
„Там, където ще бъдем сами, заедно сами“.
Тези думи ехтяха в пространството и с всяко тяхно повторение започваха да звучат все по-зловещо. Пристигайки на мечтаната от тях дестинация, пред тях се разкрива пуст и тъмен пейзаж. Вместо да донесе чувство на удолетворение на красивата съпруга той я потапя в параноя:
„Усещам го, тук някой ще дойде!“
Съзнателно или подсъзнателно, с нейните думи, които трудно биха могли да бъдат определени като „съмнения“ или „молитви“, наистина идва някой, за да ги посрещне. С танцова стъпка и силна увереност към нея пристъпва младият наследник на опустялата стара къща. Той издебва момента, когато съпругът ѝ не е до нея, за да ѝ каже колко е щастлив и учуден, че някой е решил да купи имота и добавя малко преди да си тръгне:
„Ще се върна по-късно“.
Появата на младия мъж разпалва чуството за ревност на новия собственик и това започва да не му дава мира, представяйки си най-лошите сценарии за отношенията със съпругата си. Тогава погледите в залата се промениха и картинката за нас стана малко по-ясна. Една жена прошепва на съпруга си:
„Може би той иска да я изолира, за да я запази за себе си!“
Може би е така, а може би и двамата искат да избягат просто от реалността на ежедневието и тишината в семейния живот, но реалността все пак ги застигна…
Прекрачвайки прага на техния нов дом, те все повече се потапят в нея. Снимки, запечатали чужди спомени, предмети, сякаш разширяват хаоса в съзнанията им, и
те почти непрестанно мислят за бъдещето…
Наблюдавайки техните реакции, стигам все повече до заключението, че тези двама души не виждат настоящето и са в постоянно търсене на нещо – някой или просто на ненамереното щастие в настоящето.
Така след всяко казано на глас „Само ти и аз, аз и ти и морето“,
разбирам, че това е просто начин да опитат да убедят себе си, че ще успеят да го намерят някъде там далеч… там далеч от всички и всичко…
След всяко поредно убеждение времето сякаш започва да тече още по-бързо, и изведнъж на портата, както обеща, се връща младият наследник. По-настоятелен от всякога, той с нетърпение очаква да разкаже историята на рода си и спомените за порутената къща на новата собственичка. Заварил я отново сама, след всяка своя история той все повече и повече нарушава дистанцията, докато накрая не ѝ оставя телефона си. Държейки листчето в ръцете си, жената поглежда с празен поглед към публиката,
карайки ни да се запитаме: „Ами сега?“
Отговорът можете да научите на 20 и 31 декември в Народния театър, когато пиесата ще се играе отново на камерна сцена.
