Мария Калас е не просто име, а истинска икона – „религия“ в оперните среди. Гласът ѝ е така величествен, че я надживява…. или поне спомена за него. Той е основен акцент и във филма на режисьора Пабло Ларайн – „Мария“, който беше представен премиерно у нас по време на фестивала „Киномания“.

За пръв път се „запознах“ в детайли с личността на примата по време на оперния спектакъл „Калас и Онасис“ в НДК, с който страната ни отбеляза 100-годишнината от рождението ѝ. Спомням си, че напуснах залата изключително изненадана – дори и не бях подозирала, че

зад бляскавата осанка на Мария Калас стои толкова много болка.

Още тогава сякаш у мен остана една празнина – научихме за изневерите, на които е станала жертва, изпитахме болката от самотата и загубата на гласа ѝ. Това, което обаче така и не видяхме, беше величието, за което всички тръбят – концертите ѝ в едни от най-големите зали в света бяха само бегло споменати. Те бяха като спомен, който е напът да избледнее напълно.

Година по-късно, гледайки филма „Мария“ сякаш получих дежавю. Почти същата песен „звучеше от грамофона“. За разлика от оперната постановка, която ни запозна още с тийнейджърката Калас, принуждавана от майка си да пее,

филмът проследява живота ѝ след смъртта на Аристотел Онасис

(Халюк Билгинер). Гръцкият корабен магнат е голямата и непрежалима любов на певицата, изиграна от Анджелина Джоли. Освен избраник на сърцето ѝ- той е човекът, който я погубва.

Продукцията разказва как след смъртта му тя губи гласа си и се превръща в отшелник в собствения си парижки дом. Болката буквално я задушава. Отнела ѝ е най-ценното – гласа ѝ, а с него сякаш си отива и желанието за живот тук и сега – в реалността.

Съзнанието ѝ се лута  някъде между реалното, илюзорното и спомените.

По време на филма неколкократно самата аз се питах – истина ли е това? На моменти „картината“ бе толкова хаотична, че в един момент човек трудно можете да проследи сюжетната линия, описваща живота на Калас. 

Може би младият репортер на име Мандракс (Коди Смит Макфий), който снима филм за оперната звезда, ще успее да сглоби парчетата от пъзела? Поколебах се дали е съвпадение, че името на лекарствата, които Калас приема всеки ден, е абсолютно същото, или е по-скоро впечатляващ ход на сценариста на продукцията. Той може би деликатно се опитва да намекне, че

вниманието и обожанието са били като наркотик за звездата.

Теорията ми допълнително подкрепя и сцена, в която Калас иска да отиде в конкретно заведение, защото е в настроение за ласкателства.

Най-накрая ще усетим поне лека екзалтация, помислих си. Вярвах, че срещата ѝ с фенове ще ни предостави възможност да оценим красотата на гласа ѝ през чуждите очи. За съжаление, грешах.

Меланхолията я следваше по петите – чакаше я у дома, придружаваше я на по питие,

тичаше след нея по време на разходка из града. 

Смъртта на Онасис беше превърнала в тежко и самотно занимание (ако не броим асистентите ѝ Бруна и Феручо) животът на Мария. В същото време обаче именно тя позволява на зрителите да видят  лицето на ранимото човешко същество, което се крие зад уважаваната в оперните среди Калас. Като ранена сърна тя обикаля из града, опитвайки се отново да намери своя глас – това, което я превръща в обект на обожание от милиони хора по света.

Дали ще го намери зависи от това колко е силен духът на артиста в нея. Кой ще надделее в тази битка на живот и смърт – наранената и болна Мария или Калас – оперната дива. Отговорът можете да научите на 18 декември в зала 1 на НДК, когато филмът на Пабло Ларайн отново ще бъде излъчен на голям екран. Билети можете да откриете ТУК.