Съсипват ли филмовите адаптации (не)художествените творби, от които са вдъхновени? Понякога се случва, а примерите са навсякъде около нас (разбира се, има и изключения като „Дюн”). Най-пресният от тях е анимационният филм на Dreamworks Animation под режисурата на Питър Хейстингс – „Ку-чо”.

Адаптация на комиксите на Дав Пилки, той разказва добре познатата на феновете история на Ку-чо. Той е получовек, полукуче полицейски служител, чиято мисия е да залови котката Пийти (озвучена от Пийт Дейвидсън). Благодарение на усърдната си работа, Ку-чо бързо придобива статута на супергерой сред колегите си. Не същите топли чувства обаче изпитва неговият Шеф (озвучен от Милтън Хоуъри-младши). Той е

първият стереотипен образ, който наблюдаваме във филма

– полицай, който яде понички по цял ден, „лежи” на стара слава и „козирува” пред кмета на града. 

Ку-чо от друга страна е типичният герой, който любителите на комикси могат да очакват. Той е не само смел и сладък, но и притежава огромно добро сърце – все качества, присъщи на положителните герои в различните форми на изкуството. Въпреки че е главен персонаж във филма и претърпява значителна физическа метаморфоза, всъщност

той далеч не е толкова интересен като образ, колкото своя враг. 

Подготвяйки се за интервю с майстора на дублажа Петър Байков, го чух да размишлява  върху типажите в приказките. Силно ме впечатли твърдението му, че един герой не може да бъде единствено зъл. Осъзнах колко прав е бил всъщност, именно гледайки „Ку-чо”. Макар в анимацията Пийти да е представян като най-лошата котка в света, той все пак загърбва своята  престъпна природа, за да спаси своя син малкия Пийти – действие, което мигновено го превръща в добротворец. Как обаче един персонаж, в който някъде дълбоко “спи” добрина, се превръща в измамник?

Открих своя отговор на въпроса в

психологията, която се прокрадва почти незабележимо в сюжета

на фона на лековатия му и на моменти глупав характер. 

Както обичат да казват специалистите – причината се корени в детсвото му. Пийти е бил изоставен и измамен от собствения си баща (озвучен от Стивън Рут) – пример, който е възприел толкова дълбоко, че решава да го следва и в личния си живот. 

Изглежда ми така приятно, че режисьорът Питър Хейстингс успява да улови тази поведенческата трансформация на антигероя, че за момент филмът наистина прикова вниманието ми. За съжаление, това положително усещане бързо се изпари, когато на преден план изскочи поредната нова сюжетна линия, която да бъде проследена. Признавам, че тя отново отразяваше наболяла тема по света и у нас, но пък

вялото ѝ разгръщане я направи почти ирелевантна за развитието на историята.

Ако  все още не сте се досетили, става въпрос за корупцията – кмет назначава брат си за ръководител на котешки затвор, в който сигурността е имагинерно понятие. Тези връзки стават причина за многобройните бягства на Пийти от затвора и опитите на полицая Ку-чо да го залови. Макар в комиксите тези екшън моменти да са разгледани в различни броеве, създателите на продукцията решават да разкажат няколко от тях в рамките на едва час и половина. Пишейки за анимация, не мога да се стърпя да перифразирам израз, който се твърди, че е на Мечо Пух. 

Колкото повече различни истории от комиксите имаше във филма, толкова

повече претруфено и прибързано изглеждаше действието.

Това го направи безинтересно за мен, а на моменти и абсурдно. 

„Ку-чо” не е онова магично преживяване, което бихте желали да подарите на себе си и  своето дете, отивайки на кино. Филмът може да бъде описан като бледа, предвидима и несполучлива реплика на изключително успешните комикси на Дав Пилки.