Глас – цяла вселена, която има силата да разрушава всички парченца реалност в пространството. Притежавайки, го един артист, има силата да опиянява хиляди души. С него мечтае, с него сякаш лети, а ако има малко късмет и бъде забелязан – благодарение на него може да се сдобие и с безкрайно влияние. Какво обаче се случва, ако той не „почука на вратата му“? А когато го търси, но не го намира? Ако всеки ден се събужда с чувството, че всичко, което прави в живота си, никога не е достатъчно? Може би стига до момента, в който се пита дали изобщо има талант, умения и всичко необходимо, за да бъде на сцената?

Всички тези въпроси са добре познати на Виктория Глас, дубльорката на оперната легенда Мария Калас, изиграна от Антоанета Добрева-Нети в завладяващия моноспектакъл на Театър „Българска армия“ – „Глас“ – първо женско самостоятелно представление от 70 години насам. Режисьорът професор Ивайло Христов ни представя една жена-стихия. Тя те сграбчва за гърлото със своята откровеност, упоритост и талант, оставяйки те без дъх. Жена, която е отдала целия си живот, за да бъде в

сянката на един от най-великите гласове на нашето време.

„Талантът ти взема всичко и не ти дава нищо“,

влиза тя гръмко на сцената – сякаш почти помита публиката, като излиза пред нея. Обикаляйки всяка част на гримьорната си, ни разказва историята на своя трънлив, но изпълнен с надежди път. През съзнанието ѝ постоянно преминават мисли за срещите с нейния импресарио Карлос и „безбройните му лъжи“. Това я подтиква да изпитва носталгия към младостта, но и да разкрие с много самоирония тежката съдба на артиста:

„когато дори и да не му се иска да бъде на сцената, просто трябва да бъде там“.

Да избере да бъде в нечия роля и да не следва своята индивидуалност, е може би най-големият компромис, който може да направи всеки един артист с творчеството си. Той изгражда един образ, потискайки своята истина и своите открития. И всичко това само за да „продаде“ нечии чужди виждания за света и изкуството. След подобни действия често изкача въпросът какво щеше да стане, ако бяха избрали другия път? „Изборът е направен – вече е късно, а на мен ми остава повече от половин живот“, отговаря Виктория Глас.

Тя се бори със собствените си страхове и призраците от миналото – пияния си баща, както и с изискванията на майка си. Съзерцавайки я отстрани, оставам с впечатлението, че този избор е като бягство от реалността. Дори бих казала, че нещо като спасение за нея. Разкъсана между възхищението и съперничеството, тя не може да признае тази истина и така нейният глас се превръща в отражение на бурните ѝ емоции и чувства,

носейки в себе си цялата сложност на нейния вътрешен свят.

Този дар или по-скоро проклятие окрилява и дава възможността артистът да чуе аплодисментите, макар и да не са за него – и така всичко се превръща в безкраен сън, обвит в слава.

„Нейният глас ѝ отне всичко… Не си спомням кога престанах да бъда Калас, кога се събудих?“ В този момент зрителите започват да се обръщат един към друг, шепнейки: „Калас наистина беше изгубила гласа си, нали?“ Виктория Глас потвърждава техните съмнения и разгневена възкликва – сякаш по сценарий:

„Защо ме гледате така? Калас я няма вече“.

Започва едно ново начало, нова глава – без костюми, без компромиси, без нечие одобрение – период на истинска свобода, в който певицата се учи да обича себе си отново и да излезе от сянката на чуждата слава. Време е талантливата прима да се изправи срещу страховете си и най-накрая пред своята публика:

„Калас е мъртва, да живее Глас!“

Едно, две, три – лампата светва в зелено. Време е да посрещнем Виктория Глас в цялото ѝ великолепие!

Моноспектакълът „Глас“ е дълбоко отражение на битките и триумфа на всеки артист, осмелил се да следва мечтите си. През погледа на Виктория Глас се разкрива силата на твореца, който смело се изправя пред собствените си страхове и търси своята истина. В съвременния свят често сме принудени да жертваме или дори да изоставяме идеалите си в името на оцеляването – точно както прави тя.

Колко артисти познавате, които са се отказали от мечтите си?

Формула за успеха няма – или поне все още не е открита. Много или малко труд, талант, късмет…не е ясно какво им е подготвила съдбата. Така на артистите им остава само един ход – да правят смело своите избори и да не свеждат глава. Кой знае, може би все някога прожекторите ще светнат и към тях?